Безумия на/преживени с мъжте ви

Имам какво да разкажа, но постоянно ми блокира лаптопа и първо ще напиша историята, а после ще я сложа.
Страхотни сте

 

Aбонамент от мен да не ви загубя, пък после и аз ще се включа 

За да не изпускам тая свежа тема, и аз ще разкажа една случка, която , разбира се, бледнее пред повечето тук. Втора-трета среща с бъдещия ми мъж, аз трябва да му ида на гости. Инструктирана съм кой рейс да взема, колко спирки след Сточна гара да броя, завой някакъв и училище имало. Фасулска работа, аз уж съм оправна. Качвам се на рейса, вълнувам се от предстоящата среща, внимавам в спирките. По едно време получавам СМС от загрижени приятелки, които ми дават съвети за вечерта  Съвестно веднага почвам да пиша отговор. Като свършвам, гледам - взели сме завоя, май минахме и училище, значи - слизам! Изсипвам се, значи в непознат район, някакви блокове наоколо, а училището вече не се вижда... Звъни ми човекът - "Къде си?" - "Ми на спирката - отговарям - ти къде си?" Той вика, "Как на спирката, аз съм тука и не те виждам!" Ха така... объркала съм броенето май. Почнах с описанията на околните входове и улици, разгеле, сети се човекът къде съм. Като го видях да се задава, така му се зарадвах!  Само дето не му се метнах на врата, ама не бяхме толкоз напреднали още...  Улисана в писането на СМС, аз съм "проспала" една спирка.
Същата вечер, пазарувайки двамата в магазина, той ми сочил въпросително с поглед към изложените на касата презервативи, а аз хич и не съм вдянала. Той решил, че се правя на важна и недостъпна... 

Бедни студентски години. Лудо влюбени. Пресни-пресни още. Страст, мерак, желание, но...няма терен, а навън е лют студ. Любимият обаче е хитър, взел е  кола назаем. То кола е трудно да се нарече - старо и изгнило Ауди 80, без тапицерия вече, скоч държи бронята и стъклата на левия мигач, на въпрос на КАТ "Какъв цвят е МПС-то?" е невъзможно да се отговори - всяка ламарина е с различен нюанс, от бежово, до златисто, малко ръжда, песъкливо и т.н. Ама за нас това е повече от щастие, автомобилът дава свобода, автомобилът пази завет, автомобилът все пак има свалящи се седалки!
Та настаняваме се ние в полунощ на Бонсови поляни, т.е. паркираме, гледката е великолепна, знаете. "Обичам те", "И аз те обичам", бля-бля, почнахме да парвим онова, за което бяхме дошли. Но нали искаме всичко да е съвършено сме се оттървали от всеки парцал по нас, и чорапите бяхме свалили, че не било секси  . По средата на "интересното" занимание по прозореца на колата се почуква, всъщност най-напред сме били огледани под пронизващия лъч на фенерче. Въх, к`во стана? Как какво, полицията бди и проверява всяка подозритела кола, навлязла без позволение в затревените площи. "Добър вечер. Сержант `нам си кой си. Документите, моля! И водачът да излезе от колата." Милото леко притеснен: " Ама, да, ама как...така ли, по ...презерватив?". "А, не." любезно отговаря нахиления до ушите униформен. "Облечете си се на спокойствие, но все пак побързайте. И девойчето да се облече, да не настине." Ясно ви е какво последва - конско, четено от двама опитващи се да не се разхилят, и очевидно без друга важна за вършене работа полицаи. Даже ни записаха и на двамата личните данни да отчетат дейност. И да разказват за едни тъпанари, дето дори не се сетили да се наврат навътре в гората, а търсили гледка. Към града, и очевидно откъм пътя също.
Оттогава секс на открито не правя  , то бива лоши хора да развалят кефа на мирните данъкоплатци, ама чак пък толкова...че това ни беше единственият презерватив!

За сега само се записвам, после ще пиша пак.

Айде още една и от мен.
Пак сме още гаджета, зима е 8 декември.
Аз реших да направя резервации за Триград, бяхме 7 човека.
Мъжо, понеже знае страстта ми за пътуване, и места със хубава гледка и чиста природа, решава:
Няма да ходим на Триград, а на Карандила, и няма да е хотел, а вила.
Аз обичам, дива природа, ама обичам и да ми е удобно.
Но според, мъжо, вилата е страхотна, на уникално място, има удобства.
Става 8 декември, взимаме ключа, накупуваме храна, и тръгваме.
Някоя умна глава се беше сетила да вземе и вериги, като при всяко наше пътуване, почва да вали, само че сняг и да трупа.
Пътя за Карандила е майко мила, много сняг, завои, лед, никой не се е сетил да опесачи, в един момент телефоните вече нямат обхват, колите затъват. Сложихме вериги и с 300 мъки и около 2-3км в час, продължаваме.
Изведнъж мъжът ми спира насред нищото, ан пътя и каза "Стигнахме"
Къде стигнахме??? Ей тука, малко пеша надолу в дерето и е вилата.
Товарят мъжете багажа в раници, и тръгваме по една урва, сняг до кръста, аз с ботушки, не много високи, нали на планина отивам, ама и не много ниски, нали ще има удобства. Падане, ставане, студ, сняг, на женската част вече ни се реве, мъжете вървят надолу. Оказва се, че пътя е бая. Около 1 час се спускахме, аз мрънках, моя мълчи, ще ни изненадва още.
В един момент грейва, и вика стигнахме, погледнете надолу. Набирам се аз, мечтая си за топла баня и какво вижда.
Да наистина най-красивата гледка на света, сняг, рекичка, полянка, дървета и една малка хижа, без след от кабел за ток, за вода да не говорим. Прекрасно, но да се чуди човек, как е построена тази къщурка насред нищото. Мъжо веднага отговаря, вещо...човека носил материала с магарета.
Влизаме в къщурката, зверски студ, две стаи едната кухня и трапезария, другата спалня, като туристическа, един ред легла долу, един горе.
Напалихме камината, кухнята се стопли, ама спалнята лед, тя и по-голяма няма топлене. направихме храна, ядене пиене, отпуснахме се, простихме му, къде ние  завлякъл. За съжаление открихме, че няма и тоалетна, Не мога да обясня какво е усещането, да пишкаш на -15 градуса, и сняг до коленете. Трябва да се изпита
Как сме спали, няма да обяснявам, добре че си носих чаршаф, защото леглата бяха застелени, с нещо странно в неопределен цвят.
На следващият ден, като огледахме околността, наистина беше прекрасна, но връщането към колите беше кошмарно, същата урва само, че нагоре в снега, едвам додрапахме.
Оттогава само аз се занимавам с организацията на пътуванията ни.
 
 

При нас историите са не една, не две... ами хиляда и две. Но любовта е над всичко и някак си винаги оцеляваме.
На прима виста се сещам за рождения ми ден тази година. Идва си той седмица преди това и със светнал поглед ми съобщава, че има страхотна изненада за мен и няма как да не я оценя. Какво ли не ми мина през главата, но като чух думичката "риболов в румънската делта на дунава" не бях съвсем подготвена и може би малко съм зяпнала, защото взе да ме успокоява, да ми говори колко е хубаво и неповторимо.... Хеле, съгласих се. На приятели и познати като кажех, се заливаха от смях и мислеха, че съм откачена.
Дойде заветния ден, натоварих багажа, който се състоеше от куфар (за мен един брой, за милото два, че в единия се мъдреха захранки и тем подобни). Мрежи, въдици, куфарче с червеи, малко безпокойство в моето сърце, няколко диска за из път и неговото настроение.
Първо, пътуването до въпросното място беше към 5 часа. В едно от селата се загубихме и се наложи да се връщаме километри назад. Аз, притеснена и изнервена, стоя на предната седалка и стискам зъби.
Пристигнахме благополучно и се оказа, че това, което ми беше обяснено, няма нищо общо с реалността. Аз обаче не исках да го разочаровах, изиграх възхищение и разтоварихме багажа, за да се приготвим за заветния риболов.
Рибарската лодка представляваше една орехова черупка, точно като за двама души. Няма мотор, само едни гребла се кандилкат. Пак нищо не казах и се метнах вътре. Лека полека се придвижвахме, като аз (въпреки че нямам морска болест), се чувствах ужасно зле. Тъкмо се бях отнесла нанякъде, като милото нареди да взема едното гребло и да правим завой към някакво много специално място. Речено-сторено.
Та, гребах си аз като пич, милото се правеше на гондолиер и идилия пълна... Озовахме се в едни тръстики, шубраци - абе, зоната на здрача. Той взе решение да не слизаме на брега, ами от средата на канала да мятаме въдиците. Аз не за първи път съм на риболов, но все от брега съм ловила и клатенето на лодката никак не ми се нравеше. След няколко часа вече напълно изтощена, омазана до ушите, с червеи по дрехите, незнайни неща под ноктите, само казах, че ми се ходи до тоалетна. Брегът вече не беше толкова близо, а аз не можех повече да се стискам. Милото помърмори малко, после взе инициативата в свои ръце и каза, че понеже не е дълбоко, може да му обуя гумените ботуши и да прецапам набързо до брега. Понеже съм Тома Неверни, сама трябваше да се уверя в казаното и с едното гребло проверих нивото на водата - идеално, точно да мина с дългите ботуши... е, вярно, че малко щях да се понамокря, ама поне нямаше да гребем и да губим ценно време. Подготвена с хартиени кърпички и подкрепяна от риболовеца, аз се метнах храбро от лодката и за мое изумление, пропаднах доста под водата... Оказа се, че с греблото съм бутнала малко тиня, а отдолу има повече от метър до дъното. Изплувах някак си под изумения поглед на милото, мокра, но все още стискаща заветната хартийка. Стигнах до брега, намерих място за пишкане и с плуване стигнах до лодката. Като се качих, вместо съжаление, получих укорителен поглед и дълго и напоително ми беше обяснено, че не съм подготвена за екстремни ситуации, че трябва по-често да ходим сред природата, за да свикна... Аз (вече премръзнала и побесняла) само свалях дрехи и цедих вода. Не знам какво точно стана, но по време на лекцията, лекторът залитна и цопна с все въдица във водата и благодарение на бързата ми намеса, успях да извадя ключовете за вилата.
До края на деня и двамата сумтяхме, бяхме премръзнали и взехме правилното решение да се прибираме на другия ден сутринта.
Скоро пак ходихме за риба, но с нормална лодка с мотор, подготвени и акостирали на брега
Имам много истории със ски, но много дълго стана.

Хахаха, много гот. Василисо, трябвало е да преплува донът, хем след това можеше да омърмориш как той свят видял, русалки, приключения, а ти! Ти си била принудена да седиш на партито и да го чакаш, пропускайки ползи.

Много интересни преживявания прочетох! Ето една и от мен:
В началото на връзката, заминаваме на неговата вила в едно малко планинско селце. Пролет е, всичко се е раззеленило, птичките пеят, романтика! Изкарахме страхотна вечер след пристигането ни.
На следващия ден той решава, че ще покоряваме един връх, който е висок около 2000 м. Събрахме малко ядене и пиене и тръгваме. На отиване минахме по обиколния път, беше много приятно, но се качвахме дълго-дълго време. За кураж той извика един приятел да се качи с нас. Горе на върха се чувствах като богиня, виждах всичко под себе си, над нас - само небе. Починахме, направихме си пикник, разходихме се наоколо и трябваше да тръгваме, че стана следобед, а доста път ни чакаше.
Умувахме от къде да минем, те решиха да цепим напряко, директно надолу, имало пряка пътека, която трябвало да ни заведе до трона на Орфей. Искаше да ме види седнала там! Тръгваме, до момента в който вървяхме между дърветата, всичко беше ОК. Аз едва издържам вече, но се правя, че всико ми е наред и мога още много да вървя. Стигаме до местност, която цялата беше с храсти, ама сплетени един в друг, не може да ти мине крака през тях, трябва да се прескачат. Да, обаче на мен ми стигат до над кръста и не мога да си вдигна чак до там краката. В началото със сила минавах през тях, но накрая се отказах и им предложих да се върнем по царския път. А той: е, как така ще се връщаме, минахме половината от пътя. И в същия момент се приземи пред мен, като с тялото си смачка храстите, за да мога да ги прескачам. Е, стигнахме до трона (най-обикновен камък, във формата на фотьойл), седнах там вече на ръба на силите си. Попитах колко още имаме да ходим? Ами малко, след около 30-40 минути сме въвъ вилата. Събрах сили и тръгнахме отново. Излязохме до някакво малко планиско поточе и какво да видят очите ми: От единия до другия бряг на потока лед, ама дебел, а отдолу тече вода! За по бързо решаваме да вървим отгоре, къде ходим, къде се пързаляме, тук там имаше дупки, добре, че никой не пропадна.
И най-накрая виждам познатия горски път към селото, но... заваля. Силен и студен пролетен дъжд. Щем не щем вървим под дъжда, почти тичаме вече, от всякъде ни капе вода, едвам вдигам вече краката, обувките ми тежаха сигурно тон. Чухме кучешки лай, а след малко видяхме джип с няколко човека. Да, ама кучето (овчарско) не ни хареса и започна да ни лае. Нашият приятел като размаха една пръчка към него... викам си край, тука си останахме. Търчах около джипа като въртележка с най-висока скорост. Даже хората едвам го хванаха и вързаха. Е, поне ни качиха на джипа и ни закараха до селото, а кучето беше вързано отзад на джипа и тичаше след него.
Прибрахме се живи и здрави, мокри и изморени. Сега вече се смеем на тази история, но тогава ми беше до плач.
Сега всеки път като ходим на вилата и като е хубаво времето той ми предлага да си направим разходка отново до върха, но аз съм непреклонна до момента.

Изпитвам страх от големи водни пространства, плувам колкото да не се удавя и никога не отивам до шамандурата. Тъй
Преди 6-7години е случката, заради, която не желая да се кача дори и на яхта. Решаваме с приятели да идем до остров Болшевик с преспиване, там един познат държеше кръчмето, имаше и нещо като хотелска част. Според моят мъж нашият познат щял  да ни вземе с "една малка яхтичка". Реших да се прежаля, все пак яхтичка... макар и малка.
 Във въпросният ден тръгваме към пристанището с приятелите ни, стигаме донякъде и научавам, че трябва "раиш ли " малко нелегално да се качим, щото човека с "яхтичката" нямал право да влиза в пристанището Та докато чакахме да ни вземат се оглеждахме като диверсанти.
По едно време пристигна едно нещо, което не приличаше на нищо- задната част беше под водата, скърцащо и ръждясало, сякаш току що е взето от склад за скраб и пуснато на вода. Нищо повече от прогнила гемийка. Направих няколко крачки напред после няколко назад, а мъжът ми вика "Няма страшно, човекът си разбира, ще стигнем". Качихме се ние и даже стигнахме благополучно, помня само, че пътуването ми се стори часове.
В кръчмето на острова си прекарахме много добре и почти забравих как дойдохме. Обаче се оказа, че няма свободна стая и великодушно ни беше отстъпена стаята на фараджиите, кацнала на една отвесна скала . Стаята, в която спахме е била килия и прогреса на цивилизацията я беше подминал, а дупката на вратата направо ме потресе. Все едно някой си е направил шпионка с базука, не да погледнеш с едното око, ами направо главата ти минава през отвора. Абе, нещо между шпионка и люк . И все пак имаше някаква романтика, умирайки от студ се наслаждавахме на шума от разбиващите се в скалата вълни.
На сутринта удължихме романтиката с разходка по гол чукар. Вече не ни пукаше от нищо, само се хилехме в очакване на поредната изненада.  И тя не закъсня- имаше много сериозно вълненние, а ние трябваше да се добререм до пристанището с познатата гемийко-яхтичка. На моят мът му беше изключително забавно по време на отчаяното завръщане. А аз все едно участвах в "Перфектната буря". Голямо мятане беше. Всеки път като се сетя благодаря на Господ, че не се издавихме.

Прибираме се от море, тримцата с детето (тогава на две и 7-8 месеца). Ще пътуваме с нощен влак. В Бургас сме минимум 4 часа преди тръгвнаето на влака. Мотаем се насам натам. След 21 часа се паркираме вече в района  на гарата. По едно време си взехме багажа от съхранение. Влачейки се отиваме към коловозите с влаковете, с мисълта, че доста рано пак взехме багажа и сега ще седим да чакаме. Тъкмо приближаваме и гледаме един влак потегля, аз коментирам: "я ето първия нощен влак тръгна, дали и нашия е композиран?". В този момент мъж ми решава да извади и да погледне нещо билетите ни . В следващия момент вече не е съвсем на себе си - билетчетата ни били за първия нощен влак... Той се спича, аз крещя...
Както и да е, задейства се мъжо, презавери билетите, че дори имахме късмет и имаше места в спалния вагон. Прибрахме все пак.
А то през последните 3 години все с по-късния нощен влак се прибирахме. Този път май логиката ни беше, че ако се качим на първия влак по-малко време ще се мотаем в Бургас, че обикновено рано се паркираме там. Нооо..., после сме си забравили логиката и навикът си каза думата.

Всички преживявания ли "трябва " да са свързани с пътувания и планина и река??? Kind of boring...

Кой с каквито разполага, предполагам.

Записвам се,за да ми излиза темата,защото започнах да я чета и искрено се смях на някои от разказите. А сега я търсих чак на пета страница.
Имам и аз какво да разкажа,но нека ми дойде вдъхновението след един предстоящ тежък изпит.