Та исках да ви питам попадали ли сте в такива ситуации, които в началото може би са ви опъвали нервите и ви е идвало да удушите този пред вас? Защото на мен вече не ми действат по този начин.
Та какво ми се случи снощи на детската площадка. Една от мамите, с която досега даже не сме си казвали и здравей, явно разбрала със закъснение, че детето ми е осиновено и изгаряща от любопитство да научи подробности, решава да ме заговори: /Само да допълня, че не е виждала въобще съпруга ми който е с тъмни очи и тъмна коса, а аз съм със светли очи и коса/
Тя - Здрасти, ама то твойто хич не прилича на теб.
Аз - И що?
Тя - Ами виж го какво е дребничко, слабичко, ти не си чак толкова слабичка.
Аз - е, то не се знае като порасне какво ще стане.
Тя - ама и косата му светличка ама не точно като твоя цвят.
Аз - ами то аз се боядисвам.
Тя - а очите му защо не са сини, твоите са сини?
аз - а ти виждала ли си баща му с какви очи е?
тя - не съм. с тъмни очи ли е...и в този момент дъщеричката и падна и се разплака и тя хукна към нея...
...интересно ми е от как ще продължи разговорът ни другия път, както и това, че установих как това вече не ме дразни. По скоро ми е смешна и жалка едновременно.