Аз това не мога да го разбера.
Ако БНД си създаде свое семейство, аз зорлем ще го дърпам от него, за да е с детето ни? Това ми се струва адски егоистично и спрямо бащата, и спрямо детето. Единствено и само със своите чувства си се съобразила в случая, което не е най-правилната отправна точка.
Само да вметна, че мой много добър приятел страдаше цял живот точно от тези съвместни морета, прекарани с баща му и новото семейство...И как винаги му е било мъчно защо на него не му се случва това семейство, а е прибавен отвън и втората жена на баща му не знае как и къде да го снесе....Хайде да спестя тези емоции на малката! Каква ще е иначе идеята? Тате има супер яко семейство, ама ти само ще бъдеш на гости да видиш какво нямаш...некак не ми се връзва... А и шестте часа седмично, разделени на 3 виждания - аре да не съм го отделила кой знае колко от семейството му, за да види дъщеря си!
Ти не ходиш ли някъде с детето. Не е късно и ти ще намериш някой, надявам се да си щастлива с него. Тогава няма да се правите на щастливо семейство, а ЩЕ сте такова.
Пак да завъртя темата,че съм кифла. Едва ли детето възприема щастливо и нещастно семейство, е в началото да щото онази беше изпаднала до умопомрачение в нещастие, но сега вече едва ли. Схваща разликата прекарвам време с татко и сестра ми и неговото семейство и прекарвам с майка и там който и да е /има си някой онази, ама то е обществена тайна/. Ми той ходи 2 пъти на море веднъж с нас, веднъж нея. Ходи и в Лондон с нея и Турция и т.н. Ама и с баща си ходи, е вярно само на село, че ние сме по-многобройни трудно ми е да стигна по далече от там /селото/ с всичките. А пък не е прибавен отвън, когато е с нас баща му е само негов и на сестра му. Другите му занимания са сведени до негово пожелание. Когато е с нас си има нагледен ред, сестра му, че е най-малка, той и после моята голямата, че тя вече е безпрекословно самостоятелен пубертет.
Не знам може и да има последици за неговата психика, ама си мисля, че се овладяхме ние възрастните овреме, да не си правим труден живота. Не че той е мое дете, но е негово дете, значи седи наравно с моето и с общото. Трудно си е признавам. Ама пък и всеки си гледа сам от неговата си камбанария.
Ние сме семейство, трудно е в този хаос от 3 деца и 3-ма възрастни /щото съм обременена и с брат в апартамента, който обаче май трябва към децата да зачисля, нищо че е мъж 190 см./в един 3-стаен апартамент вечер след работа или в студено зимно време, с царящия хаос едва ли бих нарекла отстрани щастливо, ма ей го е идва при нас със желание, още не се е оплакал явно от нищо, даже помага и то доброволно за сметка на моята голяма дъщеря, която не можеш и с топ да помръднеш. Радва се когато разказва на баща си къде е бил с майка си, носи по някой и друга дреболия за баща си /никога за мен или недай си боже за сестра му, абсурдно е да си мисля и за голямата нещо някога да има, ама за това онази е отговорна/.
Пък както се казва разни хора разни идеали.