Строги, но справедливи!

Пак ли измислени гости!!!!

Когато прочетох поста на Ioana 0, се помолих на Господ, дано това да е гавра с нас, четящите и пишещите в този форум, а не с реално съществуващо дете...  

А аз общувам всеки ден с деца, които да в позицията на детето на Йоана. Изумявало ме е предизвикателството им, което почти няма граници. Те правят всичко, за да предизвикат отрицателно отношение. Липсата на физическо наказание сякаш е наказание за тях. Страшно е. И е жестоко. А как страдат от липсата на физическо наказание. Много ми е болно да пиша за това. Нямате представа колко много деца живеят Така. И колко истински за мен са думите на Йоана. Аз съм чувала от деца много "по-оригинални" наказания. И те приемат това за нормално.
 Моите са наказани за утре сутринта - без 20-те минути детско преди детска.

Калина, много ме натъжи твоят пост.  Искрено се надявах, че тези методи на възпитание са позабравени в обществото ни, но явно се предават от поколение на поколение. Точилки, коприва, за люти чушки съм чувала, за колани... После как гледат децата си в очите? 

На пръстите на едната ми ръка се броят шамарчетата, които Ваньо е отнесъл когато наистина ме е вбесявал... и после винаги съм съжалявала и съм ревала по цели нощи... и съм се чувствала виновна пред него. 

За мен физическото насилие над по-слаб от мен е признак на истинско безсилие и отказ да се изправя пред проблемите и да се е опитам да ги реша. Защото боят решава само моментния ми проблем, обаче ми създава поне още един за в бъдеще.

Добре де, да ви попитам, а викането и крещенето по-хубаво ли е, по-справедливо ли е? Защото на мен майка ми вечно ми викаше и да ви кажа, предпочитам да ме бяха били. Щото не може човек вечно да пази спокойствие и да не си изпуска нервите. Просто не го вярвам и никой не може да ме убеди, че е възможно. Като дете за мен най-унизително беше да ми викат. Отврат. Не че аз съм по-малко отвратителна, де.

Викането е моята слабост в общуването с децата ми в момент на голяма беля и обществено си посипвам главата с пепел...
Говорили сме с Ваньо, казал ми е колко зле се чувства в такива моменти и се старая те да са колкото се може по редки, но... продължават да се случват понякога, признавам си.

Да и аз викам и виждам, че на детето му е неприятно, точно както ми беше неприятно на мен навремето, защото непрекъснато ми прави забележка: "Само не викай". Затова предприех друга тактика. Казвам, че няма да викам, но няма да го чувам като ми говори, както той не ме чува и няма да слушам. И като почне да иска нещо, казвам, че не слушам, не чувам и се правя, че не чувам и не реагирам. Засега има някакъв минимален ефект. Най-гадното наказание, което съм измислила за момента, за да не прибягвам към удряне по дупето е, да му кажа, че няма да му обръщам внимание пет минути.

ни бой, ни викане са добро нещо. и двете са гадни. баба ми например, която ефективно ме отгледа, никога нито ми е викала, нито ми е посегнала. шамарите раздаваше баща ми. но той биеше определено много жестоко.

та, баба ми просто млъкваше и ме игнорираше. правеше иначе всичко необходимо за мен и говореше с мен служебно, но иначе просто не ме забелязваше. много ми беше тежко и това ми беше най-голямото наказание. излишно е да споменавам, че до ден днешен я смятам за моя истински родител и основно нещата в които тя ме е възпитала са принципите ми в живота.
към нея изпитвах огромно уважение и обич, а когато почина осъзнах, че чувствата ми към нея не могат да се сравнят с това, което изпитвам към останалите ми близки. обичам майка си и баща си и сега започвам и да ги уважавам, но тогава честно казано хич не изпитвах подобно отношение към тях. респект имах само от баба ми. от баща ми ме беше страх.

много трудно е да си родител..........наистина има необуздани деца. предизвикателство е да запазиш присъствие на духа, когато малката гадинка ти се хили насреща, след като е натворила поредната беля. но аз не се предавам. просто си казвам, че на две и половина няма как да ми бъде достоен опонент и аз съм по разумната.

дали детето е осиновено или не, в тази възраст се разпределят местата в стадото. и докато ситната бяс си научи мястото се налага да имаме търпение. а при по-големите осиновени деца явно трябва и време да свикнат, че са част от това стадо. е, нека да е глутница.......

видимите резултати от боя са бързи и задоволителни, но не и трайни. а и водят след себе си непредвидими последици.
аз не съм станала агресивна от това, че съм бита, но пък съм способна да докарам някого до отчаяние и ослепяване от бяс с това да изпитвам до къде мога да стигна със своеволията си. имам огромен късмет, че досега съм жива...........

Колкото и да си говорим, всеки е родител на своето дете и както казваше баба ми "оставяш детето да те води - то ти подсказва, кой е най-правилния подход към него". Това е и моето мото. Далеч съм от мисълта да оправдавам или да обвинявам някой от писалите преди мен по темата.
Аз крещя - рядко и премерено, не крещя, но повишавам глас заплашително. Само когато е нещо изключително важно. И има ефект.

Направо си имам дни, в които обяснявам, че имам нужда да излязат от къщи, защото съм на предел. Откакто се научих да си искам почивка не ми се налага толкова да крещя.
Иначе като започнат даа прекаляват винаги предупреждавам - започвам да викам, защото вече съм много ядосана. поне да не го стряскам. Аз май съм от кресливите. Ама и майка все крещеше и изтърсваше прах от дупето и умирам от яд като ми прави забележки, че им викам на децата. Обясних й, че от нея съм се учила да се карам. И чесно казано като изсипах наблъсканите в шкафа играчки, за да си ги подредят отново се сетих как един цял следобед седях пред един шкаф с дрехи, който трябваше да бъде подреден...
Баба ми казваше, че колелото се въртяло. Аз повтарям неща, които не съм харесвала да ми се случват като дете.
Само много държа на думата си, когато обещая нещо и съм справедлива и винаги много дълго обяснявам защо наказвам и защо викам. И се извиняваме и двамата с мъжа ми на децата. Когато ми мине има и за мен наказание когато съм викала повече, отколкото е било нужно - не ме пускат да си гледам предаванията или нямам достъп до компютъра. Тате го наказваме също.
Никога, наистина никога не съм използвала обидни думи срещу дете - нито в къщи, нито служебно. За мен шамара е по-допустим от това да наречеш дете с обидна дума.

Съжелявам, че не ви допадат методите ми на възпитание, но според мен така е по-добре за по-нататъчното развитие на детето. На пример ако си го възпитавал само с разговори и без наказания или бой, той ще си каже "Ми защо да не пробвам наркотици, ако разберат ще отнеса едно конско и толко...". Но не и винаги човек трябва да пляска детето но като му повториш нещо да не го прави един, два пъти на третия трябват да се предприемат други мерки! Може би да има деца, които се разбират от дума и без да се налага да бъдат наказвани. Моят син не е от тези той е много палав и своенравен. Преди 2 седмици ми се обадиха че си е тръгна от ДГ. Баща му го търси аз стоя вкъщи случайно да не се прибере... поболяхме се от притеснение и нашия цъфва вкъщи целия в окалян и когато го попитах "Защо си тръгна", защото не съм искала да го зема на обяд и си е тръгнал сам. Вкарах го в банята да го изкъпа и го нашарих по мократа дупара после в ъгала с изправени ръце и ми обеща да не прави повече така. И вече съм му забранила взиманията на обяд!

осиновител ли си?

колко годишно е това дете? и в кой град се случва това, само дете да се мотае с часове и да се прибере само? и каква е тая градина, в която никой не е забелязал, че липсва дете?!

Имаме подобна случка с моя син. Беше току-що навършил шест години. Отишли с татко си в голям супермаркет, който се намира на около 300 метра от нашия блок и до който се пресича квартална, но не съвсем тиха уличка. Докато пазарували малкият казал че иска да излезе да си поиграе на люлките пред магазина и баща му го пуснал, но му казал да стои там докато плати. Е, излязъл нашият и след малко цъфна в къщи. Като ми каза какво е направил, с което се хвалеше като геройство (сам успял да се прибере, много внимателно се оглеждал за коли и кучета и т.н.) аз така пребледнях от страх какво е могло да му се случи, че той направо се уплаши за мен. Въобще не сме го били или наказвали, но много говорихме защо не е редно и колко се е уплашил и тате и как е мобилизирал персонала на целия магазин да го търси (те си го познават от малък, между другото ), докато не му се обадих, че детето си е в къщи. Ефект имаше. Слава богу, такова нещо повече не се повтори и дори имаше полза и за други "непослушания".

Надявам се, че познаваш добре детето си и си сигурна, че знаеш какво преживява той в този момент, какво натрупва в себе си, какво затаява...
Всеки изпуска нервите си, не вярвам, че има родител, който не е кресвал или плясвал детето си, но подобни целенасочени действия лично мен ме плашат. Дори е слабо казано, че ме плашат. Но не ми е работа да те съдя, просто изразявам мнение.

Видях тази доста старичка тема, че е пусната от Мама Галя.
Да попитам и тук, знае ли някой как са, защо не пише вече?