Цитат
Боже мили....
Статията е изтрита.
На цензура ми мирише. Ама що се срамуват бе? Друго си е да те затрие официалната медицина. Ти си просто един никой. Хората биват изтребвани като мухи в болниците, но това се приема за даденост.Виж, ако някой натуропат/хомеопат или друг алтернативен лекар направи грешка или серия от грешки (то това тук дори не е серия от грешки, а абсолютно престъпление), сигурно и практиката му ще закрият и всички медии ще гръмнат и ще обявят науката му за фалшива, а него за шарлатанин. Ама това тук се търпи, нали? Яка ни гърбина, ейййй!
Статията от кеша на Гугъл:
Понеделник, 07 Март 2011 16:04
Безхаберието уби пациент
От Весела Веселинова
Доубиха жената! Алчни, мързеливи хора убиха жената. Децата й трябва да знаят, че мама се е борила до последно.” Това бяха първите думи на Ангелина Бонева, когато разбра за смъртта на 36-годишна онкоболна жена, починала в нечовешки мъки, резултат от лекарско бездушие, здравно деформиране, наречено реформа и очевидна липса на отношение. Бонева е четвъртата българка, осъдила Министерството на здравеопазването за липса на лекарства за онкоболни.
Държа изрично да подчертая, че Ангелина Бонева не познава лично пациента, за когото ще разкажа. Нито аз като автор познавам жената, защото бях запитана от лекуващия лекар дали съм нейна близка. В България през 2010 г. са регистрирани 33 хил. раковоболни. Общият брой на хората с онкологични заболявания е около 262 хил. души. Възможно ли е до всеки болен да има репортер, за да се гарантира, че ще му бъде обърнато необходимото внимание? Нима всеки тежко болен трябва да има близък във властта или в медиите, за да се минимализират лекарските грешки?
36-годишната Боряна, майка на три деца, почина в страшни мъки след множество лекарски недоразумения и безхаберие. Близнаци на две годинки и дете на 12 не успяха да получат майчина благословия. Последните си дни тяхната майка лежа обездвижена във Великотърновския онкодиспансер. Преди да бъде откарана там, лекари от болница Токуда в София са премахнали частично двигателен прешлен от гръбнака й. И в двете болници лекарите не са следили метаболизма на болната. Ден преди да почине медиците от Великотърновския онкодиспансер, където тя лежи вече няколко дни, отчитат подпухналостта на пациента и установяват, че организма й допълнително се самонатравя. Защото никой не се е сетил да й даде подлога или слабително. Жената е постъпила в болница Токуда с направление за хоспитализация и с резултати от ядрено-магнитен резонанс само на торса. На място са направили снимка на белия дроб... но са оперирали прешлен, който не е сниман предварително. Хирургична намеса без да имат снимка, без сцинтиграфско изследване (при този вид рентгеново изследване в тялото се влива радиоактивен контрастен изотоп, който показва поразените места), разказват близки на Боряна. Д-р Нурфет Алиоски от болница Токуда заяви пред DataNews.BG, че прешлена, който са оперирали е под нивото на снимката! Не е ясно как лекарите са решили, че точно този прешлен трябва да бъде отстранен. Според д-р Мария Рачева, управител на онкодиспансера във Велико Търново колегите й са допуснали грешка.
Запознати твърдят, че в световната практика прешлен не се вади. Поразените от рака клетки се отстраняват, мястото се запълва със специална медицинска паста, но до отстраняване не се стига. Онкоболната жена е лекувана в неврологично отделение, защото преди постъпване в болница е имала затруднение при ходене. Лекарите в столичната болница разбрали, че жената има рак с множество разсейки, но тази информация не е споделена със самата пациентка. Както и не е споделена информацията, че тази болница не е специализирана за ракови заболявания. На близките на пациентката са казали, че могат да й правят химиотерапия. С една малка подробност – по 3 хиляди лева на седмица, разказват близки на покойната вече Боряна.
„Услужливостта” на лекарите от Токуда се проявява и по отношение на медицинската документация – до последния момент бавят епикризата. Дори за стоките в магазина е нужна касова бележка. Но хората... явно са по-друг вид стока. След много увещания лекар скланя да предостави резултат от хистопатологично изследване и решение на обща комисия. Човекът, дал Хипократова клетва отказва да даде епикриза преди да е сигурен, че болният ще бъде изписан – т.е. ще му се махне от главата. Лекуващият лекар въобще не се е появил, за да обясни на близките какво да правят от тук на сетне. Близките й разбират, че й е изваден частично прешлен едва при изписването. Те не са от София, доверили са се на високото реноме на болницата. Макар и частна, лечебницата работи според изискванията на Закона за здравето (или поне така би трябвало да бъде). При изписването се оказва, че тяхната съпруга/дъщеря е обездвижена, че всяко преместване й е болезнено. Защо трябва да напусне болницата при такова положение? Трябва ли? ... Свършила е клиничната пътека! И лекарите бързат да се отърват.
Пациентът не знае колко дълга е една клинична пътека, често не знае своята диагноза. Понякога той е поставен в ролята на жертва, на безгласна буква, въпреки документите за информирано съгласие, които задължително подписва. Неведението води до отчаяние. Какво би станало, ако жената беше информирана, че има рак? Щеше да бъде предупредена за трудния път, който я чака. Щеше да се прости с децата, с бликите си. „Предупреден – значи въоръжен”, казват военни стратези. Но в делничния живот в България тези правила не важат. Тук дори в болниците важат правилата на шумящите хартийки. Ако ги нямаш – нямаш голям избор. Никъде по света не оставят близките сами да ти съобщат тежката диагноза, нито те лъжат до последно. Молят роднини и приятели да присъстват, когато ти казват болестта, за да усетиш подкрепата им, разказва Ангелина Бонева. Тук, в България чувствата нямат значение. Болната е хранена от свои близки в легнало положение. На въпроса й защо не може да стане, сестрите й отговаряли, че от залежаването й е паднало кръвното. В болница Токуда, където са отстранили частично седалищен прешлен, лекарите не са набрали смелост да й кажат какво са направили. Информацията, която стига до нея е, че има манипулация в областта на таза, за да улеснят придвижването й.
Лекарите от Токуда бързо преценяват материалното състояние на пациента – по думите на присъствали на този разговор са наречени „сиромаси” и под сурдинка заявяват, че не си заслужава да се прави нищо повече! Близките да се оправят сами! На питането им дали е възможно да присъства психолог, когато една млада майка с близнаци на по две годинки ще разбере, че е тежко болна им отговарят: „Няма проблем, стига да платите”! Това става чак при изписването! От болницата бързат да се отърват от пациента. А дали той е за домашно лечение – това няма значение. Приятели на пациентката намират друга болница, която може да приеме болната и се надяват там да получи адекватна медицинска помощ.
Другата болница обаче е на три часа път – онкодиспансера във Велико Търново. От болница Токуда отказва линейка по медицински показатели –придвижването може да бъде фатално и гръбнака да се пречупи. След което предлагат линейка, но... срещу лев на километър, а до Велико Търново от София разстоянието е 260 км. След престоя си в Японската болница, Боряна не може да се придвижва в обикновена кола – тя е с операция на гръбначния стълб, не може дори да седи, но трябва да бъде изписана. Намира се друга линейка, която не е толкова скъпа. Но дори настаняването в линейката става проблем – близките трябва сами да намерят носилка – сякаш, ако някой отвори вратата на спешното отделение и каже: „Трябва ми носилка” срещу него ще се зададат услужливи медици с грейнали лица и ще го поканят да си избере! Лекарите дори са се смяли на препоръката на техен колега болният да бъде транспортиран в максимално обездвижено състояние! Може би е било извор на хумор и това, че близките на пациентката е трябвало да молят за болкоуспокояващо, за да може тя да пътува по-безболезнено. При преместването жената е виела от болки! Накрая приемат предложението на близките болната да бъде транспортирана с леглото до линейката.
Нека уточним – болница Токуда е една от най-добре оборудваните болници в България. Преди отварянето й екипи от България и Япония правеха ежедневни инспекции на всичко – от цвета на цокъла в коридора, до ъглите на пречупване на леглата, които са на колела. Цялото оборудване е с най-съвременна техника. Излиза, че това е поредния луксозен медицински хотел. Нито един от лекарите в Токуда не се е запитал дали жената е ходила по нужда след операцията. Всички токсини са оставали в тялото й. След тричасов път по българските шосета пациентката постъпва във Великотърновския диспансер. „Всички при нас ги пращат. Защо не ги пращат поне на време”, запита колегите си пред DataNews.BG д-р Рачева. Според нея, колегите й в Токуда са сгрешили като са извадили част от прешлена. Във Великотърновския онкодиспансер са правени палеативни, т.е. успокоителни лъчетерапии, не лечебни. Не може да се предотврати процеса, категорична беше д-р Рачева. Запознати с онколечението заявиха, че за пръв път чуват за успокоителни лъчетерапии. Докато лекарите се чудеха дали Боряна има метастази в черния дроб, се оказа, че нито в Токуда, нито във Великотърновския диспансер някой се е погрижил болната да има нормален метаболизъм. Организмът й се е самонатровил допълнително. Най-често срещаната реплика при разговорите с лекарите бе „Никакви шансове”. Близките й са идвали от Ловеч, да й носят храна, защото болниците у нас от години нямат бюджет за храна или тя не е подходяща. Приятелите на пациентката се интересуват дали има антидекубитален дюшек, при който не се получават рани на тялото при залежаване. В болницата има такъв дюшек, но два-три дни болната е на обикновено легло в някакво студено подземие. Наближаващите празници и тежестта на болестта подтикват и тези лекари да искат да се отърват от гражданката. Случаят е много сериозен, лекарите не очакват благоприятна развръзка. Управителят на онкодиспансера д-р Мария Рачева два дни преди националния празник 3 март казва на близките: „Готова е, утре следобед да си я вземете. Запитана дали ще й бъде правена химиотерапия, отговорът е - няма каква химиотерапия да й правите, ако искате химиотерапия – обадете се на министъра. Каквото ми е написал министъра, аз това ще правя. Аз изпълнявам пътека. Тя не е в моя район.”
Да, според здравната реформа има пътеки, райони, бюджети... и някъде сред тези правила са човешките съдби. За това е по-лесно болната да почине у дома... пред очите на децата си. Всички сме смъртни, но трябва ли да починем, обгърнати в бездушие? След като близките отново са в прединфарктно състояние – къде да закарат 36-годишната жена, защото пак искат да я изпишат, във Великотърновския онкодиспансер оперират Боряна. Лекарите се опитват да отстранят натрупаните токсини от двуседмичния престой в болниците. Жената е издържала и тази операция. Но няколко часа по-късно е починала. Защото и човешката издържливост има предел.
Тази история можеше да има и друго звучене, ако действията в здравната политика бяха по-прозрачни. Това е само една от хилядите истории, които стават в съвременна България. Оправдаваме се с недоимъка на средства, за да олекотим товара на собствените си грехове. Докладът на Сметната палата показа, че не толкова липсата на средства, а неправилното управление е причина за хаоса с липсата на лекарства за онкоболни. За трите години одит на Палатата, парите за онкоболни са били орязани с около 50 млн. лева. С „икономиите” са ремонтирани болници, плащани са обещетения на хора от здравната система, отчитано е свиване на разходите... Тези действия не са направени от един-двама души. Многократно е променяна структурата на дирекцията, която отговаря за лечението на онкоболните, за да могат да се заметат следите. Ако медиците в България уважаваха мнението на своите колеги, ако се спазваха елементарните правила на действивие – да се провери метаболизма на оперирания, вероятно Боряна нямаше да се натрови от оперативните токсини. Лекарите щяха да покажат поне човешка загриженост.
Ако имаше колегиалност, в онкодиспансера във Велико Търново щяха да се вслушат в препоръките на своя колега – Национален консултант по химиотерапия, и да започнат спешна химиотерапия. Или поне да потърсят вариантэ за облекчаване на страданията на болната, въпреки продънения бюджет. Но за това трябват средства. Трябва и отношение. А когато ограниченият бюджет е водещ мотив, тогава и отношението липсва. Вероятно всеки лекар е направил необходимата застраховка и е изписал нормативните документи, които показват правилността на действията му. Но къде сред тези правила и норми е човека? Защо са създадени правилата, ако не служат на човека?
В дипломацията също има много правила. Дипломатите ги спазват. Но понякога правят и изключиние. Преди десетилетия според тогавашния протокол, ако дипломат от друга държава изпусне бастуна си, неговите колеги не би трябвало да му помагат да го вземе от пода. Правилото било ясно разписано. На международна среща в началото на 90-те години на миналия век се случило точно това – възрастен дипломат от Западния блок изпуска своя бастун. Той е с влошено здраве и не може да се наведе. Най-близо е българският представител. След мигове колебание – как ще реагират колегите му от двата противникови лагера, нашият официален представител избира да се подчини на човешките правила. Той вдига и подава бастуна на своя колега, въпреки очакваното неодобрение. Неодобрение обаче не е последвало.
Вероятно мнозина български лекари и сега действат така – въпреки безпаричието, въпреки антихуманните правила, които им налагат, те се борят за човешкия живот. Хвала им! Никой от нас не е застрахован, че утре може да му се наложи да легне на операционната маса. От 7 милионен народ малцина са хората с дебели портфейли, които могат да си позволят специлно отношение. Останалите сме просто пациенти. Пациенти с въпроси. Простички въпроси. Като тези, например: Кой ще понесе отговорността за нехуманното отношение към тази 36-годишна жена? Защо при условие, че има специализирани онкоболници се предлага платена услуга за химиотерапия и то в болница, където няма подготвени кадри за това? Защо не е предоставен документ за проведените манипулации между операцията и изписването? Близките получават епикриза едва тогава, когато казват, че ще „вземат болния”. Колко струва направената операция по клинична пътека? Има ли „обречени” пациенти? Как е регламентирана грижата за тях? Кой може да определя продължителността на живота? Може би характеристиката на здравната реформа се побира само в една дума – ЛИПСА. И лекарите и болните ще изброят много неща, които липсват. В основата е липсата на отношение към човека. Ако тази жена беше много богата или много известна – вероятно отношението към нея щеше да е друго. Но тя е майка. А това е много повече.
