ИМА ЛИ ВДОВИЦИ/ВДОВЦИ СРЕД ВАС???

Хелен,аз вече 1г и33дни му паля сутрин свещичка преди да тръгна на работа,и вечер като се прибера пак само, че чаена свещичка ,тя гори около 4 часа.Така си мисля ,че той е постоянно до мен.Направи го както ти прецениш,че е добре.

                                   Честит Празник на пишещи и четящи тук Тани,Татяни и всички празнуващи днес!Момичета,бъдете още по-силни,борбени,дано идващите месеци да са още по-благосклонни Към Вас и всички да достигнем заедно необходимото ни вътрешно равновесие!Целувам Ви!

     

Поредния ден,който вместо да ме побутне напред,отново ме връща назад...Днес отидох малко по-далеч от квартала в който живея.Полу свърших работата за която бях излязла,трябваше и да се видя с две приятелки.Докато ги чаках да минат да ме вземат,седнах на студа на една пейка в градинката с/у Халите и отново се разплаках...Хората си минаваха,всеки забързан в ежедневието си,а аз се чуствах все едно не съм реална...Ревях и се разкъсвах от мъка...Много ми е тежко извън дома ми...Не че в къщи ми е добре...но като че ли действително си ми е крепост...В общината докато попълвах бланката за наследници-същото...треперех цялата и сълзите ми капеха върху листа...Благодарна съм,че не бях сама защото тогава просто не знам какво щях да направя...Отгоре на всичко почвам да се чуствам като НАЙ-НЕСПРАВЯЩАТА се ...

В момента имаш нужда от подкрепата на приятел,от добра дума,прегръдка,поглед дори.
Знаеш ли,когато съпругът ми почина,около мен нямаше никой.Една единствена приятелка,която заряза и работа,и  мъжа си + изпрати детето ми при мъжа си и нейните 3 деца да ги гледа,и дойде,организира всичко,подкрепи ме и не ме остави и за секунда сама.Не забравяй,че имаш приятели и си в БГ.

Благодарна съм на тези,които още не са ме пренебрегнали напълно...но истината е,че явно много бързо омръзнах на повечето от познатите ни...Останаха няколко човека,които продължават да ме търсят,но факта е че понякога дори и с тях не искам да комуникирам...Не знам кое е по-добре-да си имал близки,които постепенно те забравят улисани в собствените си ангажименти или да си знаеш,че си сам и да не се надяваш на никой...

helen69 ,

 Не си сама.
Всички които сме преживяли това те разбираме чудесно.
Децата са до теб, заслужава си да се усмихваш заради тях. И на тях не им е лесно да те виждат отчаяна. За тях ти си единствена.

"Не знам кое е по-добре-да си имал близки,които постепенно те забравят улисани в собствените си ангажименти или да си знаеш,че си сам и да не се надяваш на никой..."
 
 Наистина много боли, когато най-близките ти не са до теб в трудните моменти, но пък помощта и разбирането идва и от съвсем случайни хора, откъдето не си очаквала.

Знам,че тук по-често мога да намеря разбиране и утеха,за това и продължавам да пиша и чета...Друго е когато срещнеш хора със сходна съдба,а по-задължаващо е да очакваш от такива които живота им по-уреден да те разбират и подкрепят постоянно...Вече единственото което чувам е "Трябва да се стегнеш!""Трябва да....Не мога да търпя тези думи...Като,че ли можеш просто да си легнеш един човек и да се събудиш такъв какъвто си бил преди достигналото те...А децата...да, само те успяват донякъде да ме разсеят,но някога дори и те ми докарват неистова мъка...

Хелен не чакай само близките ти да те търсят.потърси ги и те.нека знаят,че разчиташ на тях,че имаш нужда от тях.Ако се чувстват нежелани няма да те търсят.Да права си,че може би не знаят как да постъпят,но бъди открита,покажи им.В вторник почина бащата на една от колежките ми.Вдигнал кръвно може би е към 50 години човекът и на другия ден починал.В понеделник ще дойде на работа.Не знам как да постъпя,но ще усетя.Може би ще изпитва гняв и ще бъда с нея,може би ще плаче и аз ще плача,каквото и да изпитва ще я подкрепя.Много гняв си насъбрала ХеленКазваш не мога да търпя,като клечка кибрит си може би.Много е рано,още но с постовете си по нататък ще видиш какво искам да кажа.Всички,които сме преживяли подобна загуба сме минали от там.Може би това е пътят и всякакъв съвет би бил излишен.Но много силно желая да погледна назад в миналото и да бъда човекът,който мисли така както в момента.Но не бях.Най-голямата грешка ще бъде ако се отлъчиш от средата си защото не-можеш "да понасяш"никой в момента.Ще видиш,колко е важно това след време.Искаме да те предпазим.Искаме да ти дадем съвет,но аз самата виждам,че не става,затова не пиша много.Просто явно посоката не може да се смени.Но аз чета и виждам постовете как се променят ,всички пак заедно намираме посоката,а сме толкова различни.Установяваме,че не ние а децата са били и винаги са по важните от нас.В началото всеки си мисли,че детето си знае неговото без значение възрастта а нас няма кой да прегърне,каже добра дума,а ние се грижим за децата ни и те са по-добре в момента от нас.Това е най-голямата грешка.Това дете ви обича безрезервно през целия си живот.То разчита на вас и е много по важно любовта която му показваме от колкото купена вещ от магазина.Любов,Любов,и пак Любов.Това ,че ние се чувстваме ограбени от съдбата или дявола или който и да там.....,не ни дава никакво право за оправдание ,че лишаваме децата си от това велико чувство.Аз не получавам,защо пък да давам....Извинете ме,че говоря в множествено число,по принцип не правя така,защото всички сме различни,но виждам,че и доста си приличаме.

Истина естествено...Децата дават и искат Любов...Лично аз се мъча постоянно да им показвам,че са моите съкровища,че много ги обичам,че те са тези на които остана да давам Любов...Но някой път,неочаквано просто ми докарват мъка...С някоя дума,действие,нещо позабравено до момента,а изведнъж изплуващо и от тяхното съзнание и съответно стоварващо се в/у мен...Дъщеря ми,най-малката като че ли внася най-голямото успокоение в душата ми...Беше изключително свързана с баща си/не че другите не са били/.Той я обичаше МНОГО.Тя беше "На Тати Принцесата"чаканата толкова дълго дъщеря-гушкаха се повече от колкото тя при мен.А сега непрекъснато идва при мен да ме прегръща,да ме целува...Много често си мисля,че той я напътства да е при мен,когато се чуствам най-уязвима и ми е най-тежко...Благодарна съм на Господ,че  ни ги е дал,но те все пак не са баща им!
 

Здравейте момичета.Изчетох това което си споделяте през последните два месеца.Назад не се връщах.Всичко е ясно.Болката е голяма.За съжаление колкото повече мислим за нея,толкова по-голяма ще става.Извинете не ви се представих.Казвам се Илко и съм вдовец от 75 дни.За съпругата си се борих 3 години.Четири операции,химиотерапии и какво ли не.Непрекъснато бях до нея.До последния ден до като почине.След този ден всичко се промени.Не мога да повярвам че,не ми се обажда по телефона.Вечер се прибирам и гледам към прозореците,обикновенно светеха а сега са тъмни.Защо ли се прибирам ,никой не ме чака.Въпреки че,имам собствен бизнес нямам "хъс" за работа.Движа нещата колкото да не спрат.За какво да печеля,за какво ми са пари като нямам  жена.Близките ми казват: "Ще живееш заради децата".Добре ама децата си живеят.Синът има приятелка,дъщерята приятел и си живеят далече от мен.Само аз съм сам.

Ще припомня една статия, която беше пускана тук преди време
ИМА ЛИ ЛЕК ЗА ДУШЕВНАТА БОЛКА?
http://sebepoznanie.com/psihologiq/samopomosht/dushevnabolka/

и кратък откъс:
Как очаквате да изчезне болката, ако непрекъснато се съсредоточавате върху това колко ви боли?

Как очаквате да видите радостта, като сте се вкопчили в страданието?

Как очаквате да се почувствате по-силни, като непрекъснато казвате, че няма смисъл?

Променете отношението си – не гледайте на случилото се като на нещо трагично, ужасяващо. Мислете за хубавите моменти, когато сте били с този човек и бъдете благодарни за тях. Освен това аз смятам, че смъртта не е край, изчезване. Извън обозримото не означава извън живота. Норман Винсънт Пийл в книгата си „Силата на положителното мислене“ говори за смъртта като за нещо прекрасно, преход към ново ниво:

„Прекарал съм твърде много време в разговори с хора, които са били на „прехода“ и са хвърлили поглед отвъд – и всички те говорят за невиждана красота и покой, така че нямам никакви съмнения.“

Всеки има свой път. Пътят  на човека, които си е отишъл е бил такъв, а сега може би е на друго място – по-добро и продължава своя път.

А твоят път какъв е? Да страдаш ли? А нима той би искал това?

Огледайте се – верояно имате деца, приятели, роднини. Огдедайте се  и вижте възможностите, които ви се предалагат, вижте пътищата, които могат да направят живота ви пълноценен и полезен.

Може би това изпитание идва да ви научи нещо – да се справяте сам, да откриете своята сила и да дадете своя принос на света.



Кураж 

Благодаря ти, smile! 

Какъв принос към света?Та на ли смисъла на живота е да го изживееш с любимите си хора.Какво ще ти помогне загубата на дете или съпруг,та ти не се раждаш на този свят за да си сам,а за да има хора с които да споделиш живота си.Да нашите близки не биха искали да сме нещастни но помислете добре какво ни е карало да бъдем щастливи-материални придобивки,работа или очите и усмивките на любимите ни.Да с времето ще се научим да живеем без тях,но страданието и болката от загубата им е част от нас,ние не сме нещо отделно,как да си промениш мисленето -да си кажеш е аз нали съм жива.Не не мисля че това е начина ,едно е да загубиш близък,който е изживял живота си ,съвсем друго млад човек,а не дай си боже дете.Да моят живот ще продължи,защото аз имам дете ,което ме държи жива и на повърхността-нашето дете,но никога няма да мога да бъда предишния щастлив човек,защото половината от моето сърце е там при него и винаги ще бъде там.

Айде сега статии ..
nitka