Емоционални последствия от секциото, когато НЕ е по желание

И при мен беше така.Много трудно се възтанових,но поне се радвам, че сме живи и здрави.

Никъде не съм споменала, че това... усещане и желание за "нарочване" на виновник е психичен проблем в смисъл на болест. Но то е емоционален проблем, за преодоляването на който психолозите са компетентни да помогнат - ти самата казваш, че след 2 години мъка и тормоз случайно си попаднала на "вярната" книга. Ами ако изобщо не я беше срещнала? Нямаше ли да е по- добре още в болницата да се консултираш с компетентен доктор?

Впрочем, майка ми все още обвинява докторите за смъртта на дядо ми, който беше попаднал в болницата в много тежко състояние, денонощие след инсулт... Не знам дали са могли да направят повече - може би да, вероятно не, но във всеки случай отношението им беше такова, че оставяше място за съмнение.... а вероятно не е имало причина за такова.

Просто аз не смятам, че някой трябва да бъде оставен да се терзае, ако това може да се избегне.

Мислех да не пиша в тази тема, най-малкото защото не влизам в категорията на тези, чието мнение искат да чуят в нея...

Изчетох ви всичките, мили мами, и противниците, и защитниците. Накарахте ме да си спомня с подробности цялото си раждане, въпреки че не беше секцио по спешност, а планирано - по медицински причини. Та връщайки се назад в спомените си, се зачудих защо си нямах следродилна депресия... Веднага след раждането се наложи тотално да си променя начина на живот - ставане на всеки три часа (горе-долу, защото кърмех на поискване) от които половин час е кърмене, смяна на памперс, после още половин час приспиване, съответно тотална липса на организация на деня и като следствие - единствената ми мисъл беше - "искам да спя". При това в началото не бях сама, майка ми помагаше за домакинството и всичко останало, но все пак не можеше да кърми вместо мен Така че гледах да използвам всяка свободна минута да се наспя... После започнаха коликите, при нас бяха доста силнички (пусти гени  ), които продължиха до преди около две седмици - така че за сън не ми оставаше почти никакво време, съответно общо взето денонощието ми минаваше в кратки 15-минутни сънища и дундуркане и успокояване на плачещо бебе. Цялата си енергия вложих там.

Нещата се промениха като че ли изведнъж, за около седмица - сега вече успявам да се наспя, макар и на части, синът ми расте като кипящо от енергия и бълващо усмивки спокойно дете, което (да чукна на дърво), не проявява към момента никакви алергии или изобщо признаци, че нещо не му е наред. Така че при условие, че към момента няма причина за безпокойство, мисля, че е излишно да се безпокоя за нещо, което евентуално може би някога може да се случи. Животът е много странно нещо, и прекалено кратък, за да се притесняваме за нещата, които могат да се случат, предварително.

Та, извинете за дългото предисловие, но изводът от всичко това, до който стигнах, беше, че аз, така да се каже, съм си проспала следродилната депресия  Може би затова ми е трудно и да ви разбера. Но идеята ми е следната: изборът или липсата на избор, или лошият избор (ако съществува и такава опция) ни съпровождат в целия ни живот. И за много важни, и за не толкова важни решения. Да се самообвиняваме всеки път, или всеки път да търсим виновен (без значение кое от двете) - за мен е само губене на време. Важно е какво ще направим след това - ако изборът се е оказал лош и с лоши последици, да се опитаме да ги ограничим или премахнем, ако е добър - да се радваме. Взетото / или наложено отвън / решение е случил се вече факт. При мен взето от мен, при вас наложено отвън - то вече се е случило. Оттук нататък е безсмислено да се терзаете за миналото. Опитайте се да го преодолеете, да го забравите и да гледате напред. Дали сте навредили на детето си със секциото, или с постоянните си терзания, или пък изобщо няма последствия - ще покаже времето.

Успокойте се, прегърнете съкровището си и продължете напред. С оптимизъм. Иначе заплашвате да разрушите не само своя живот, но и живота на семейството си, което, повярвайте ми, страда за вас не по-малко, отколкото страдате вие. 

Не съм раждала със секцио,но имаше малка вероятност и това да стане на един етап от раждането.Все ми е тая как щях да родя-исках бебето да е добре.Камо ли да се тюхкам как не съм родила нормално и да изживея там...Емоционални последствия винаги има,независимо от вида раждане

Определено ми беше криво, че ми отказаха да ме израждат нормално заради глаукомата ми:-(
А след като родих и ми казаха, че не е толкова страшно ако бях родила нормално, ми стана още по-криво

Сега с малко повече информация по въпроса, семинари и четене на правилните книжки се надявам искрено да родя второто нормално 

АЗ бях изцяло за естественото раждане.Наложи се секцио .Забравих вече физическата тарвма ако мога така да я нарека.Яд ме е само че неможах да чуя първия плач на синът ми  но вярвам че той ще ми го прости Замислих се обаче как има жени който си го избират сами да се подложат на тази не лека операция  .

За мен лично беше без значение как ще родя, но истината е, че изпитвах страх от нормалното раждане и по-точно от евентуална епизотомия. За мой късмет не успях да разбера какво е това, тъй като се наложи секцио по медицински причини. Детето ми се роди живо и здраво, аз се чувствах добре физически и психически, и се възстанових много бързо от операцията. Затова гласувах с опция 1.

положителни бяха последствията, разбира се! изобщо не съм изпадала в драми как ще раждам. имах огромно и напълно заслужено доверие на лекаря си, още по-голямо на акушерката. за мен подобни неща трябва да се решават по време не курсовете за бременни, както имах късмета да бъде за мен и всички момичета при тази акушерка - да бъдат подготвени, информирани и абсолютно спокойни. от всичките, 48 мисля че бяха двойките в курса, не съм чула някой да се е тръшкал (а в поселдствие ходехме на друг курс при нея пак), заслугата е именно на подготвящата акушерка. бях и съм изключително щастлива и мисля много спокойна майка, такова ми е и бебето. за мен единствено е задължително мама и бебе да са заедно от първия час, както е тук и не одобрявам разделянето под предлог "възстановяване на майката".

що се отнася до емоционалният срив след раждането, мисля на всички вече е ясно, че baby blues е напълно нормално явление, свързано с хормони, а не с родоразрешение и е безспорно неприятно, но опасно едва когато премине в депресия, която пак няма връзка с родоразрешението, а определяща роля играят както нивата на хормоните преди и след раждането, така и нивата им дори преди забременяването, и не на последно място - емоционалната характеристика на дадена жена, но и мъж. за мен е много по-определяща за въпросната тъга раздялата с бебето и затова го намирам за абсолютно нередно и невиждам защо трябва да продължава да се прави.

Много исках да родя нормално, но се наложи секцио по спешност. Беше ми криво, че не стана както исках и съжалявам, че не можах да го гушна веднага, но в крайна сметка сме живи и zдрави...

    Раждането ми вървеше по учебник! Приеха ме с 6 см. разкритие, без капка страх, уверена, че ще се справя! Бях сигурна, че ще се справя с естественото раждане, имах бистри води, пълно разкритие и напъните започнаха, но............. Траяна се оказа много голяма ( или аз тясна), и в крайна сметка след дълги напъни завеждащият екип реши, че ще е  секцио. Радвам се, че стана така, защото ако го нямаше секцио щях да родя след три дена с разкъсвания и без да е сигурно, че щеше да има оцелели!

Последната опция- "Отрицателни. Чувствам се ограбена от възможността да изживея раждането по естествен път и непрекъснато се чудя дали секциото не можеше да бъде избегнато"-точно така се чувствах след първото раждане
Второто също беше секцио,но планово и някакси не го мислих толкова,но след първото определено се чувствах ограбена откъм емоции.

 Аз мислех, че ще родя нормално и исках да родя нормално, но се наложи в началото на деветия месец да ми направят секцио.
Тоновете не бяха добри. Бях приета за наблюдение в болницата и тези 3 дни, които стоях и чаках и бях закачена за апарата за тонове през почти цялото време направо ме съсипаха/а през времето, когато не ми мереха тоновете откачах от притеснение дали всичко е наред/! Толкова тревоги и притеснения преживях, че когато на третия ден вечерта ми казаха, че трябва веднага да ми направят секцио ме обзе страшно спокойствие и бях дори щастлива! След секциото не съм се замисляла дали, ако и т.н.
Просто бях щастлива с дъщеря си  !

Отрицателни, детето беше спасено, но и леко увредено (изместен вратен прешлен), а аз изпаднах в постродилна депресия и ми трябваше дълго време да изградя чувствата си към детето.

Гласувах с втора опция.И двете опитах да родя по нормален път,но не стана.По-важно за мен е че се радвам на живи и здрави деца,а не как съм ги родила.След раждането емоционални последствия при мен нямаше.

Положителни!