А НЕ ВИ ЛИ БЕШЕ СТРАХ?

Мен много ме беше страх.И аз съм в подобна ситуация-аз с мъжа ми и неговите родители сме тук, моите родители са в България.Винаги ми е било много гадно и самотно и макар че те са много разбрани хора и никога не сме се карали, все пак не са ми родители.И така 2г. живяхме без дори да мислим за деца и тагава наше много близко семейство казаха че чакат дете и това ни накара да се замислим.И решихме че деца ще имаме рано или късно така че по-дабре рано.Забременях от първия  и единствен опит.И в началото беше много трудно.майка му само ме тормозеше-как съм, да дойдела да се видим, да си вземела отпуска да гледа бебето.. А аз не ща-и само тактично и отказвах Тя обаче пак настояваше, наложи се да говоря с мъжа ми и да му обесня, ама те мъжете като разберат че си бременна и стават божи кравички. Съвсем спокойно можеш да се възползваш от това Моите родители дойдоха след раждането, не свеки-като не искам, ще дойде ама друг път. В началото като се роди мъника на моменти мислех че сме прибързали, но това е заради стреса от промяната.
Не мога да ти дам съвет, не те познавам дабре за да преценя, затов асамо ти разказвам моята история да си направиш извод от нея.
И последно-с деца живота е толкова смислен и никога не ти е скучно 

За аспирина не се притеснявай-има и други лекарства с такова действие които са безвредни за бременни.

Мисля че имаш проблеми с мъжа ти, съответно и с неговото семейство. Споделяла ли си тези страхове с него-за 1г. не мога да повярвам че не е успял да те убеди че всичко ще бъде наред.

Между другото тук в САЩ, и особено в Ню Йорк вече има много семейства които не искат да имат деца.Доста често съм водила следния диалог
-женена ли си?
-Да
-Искаш ли някога да имаш деца?
Аз-

Може тая тенденция да идва към България

Аз също смятам, че щом жената не е готова за дете, по-добре да не го създава. В противен случай невинното детенце ще е потърпевшо. Има и вариант, ако бъде осиновено да попадне на истинска майка. Но това е много малко вероятно.
Но щом авторката повдига темата след толкова време, значи вероятно въпросът я е вълнувал и тя продължава да мисли.
Нека не я виним за това нейно решение, всеки има право да стане родител, но това не е задължение.
Има хора, които са по-нерешителни, обмислят всичко, слагат на везните + и -, преди да решат. Може би тя е такава.
Каквото и да реши, дано се чувстват добре тя и мъжа до нея! 

Колко от мамите тук не са имали различни страхове преди да родят децата си?

Само не ми казвайте,че при вас всичко е по мед и масло и нямате никакви проблеми ни със собствените родители, ни със свекър и свекърва и т.н.

Всеки си има проблеми от едно или друго естество, всеки си има своите страхове, всеки е имал своите въпроси, но и всеки е поел по най-истинския път в този живот - пътя на майчинството. Едно дете е едно голямо вдъхновение, един безкраен стимул, един извор на живот. Едно дете може да ти даде невероятен живот.....И при децата така става - не родителите даваме живот на децата, а те ни дават искриците живот, които толкова често ние големите губим оплетени в паяжините на проблемите си!

Лично за мен прекалено много се преекспонират трудностите около раждането и отглеждането на едно дете. Не е чак толкова сложно и чак толкова невъзможно. Децата са щастие, истинско щастие!

За Хамериканците - не ми се говори......За мен това не е страна, която може да ми бъде за пример......Толкова много самоубийци и убийци има там.....И ми се струва,че хората там в голямата си част не могат истински да се наслаждават на живота, защото са все в някакви рамки и нямат истинската свобода, за която толкова много приказват и претендират.

И освен това (тъй като не сме в БГ) ще трябва да дойде майка му да ми "помага" - излишно е да ви казвам, че не я понасям. Когато си ходихме в БГ за първи път се карахме за 1 месец толкова колкото не бяхме се карали тук за 4 години. И просто не знам какво да правя. Понякога си мисля, че с удоволствие бих имала деца, ако не трябваше да ги кръщавам на някои си, или ако не трябваше някои си да идва в нас да ми ги гледа. Но вечер като си дойда уморена от работа и само искам да хапна нещо (ако той е сготвил)и да скоча в леглото си мисля, че не съм готова за това.

Директно на въпроса - да, беше ме страх - от новото, непознатото, от промяната и т.н., но желанието ми да имам деца беше по-силно от страховете ми.
Когато забременях с момичетата, страхът беше още по-голям, заради мои здравословни проблеми - нямаше гаранция, че ще мога да ги износя нормално; бях загубила първото си дете; бях в период, когато нямах сигурна работа и т.н.
Относно притесненията на авторката:
1. Живее ми се и живея. Децата не са пречка, а единствено едно прекрасно допълнение. Начинът ми на живот не се е променил (с изключение на бременността, понеже трябваше да лежа и на първите няколко месеца). И работя, и пътувам, и се забавлявам. Просто децата ме научиха на отговорност и на по-добра организирансот. Научих се по-добре да планирам времето и финансите си. Друга разлика няма.
2. Относно изборът на име - още не се е родил човек, който да отнеме правото на мен и съпруга ми заедно да решаваме всички въпроси по отношение на децата ни. Единствено се постарах при избора си на съпруг - да е човек с моята гледна точка за живота и да не се налага да правим прекалено много компромиси един с друг, а да можем за всичко в общия ни живот да постигаме съгласие.
3. Никога не съм викала някой да ми помага за децата. Ако са имали желание, винаги съм ги пращала на разходка с моите родители (живеят наблизо) или са ходили с баща си за по 1-2 дни на гости у свекърва ми (моята работа не позволява чести отсъствия), но основно си гледаме децата сами от самото начало. Бабите гостуват - свекърва ми рядко, понеже живее 6 месеца в САЩ и 6 на вилата извън София (обикновено идва 1-2 пъти в годината за по няколко часа), а моите родители минават често, но буквално за 5 мин. на прибиране от работа (гостуванията им за по няколко часа са само по поводи - 5-6 пъти в годината). Бабите никога не са оставали с преспиване и не са участвали в семейните ни планове. Отглеждането на едно бебе не е трудно и най-добре е да се реализира от родителите.
4. За аспирина виждам, че са ти писали доста подробно.

Живота си е твой,решението също.
Живей си,както ти е кеф,но кажи на мъжа ти в прав текст,какво си решила.
Нямаш право да го подвеждаш.
Доколкото разбрах,той иска да има деца.
Нямаш право да го заблуждаваш по този въпрос.

Мен пък ей това подчертаното ме озадачи доста.Какво се случва с този майчин инстинкт с който ни е дарила природата Нима изчезва?Защото най-лесно е да си гледаш кефа и живота и да не се занимаваш с деца,безсъние...

Странно аз съм на 28 г. и никога не съм изпитвала майчински инстинкт. Като видя дете или бебе нищо не ми трепва. Айде, съдете ме. Това не е концерт по желание. Или го имаш или не. Не са длъжни всички да го имат. И като отказвам да раждам изведнъж се превръщам в тотална егоистка в очите на "инстинкт- имащите" Май пак станах черната овца  Как може едни жени да са домакини, други кариеристки, други шофьорки, трети-не, ама всички са длъжни да раждат. Като знам, че не е за мен не се бутам. 

Не ми е хич странно. Аз съм на 31 г. и имам 2 деца, но никога от чуждо дете не ми е трепвало - не обичам деца (шумни са ми, изморяват ме и т.н.). Всячески избягвам компании, в които има повече от 1-2 деца наоколо. Единствено моите деца са изключение и само по отношение на тях имам въпросния инстинкт.

Трябвало е да помислиш още преди да се събереш с човек, с който казваш, че не може да се говори.  Сега или се съобазяваш и правиш компромиси или трябва да си много силна и да се наложиш/ това второто леко ме съмнява да стане ако той наистина е това което описваш/ или си намираш по подходящ мъж който  да взима в предвид и твоите  желания.

ами просто тук хората са големи егоисти и са като зомбирани от парите, и то не само американци, а дори и българи които са живяли няколко години тук. И да имаш деца за тях не е естествена част от семейния живот а просто една алтернатива, не е задължително да я избереш, да не говорим колко е трудно тук да имаш деца

Страх...силно казано...Но както от всяка промяна, изпитвах някакво притеснение...
Към днешна дата,не мога да си представя какво съм правила и какво бих правила без дете...
Не съдя хората,които са решили да нямат деца,просто не ги разбирам и смятам,че губят СТРАШНО много...Все пак всеки сам си решава за себе си..

Все едно аз съм го писала

Не, не ме беше страх изобщо

Здравей Мамче,
съжалявам, че трябва да ти противореча, но честно казано трудностите при отглеждането на деца за мен не са преекспонирани, имам предвид особено изпитанието за така или иначе разклатената ми нервна система.
Да - обичам детето си, но да - дълго време се чудех дали ще мога да бъда такава майка каквато знам, че трябва и искам да бъда. Търпелива, любяща, изцяло раздаваща се без да мисли за себе си.
Но особено напоследък, когато малката се събуди посред нощ пищяща и не желаеща да ме чуе и да се успокои докато не й дам да засуче, а също и това, че след известно време сукане неприятното усещане в гърдите ме задушава. Всичко това ме вбесява до краен предел и понякога едва се сдържам да не я оставя сама в стаята да плаче.
Това не го казвам, за да изплаша някого, но ако вътре в себе си нямаш поне малко желание да родиш и отгледаш дете, ако мисълта за сладкото съкровище, което ще гушкаш и с което ще се смеете заедно, ще играете, ще пеете..., то не мога да си представя как би се справил човек с подобни моменти на ръба на нервна криза.

За мен (моля не се обиждайте  ) именно изказвания от рода, че колкото и да ти лази по нервите, като му видиш подкупващата ангелска усмивка се успокояваш и дори и най-голямата пакост те кара да се усмихнеш, ми се виждат преувеличени. Просто при мен не действа по този начин.

Въпреки всичко имам желание за поне още едно бебче.

А по повод това, че не се разбираш с мъжа до себе си аз лично смятам, че колкото и да ти е трудно е по-добре да се разделиш с него и да потърсиш друг. Иначе рискуваш цял живот да се измъчваш и да изпитваш неудовлетвореност. Естествено преди да се разделите опитай за последно да поговориш открито с него.

П.П. Доста време се чудех дали да пусна поста. Много разкрих от себе си и колебанието ми е голямо. Моля не ме съдете, всеки човек е различен и именно това е прекрасното в нас.