Безумия на/преживени с мъжте ви

Искам да разкажа наша "случка", която с успех би станала един сценарий на късометражен филм...




Лежим си в един далечен следобед с моя ми мъж на леглото, уютно закътани под одеалото, и той започва с особен, тих тон: "Знаеш ли, аз много мислих и реших: ние трябва да си купиме мотор." Следва близо половинчасово обяснение ЗАЩО ние трябвало да си купиме мотор, на края на което аз промълвям едно: "Ами... би могло...", което го изкарва от нерви: "Аз...толкова време ти обяснявам и ти само... едно "би могло"! Аз си мисля: "Едно от поредните му..."
Но Б. в този случай се оказва невероятно последователен, първо изкарва книжка за мотор, после търси, после намира точно такъв мотор какъвто иска, спестявам невероятните перипетии по намирането на първия собственник и узаконяването на мотора, също и около двегодишните бакии по пускането му в движение... "Нашия" мотор е АВО, производство 1958 година, но модела му е отпреди войната, четиритактов естествено, с един толкова характерен звук. Тук Б. с наслада ми цитира откровено кичозното стихче от някакво моторско списание - Добрите мотори добре бръмчат, а развалените - мълчат!

Та така. Пътуваме вече години наред с нашия мотор, имаше едно лято, в което бяхме опрели на три граници...

Един ден се връщаме от Синеморец. За който не е пътувал с такъв стар петдесетгодишен мотор - да опиша. Първо, средната скорост на движение е около 50 км в час, като как изглежда тая скорост на фона на всички бързо профучаващи возила покрай нас... После, обаче ти не можеш да пътуваш нон стоп, защото те заболява задника, меко казано, ако трябва да е по-твърдо казано - просто става на рани, не можеш и секунда да го търпиш, затова, като настъпи дългоочакваната почивка, не те интересува въобще сред какви треви и прахоляк край пътя се хвърляш по очи, просто не става и въпрос за друга почиваща поза... Да прибавя ли и постоянно духащия вятър по Ямболските полета с жълти жита, наслагващ се върху вятъра, създаван от движението на самия мотор, всичко това те продухва до кости и няма как да не бъдеш закътан от дрехи, но в тази 40 градусова жега вятъра и потта ти образуват такава невъобразима смесица, че не можеш да я търпиш и секунда, но пък възхитата от движението, от светът на една ръка разстояние, така бляскав и ароматен, защото като си на открито възприемаш и мирисите - е, заслужава си, да ви кажа! Усеща се и огромността на разстоянията, и си на педя от земята, и пътуването е истинско, като на конче.

Мотора ни е обвързан целия с пакетчета, защото как се събира багажа на един мотор само. И, още нестигнали Варвара, Б. забелязва, че пакетчето му с гуменките, вързано под стъпенката за крака му, го няма. Спира и се обръща. Едно циганче кара колело след нас. Наведе се и взе нещо. И като се изравни с нас, го подаде на Бедрос - манивелата на мотора! В такива моменти съм се убеждавала, че Господ ни държи в шепите си и ни пази. Ако не бяха тея загубени гуменки, (върнахме се и ги намерихме впоследствие), Бедрос да спре мотора, да имаме циганче зад нас, което да види, че ни пада манивелата и да ни я донесе... как щяхме да се приберем, как щяхме да запалим?! Та оттогава Б. незнайно откъде измъкна една кожичка и направи сиджимка,  която и до ден днешен закача на манивелата, че ако случайно изпадне, да виси на кожичката!

И това забавяне си беше причина Б. да не иска да не спираме често, както си се полага. Та, минаваме целия път покрай морето, минаваме Бургас, чешмата преди Средец, вече сме почти на края на двучасовия ни път през Ямболските полета, не мога да издържам повече, прехвърлям се вече от едно бедро на друго да мога да седя на седалката...Еле накрая Б. свива в някакъв страничен черен път. Пътуваме 50-100 метра по него и - о, ужас! Виждам от лявата си страна два размазани, като от валяк минал през тях, щъркела, но с разперени криле - значи стреляни, както са летяли. Без дума да каже, Б. обръща. Отвръщам поглед наобратно - от другата страна на пътя още два същите такива размазани щъркели с разперени крила. Ние се оказахме в средата на квадрата от четири убити щъркела. Тука кадърът е отгоре, сниман от небето.

Никога нито дума не сме си казали по тоя въпрос. Какво може да се каже?

После Б. продължи без да спираме, минахме Ямбол, минахме Сливен, и вече между Сливен и Твърдица, някъде насред нищото, той намали и обърна в срещуположното платно. (Бяхме подминали първото срещнато досега подходящо за спиране пътче покрай една рекичка с редица стари чепати високи дървета - демек заветна сянка.) Обаче при втория необходим обратен завой чухме такива спирачки, че Б. не го донаправи, а застана просто по посока обратна на движението в нашто си платно. После ми каза, от умората наистина не погледнал назад. И една червена кола успя да спре някъде напред в далечината чак. И обърна. И почна да кара към нас. И спря точно пред нас и точно на 30 см от предната гума на мотора. Б. беше успял да ми каже: "Не слизай." И като на филм се отварят абсолютно едновременно и четирите и врати и с абсолютно еднакви движения излизат четирима абсолютно еднакви мъже с те такива вратове... които застават от четирите ни страни и ние отново сме по средата на четириъгълника. "Ей, ти на говна ли искаш да те направя...!" - началото. Като се стигна до точката единия да удари Б. по лицето, се чух как с грозен глас казвам - "Я по-полека!" Е не го повтори...
Обратното им завъртане беше също така съгласувано, както и изскачането им от колата.

Последен кадър - легнала по корем на послания бризент си отварям пликчето със солети и подавам на Б. с въпроса - "Искаш ли?"

Докато текат надписите (хората стават, и само някои от по-ленивите, останали на столчетата си, забелязват) - минали са 1-2 години, пътуваме ние с Б. със същия този мотор, в обратна посока, отиваме на море, свежарско настроение, и аз забелязвам и му соча - "Виж - онова място..."

Но... просто само дето дърветата със заветната ни сянка ги няма вече - само дънери.

Браво на вас! Страхотно е че все още има такива съвестни хора, които мислят и за друго освен за себе си.  Много съм впечатлена. Това не е лудост, това е нормална реакция на съвестен гражданин.

Да не съм банална за запис, да разкажа и аз кратка историйка. Имам много случки, но понеже лудостта ми е от "много акъл", за доста ме е срам да разказвам на всеослушание.

Беше преди много години- пътуваме с влак към България с брата на мъжа ми. Той за пръв път идва в България. Нали съм си много умна решавам че няма за какво да даваме излишни пари за международен влак, достатъчно е да стигнем до Русе, а там и с вътрешни линии ще си стигнем до София.   Изтърсваме се ние в Русе с багажа, аз доволна че сме си вече "у дома" започвам да разпитвам за автогарата събралите се таксиметрови шофьори. Започваме да се пазарим за цена и помежду другото споменавам че ми трябва автобус за София. Ами няма-викат- автобуси вече, чак утре. Как така утре, бе? Хотели в Русе не съм предвиждала. Ами влак? "Ами-викат- това беше последния. Ще има влак чак утре". Как последния? Ами сега? Какво да правим, билети до София нямаме. Докато купя и влакът тръгнал. Таксиджиите викат "качвайте се без билети! Там ще си купите". Докато идвам на себе си от стъпиване, поглеждам с тъга как влакът ни затваря врати и потегля. Ами сега? Без много да му мисля, викам- ще го гоним. Къде му е следващата спирка? На Горна Оряховица? Плащам, тръгваме към Горна Оряховица. Съгласи се един от таксиджиите- ще го гоним. Колата му стара, разнебитена. Но каква скорост вдигна, не е истина. От гумите искри хвърчат. Братът на мъжа ми шашнат до немай къде от цялата история, нищо не разбира какво става. Адски впечатлен от мощността на старата бричка. Стигаме до Г.Оряховица, влакът заминал преди 10 мин. Ами сега? Къде му е следващата спирка? Плевен? Гоним го към Плевен. Гумите вече пушат, аз давам зор за още по-бързо. Още, ама не може. Ще хвръкне колата още малко. Пристигаме на гарата и хващаме влака за опашката. Т.е. виждаме му само "подметките". Задницата му приветливо ни помаха "бях тууук, но вече ме няма". Няма да ви описвам последвалото преследване на влака, гонихме го до всяка гара и навсякъде бяхме закъсняли. Някрая бяхме на две крачки от София и викам да шофьора- карай ни у дома! Естествено струваше ни майка си и баща си с такси от Русе до София през безброй други гари, но...нали съм си много умна. Стигаме по късните нощи, спираме пред къщи, трябва да му платя на момчето. Но парите са ми предвидливо скрити в мнооого потайно местенце, нали с влакове пътувам, взела съм всички мерки за безопасност. Тайничкото ми местенце- в един дамски тампон тампакс, навити на руло. Ако го извадя, ще се спука от смях. Аз тихичко, скришом се опитвам да измъкна парички, а момчето сигурно си изкара акъла от страх. Гледаше толкова стреснато пистолет ли ще му извадя да го гръмна... Дали да ви споменавам след тази история, че брат му на мъжа ми неще повече да чуе за пътешествия към България?

Гоненето на влака от Русе до София ме изкефи
Между другото в Русе преди години (10-15) съм спала в хотел Дунав- доста приличен, но и други хотели имаше

Е, как да не я бутне човек тази хубава темичка...

Моето запознанство със ски пистите в Канада

Пристигам аз в Канада, снабдявам се ски екип ( защото моя в България не е пригоден за тукашните условия) и потегляме към Лейк Луис. Кой ли да спомене пред съпруга ми, че на ски съм се качвала 5 пъти през живота си, нали все пак съм морско чедо. Решил нашия, че слдде като е виждал мои снимки със ски, аз карам и ме изтупва на една писта под самия лифт. Първия етап го минавам аз на ските ( благодаря ти Ивана, уроците си казаха думата), но да си призная то си беше фасулска работа, стигаме частта под лифта, поглеждам аз надолу и ми се струва като отвесна стена. Естественно, за него това е нищо, но той ски кара от дете. За почват едно обеснения, които довежат до искрен рев от моя страна. Откопчавам ските и започвам да търся вариант как да слизам, няма и как а се върна обратно. Грабва той ските на гръб и слиза,аз започвам да го обвинявам, че иска да ме убие, си слизам хлипаща (ревях си честно казано) и заканваща се само веднъж да се добера до долу да си хвана самолета за Варна. Ще си премълча колко време слизах. За мое успокоение от другата страна една мацка беше в същото като моето положение, но си слизаше по чорапи. Следващата седмица просто си смених пистата.

Titina, ти ми припомняш моята история, която щях да разкажа... Ето я и нея:
Негово Величество понеже знае, че съм по спортовете и решава да ме прави скиорка. Предварително съм тествана на ледена пързалка и с възхищение отбеляза, че съм много добре с координацията. Натоварваме се с моята приятелка и неговия приятел и потегляме към Банско. Аз нямам ски, имам само зимна екипировка, предвидливо закупена от ЦУМ - термоклин, якенце и ръкавички. Писта през живота си не съм помирисвала, обаче в мен кипи луд ентусиазъм и си представям как вече летя по пистата, правя сложни маневри... Милото ми закупи ски, за да не взимам под наем, оборудва ме и с каска, очила... Абе, направо си бях за зимните олимпийски игри.
Та, качва ме Негово величество на ските, бутва ме и аз се строполявам пред погледа на всички, чакащи за лифта. Мен ме е срам , не мога да стана, а той ме побутва с щеките и ме кара да се изправя. Позанимава се с мен има-няма час (т.е. да разбера как се спира, как да си махам ските, как да ставам...). Не че нещо научих, ама... кимам разбиращо, падам и ставам...
Върха на простотията беше, че ме качиха на лифта и много набързо бях накарана да се спускам. То едни завои, едно чудо... А на мен ми е първи ден на ски. Падам, ставам, рева, намират се услужливи хора да ме изправят и после пак се повтаря процедурата. Моята приятелка през това време се учи как да кара сноуборд някъде по склоновете, така че съм сам-самичка и ми иде да се гръмна. В един момент очите ми съзират спасителен оазис - едно кафене, което бъка от хора. Мятам се вътре, пия бира, оплаквам се на бармана, запознавам се със сума ти народ. Милото обаче зорко бди и като не ме намира на пистата, прави проверка по телефона и след неубедителните ми лъжи, бях принудена отново да се върна на пистата, като този път ми е сервирано, че ще се спуснем заедно до Банско, има-няма няколко километра.
Не искам да изпадам в подробности, но толкова през живота си не съм падала. Успявам някак си като на боулинг да съборя няколко човека, извинявам се в движение, но не мога да спра... Негово Величество след мен крещи нещо, но аз не чувам и усещам как скоростта ми се е увеличила максимално... Добре че на един завой отнякъде изникна едно дърво и трябваше да се метна настрани, за да се спася от челен сблъсък. Милото тогава ме догони и започна да ме налага с щеките. Аз - ред сълзи, ред сополи и се заканих, че няма да сляза със ските, ако иска на гръб да ме носи. Само че той - суров и безкомпромисен, дума да не става да ме носи.
Познайте как слязох... по дупе. Той носи ските, мърмори...
Е, след една седмица се сприятелих със ските, понаучих някои неща, но първите дни не се забравят

Сегааааааа,
Съзнавам, че след около 10 мин. ще се прочуя като форумската най-голяма лъжкиня, но аз имам живи (което си е направо странно) свидетели на тази история.
Годината е 1991. Моя милост - тогавашно стайно цвете, едно на мама и на тати, отличничката, никога не спортувала, нямаща баба на село, абе градско чедо отвсякъде. 19 – годишна и прясно загаджена. Не знам как ме придумаха да направим едно изкачване на хижа Рай някъде между 2 и 5 април. Бая хладно си беше – нависоко имаше сняг.
И така на 02.04. си пътуваме ние във влака и както старшите в групата ( по на 26г.) рзглеждат картата, бъдещата ми кума казва – я да слезем след малко и да идем на хижа Левски, а оттам не помня къде. И всички мятат раниците и слизат на следващата спирка и аз с тях естествено – как иначе. И крачим ние от гарата към планината и аз питам – а къде ще се преоблечем. Ами ей там накрая на града, в циганската махала. И аз от учтивост се изсмивам – щото хората се шегуват, малко неудачно, ама нали съм любезна. Шегуват – грънци. Като наближихме циганската махала, седнахме на една полянка, всички заголиха кълки и започнаха да си обличат „планинарските” дрехи. Леле очите ми станаха като кафени чнийки, ама нали съм умна, тутакси изух гащи и аз, докато другите се преобличат и не се оглеждат, да се облека и аз.
Първият баир ми взе дъха. Беше към 200м. Оставаха ми още 4 часа... Накрая стигнахме до х. Левски и аз едва издрапах по полянката до входа на хижата. Настаниха ни на 3-я етаж. Вечерта имах такава мускулна треска, че не слязох до втория където беше банята, за да си измия зъбите – толкова ме боляха краката.
Междувременно бъдещите ни кръстници пак сменили плана и сутринта казаха, че ще идем до х. Амбарица. Все ми беше тая – аз едва станах от кревата.
Тръгнахме в 8 и 30. Вървяхме около 3-4 часа, когато пак на тия кръстници (ето сега почвам да им набирам като се сетя) им хрумна брилянтната идея да хванем лятната маркировка. Около 1 час по-късно установихме, че е затрупана от сняг, който е хванал коричка лед, отгоре има друг сняг и най-отгоре друг лед. И това всичкото на един сериозен наклон. Първият, който падна беше браточеда на гаджето. Беше точно пред мен, падна и по леда се изпързаля 2-3 метра по-надолу. Аз се уплаших, викнах, а другите от групата – Шт,шт,шт. Не ми казаха защо и слава богу, че не се сетих, колко е лавиноопасен такъв участък. С милиарди зорове прецапахме през няколко лавинни улея, аз паднах върху един сипей, който ме понесе надолу към леда, а оттам в урвата... Гаджето прехвърча, като Батман и ме издърпа нагоре. Около 16 и 30 ч. стана ясно,че няма да стигнем до х. Амбарица. Извадиха картата и казаха – ей сега тука, през този клек и ей там долу има един коларски път и ей там е другата хижа. Ще прескоча следващите няколко часа слизане надолу, през сняг, кал, прецапване на рекички и това всикото без пътека. Ще ви кажа само, че в 20 и 30 ч. спряхме да спим през нощта, не бяхме стигнали до никъде и междувременно мъжете бяха видели следи от мечка, а гаджето беше намерило гигантски еленов рог, на който при едно спъване замалко да закичи мъжката си гордост. Аз лично не спах. Седях на един камък. Сутринта като се изправих щях да падна в огъня, защото мускулите ми бяха сковани и едва се движех. Намерихме и пътя и хижата лесно. А хижарят като чу за еленовия рог, рипна и тръгна да го търси. Върна се след наколко часа. С разпран палец, липсващ гумен цървул и липсваща брадва. Намерил нашия бивак, качил се на един камък да се огледа и да потърси рога и зад него в храстите изревала мечката. Изглежда цяла нощ ни е обикаляла...

Колди,как си още жива,душко?Съветвам те всяка година на датата да ходиш да си палиш свещичка!

 

Честно казано, случката и досега не ми е много смешна, въпреки че вече мога спокойно да я разказвам. Преди няколко години бяхме с приятеля ми на екскурзия в Турция-това е едно от най-хубавите ни съвместни преживявания, с изключение на въпросния инцидент. Той няма навика да прекалява с чашката, но въпросната вечер си беше пийнал и започна да преплита език. Аз се ядосах и му направих забележка. Прибрахме се скарани в хотелската стая и изведнъж той каза, че няма да му казвам какво да прави и че излиза. През нощта, в чужда страна, без да знае езика. Забави се доста и аз се притесних. Още повече, че такова поведение не му е в стила. Започнах да си представям, че може някой да го е нападнал, намушкал, да е паднал в морето и т.н. Както си стоях в хотелската стая-колкото притеснена, толкова и вбесена, изведнъж съзрях моя човек в отсрещния хотел, на някакви си десетина метра от нашия в компанията на две непознати жени. Все едно ме заля студен душ. Значи докато аз умирам от притеснение и място не мога да си намеря, той отишъл при някакви си гърли. Скочих като попарена и без да мисля много-много се втурнах в съседния хотел да се разправям с него и с момичетата. Когато отидох там, обаче, ситуацията се оказа по-различна, отколкото си я бях представяла, но не по-малко вбесяваща. Оказа се, че приятелят ми кротко си пийнал още бира в съседния хотел, след което без много да му мисли, се качил в стаята на въпросните момичета и легнал на леглото им като също така кротко заспал. Прибирайки се, те намерили в стаята си някакъв непознат субект от мъжки пол, който дори не разбрал, че объркал хотела, етажа и стаята. Момичетата бяха извикали администратора и сигурно се канеха да викат полиция. В това време се появих аз, набързо разбрах за какво става дума и на оскъдните си запази от английски започнах да обяснявам, че аз съм приятелката на въпросния господин, че сме се скарали и т.н. За мое щастие се оказа, че едно от омичетата е гъркиня, учила в България и се разбрахме. Няма да описвам как едва домъкнах хубостника в нашия хотел, как на следващия ден му разказвах какво се е случило и т.н. Просто си представих какво щеше да стане, ако момичето не разбираше български-въображението ми рисуваше затвор в Турция заради опит за изнасилване или нещо подобно. В заключение ще кажа, че това е инцидентен случай в съвместния ни живот, но може би тъкмо заради това страшно ме беше разтърсил.

Лола, от подобна грешка руснаците цял филм са направили. "Ирония на съдбата".Не му се сърди на човека! 

Жълтият Ламтурник, това ми е един от любимите филми, обаче да ти се случи наистина си е малко по-различно 

Побут. И да не е пълен спам- от днес. Недоспала се моля на милото, донеси ми малко кола от кухнята да се разсъня / бях се натъпкала и с някакви сладки неща, та бях жадна/
- А не, няма да я нося, че ако я донеса ще я изпием /най - близкия магазин е на 3 км и вече затворен, събота е все пак след 12 и сме в Германия/
- Хайде бе, Мише много съм жадна....примолвам се жално, а нямам сили да си надигна кокалите сама.
- Тц. Ще се изпие ти казах бе.
Минава малко време. Не изтрайвам и пак се примолвам, тоз път мъжо се надига и ми носи колата. И какво гледам аз - една голяма част от нея вече изпита. Значи човека отивал отвреме на време сутринта до кухнята, пийвал си и той за да се разсъни, а на мен ми се обяснява, че ако я донесе при нас неиминуемо ще се изпие. Като осъзнах абсурда и старателно му го обясних се въргаляхме по пода от смях.

Много готина темичка
Да разкажа и аз две истории . Едната преди години още сме без дете на квартира и без пералня .
Та ето накратко.
Прибира се моичкия с доста обемести кашони били изненада /луд е на тема техника /
Почва да разопакова и вади Ди Ви Ди, тонколони пайнер и усилвател аз съм така 
Той : Ето подарък Ди ви ди -то за тебе , че си киноманка а усилвателя за мен ...
Аз :Ок ди ви ди как да е . Ама тоя усилвател защо ти е нали си имаме .
Той : Да ама този е сив като ди ви ди-то нашия е черен
Аз вече съвсем съм  Поглеждам фактурата сума за една доста добра пералня . А аз пера от 1 година на ръка.
Малеее избеснях . Взех коша с мръсното пране и го изсипах посредата на хола .
АЗ: Айде сега моето момче дрешките в Ди Ви Ди-то и да те пере то.
ТОЙ :    Ти полудя ли ?
Та след скандал и обяснения на другия ден ми купи пералня 

Случка номер 2 Тази година март месец някъде .
През деня с колежката коментираме темата мъже , жени ... И незнайно как стигнахме до извода , че женената жена е законна проститутка . / няма да обяснявам но нещо за домакинските неща и как мъжа вади пари и т.н. /
Аз съм си харесала голяма разфасовка гръцки прах за пране и омекотител общо около 50 лв . Естествено нямам налични а са ми превели пари но мога да ги тегля чак в понеделник. Деня за който разказвам е събота
Запазила съм ги аз при продавачката ама отивам до банкомата и превода още го няма.
Връщам се в къщи и му обяснявам , че искам 50лв а в понеделник като изтегля ще му ги дам .
Той: За прах ??? Ти луда ли си няма да ти дам.
Аз: И без това ще си ги взема в понеделник защо да взимам сега евтин за да пусна пералня ?
След 10 мин той пристига в стаята и казва със закачлива усмивка :
- Ела да обсъдим въпроса при затворена врата !
Аз: Аааа ако ще я затваряме няма да ти ги връщам 
Купих си праха де Още на същия ден !

Бреййй,не съм я видяла таз темичка,та и аз да се включа! Сега историята ми се струва направо абсурдна и смешна,ама когато стана ми идеше направо да се гръмна.Та значи,с моичкия Хубостник сме гаджета вече около година и половина,аз често си оставах у тях, от което родителите и брат ми направо се вбесяваха,но чувствах, че това е моят Мъж и си позволявах да го правя,въпреки всичко.Дойде и денят на признанието, че аз съм Жената и предложението за женитба.Направихме годеж и всичко както си му е реда, насрочихме сватба, за май месец на следващата година,тъй като бъдещите ни кумове чакаха бебе и кумата предпочете да е родила вече,когато трябва да кумува. иИ действаме си лека по лека за сватбата,купуваме си туй-онуй,живеем си заедно, и моят Хубостник 3 седмици преди датата на сватбата ми заявява, че не иска да се жени и се разделяме Нямам думи просто, поканите раздадени,почти всичко накупено,абеее,трагедия! "Изсипа" си ме с все багаж у нашите и така.........После ми се обаждаше като на "приятелка"(еййй как го мразя този израз в подобни случаи) и послеее,няма да изпадам в подробности,но в момента сме щастливо женени,1 година по-късно отколкото планирахме 1-та си сватба,но важното все пак, че разбрахме какво значим един за друг,въпреки че доста си изпилихме нервите, и съжалявам само,че покрай нашите "изпълнения" докарахме здравословни проблеми на роднините си, които слава на Бога, не се оказаха фатални.
Та това е моята най-голяма "простотия", дето ми е била сервирана,и надявам се последната