Емоционални последствия от секциото, когато НЕ е по желание

Бояна Ламбер, настоявам отговорът да бъде потърсен в друга тема. Единствено това. Ако вие нямате желание, мога и аз да я пусна. И ще участвам в нея. Причината също Ви обясних - защото 'модераторите' на форума, по неизвестни за мен причини, решиха, че тази тема трябва да бъде заключена още със самото и възникване и въпреки че вървеше съвсем нормално. Това се вижда от 100 километра и е меко казано смехотворно тук да се размахват мечове, при положение, че във форума се ширят купища други теми, чието съдържание е извън всякакъв коментар. Навлизането в каквито и да е дискусии ще допринесе темата да бъде заключена още по-бързо поради високото ниво на нетолератност.
И последно, мислите ли, че ако аз Ви докажа / цитирам изследвания, които противоречат на вашата теза, това ще допринесе за подобряване на емоционалното състояние на майките? Не мисля.
Както вече казах, целта ми с тази тема е не да повдигам дискусии по спорни въпроси, а да дам гласност на това, че често майките страдат и скърбят и се гневят след секцио. Мисля, че самата възможност да споделят чувствата си и да видят, че не са сами в тях, в някакъв смисъл допринася за подобряване на емоционалното им състояние.


Седящият пън, вече отговорих на въпроса Ви по-горе.

Освен чувството на неудовлетворение и усещането, че не си се справил, съменията, че секциото могат да имат последствия върху детето също води до травма. Не виждам защо подскачате. Все пак това не е нормалният начин някой да се роди и е логично да се подозира, че това има последствия.
Това е тема за това как се чувстваме след секциото. Отговор - ужасени, че може да има последствие за децата. М?
Надявам се, спазих крайния срок.

Седящият Пън, отговарям на твоя въпрос, при все че, подозирам, много добре знаеш отговора.
Имат предвид, че се притесняват, че начина на раждане може да е увредил здравето на детето им.
Много глупаво, безсмислено и нелогично, но нали темата тук е тъкмо за необоснованите страхове и притеснения. За реалните (като причина) притеснения си има други теми.

Всяко раждане - всяко едно, по какъвто и начин да е било проведено, може да има влияние върху здравето на детето и/ или майката. (Говоря за негативно такова). Както и всяка бременност. Както и всяко друго действие. Това е положението - животът не върви с никакви гаранции. Иначе сигурно повечето хора щяха да го върнат и да поискат замяна.

Но, общо взето, лекарите са съгласни, че вероятността едно предвидено (понеже в спешното, също както и във  раждане, може да се появят непредвидени фактори - и понеже е "спешно", тъй като изначално е имало някаква опасност за майката или бебето) оперативно раждане да има пряко - недвусмислено свързано с вида родоразрешение като първопричина - негативно влияние върху здравето на бебето е значително по- малка (в никакъв случай никаква!) от колкото едно вагинално раждане.

Какви отдалечени последствия би могло да има, поне за момента, е практически невъзможно да се установи. Ако не за друго, то поне поради простия факт, че няма достатъчно данни за навършилите 60 (70), родени с планово секцио по съвременните методи.

И нищо от изброените не би могло да има каквото и да било значение, когато една майка си търси виновник. А това чувство е... ами, психически оправдано. "Детето ми има проблем. То е моето прекрасно, неповторимо, ненагледно, любимо детенце. Няма никакъв начин то да е виновно. Дали аз съм виновна? Да видим... аз трябва да продължавам напред. Трябва да продължавам да го обичам и да се грижа за него - следователно не може моите грижи или евентуално действия по време на бременността да са довели до проблемът. Какво друго... а, да раждах го - ами, най- лесно е да прехвърля вината върху лекарския екип тогава, че ми препоръчаха спешно секцио, върху себе си, че "не си свърших работата" - колкото и невъзможно да беше, но ми е по- лесно да обвиня себе си в онзи тежък миг, отколкото себе си след това, когато не съм била с стрес, така че да, операцията е виновна, готово."
Да намери на кого да "изсипе" вината за нещо е просто характерна човешка черта. Още от времето, когато красивите девойки са били виновни за липсата на дъжд, а беззъбите бабички - за наводненията (примерно).

И всичкото това, въпреки своята явна нелепост, не омаловажава емоциите на тези жени.
Ако можеха да видят в себе си... как да кажа, "отвътре" тези мисли, вероятно биха приели детето такова, каквото е - и то пак ще е най- прекрасното, нищо, че има, примерно, алергия.

Но... за съжаление помощта, която се предлага, а ко изобщо я има, е съмнителна. Като психолози, имам предвид, и то не като ниво на психолозите, а просто като липсата на "лесен" достъп до тях. Защото "това са очебийни глупости, я стига си се лигавила и се вземи в ръце" просто не само не помага, но и задълбочава проблемът им.

А за това състояние на нещата е виновно, в голяма степен, цялото ни общество, което приема за нещо съвсем нормално и естествено да отидеш на лекар, когато имаш грип, но не и да потърсиш специалист, когато имаш някаква емоционална, психическа болка.




Към момичетата, които са изпитвали подобни чувства, но все пак отричат правото на бащите да проявяват подобна... "слабост"? Защо?
Ако вие сте мъж и вашата прекрасна, любима млада съпруга, носеща вашето дете, в което дори не можете да й помогнете, въпреки силното си емоционално желание за съпричастност - защото, дайте да не се лъжем, татитата са точно толкова, ако не и повече, нетърпеливи и... загрижени, ако тя отиде за запис на тонове и внезапно ви се обади "ами тръгвай си, миличко, няма да ме прибираш сега, вземат ме в болница да ме режат, понеже детенцето ни има проблем" как точно мислите, че ще се почувствате?
Щастливи, доволни, че за няколко дена сте отново ергени, ще поканите приятели на бира и мач?
Или ще треперите, ще обикаляте долу, ще се молите и ще се чудите дали те горе са живи и ако да... то как? Дали няма с часове да чертаете в главите си добри и лиши изходи?
И вярвате ли наистина, че този стрес не би ви се отразил?
Защо?
Защото на мъжете им се полага да са силни?
Това са глупости.
Те се притесняват значително повече от бременните - в общия случай - понеже нямат никакъв, ама никакъв контрол над това, което се случва и което силно ги засяга.

Ако моят съпруг се прибере утре от преглед - редовен -  и ми каже "ами знаеш ли, аз утре (или вдруги ден) ще влизам да ме пооперират", ще пощурея от притеснение! Много повече, отколкото ако предстои на мен.

Те не само изживяват стрес - за тях е значително по- дълго времето, в което са в стрес... а това има значение. Родилката в това време или има представа какво се случва - че и тя, и бебето са живи, ако не друго, или е упоена и не се притеснява за нишо просто поради липсата на съзнание, което да има задачата с притеснението.


Хера, напълно си права, но... това са логичните съждения, а тази тема (до колкото разбирам) е за нелогичните... хм, граничещи с патологични страхове / депресии.
"Нещо" - независимо какво - "ни е докарало почти до лудост. Срам ни е да потърсим специализирана помощ, понеже близките ни ще ни се присмеят. И  затова търсим подкрепа от други, преживели същото и "изплували"".

А може би темата не би трябвало да е за психическата травма от неочаквано секцио, а по- скоро "следродилна депресия: група за взаимопомощ" и да бъде в здравния форум, където е и, примерно, темата за мигрената?
Убедена съм, че много жени биха намерили полза за себе си от подобно нещо...

Именно поради тази причина държах и все още държа да се уточни, че и вагиналното раждане води до травма при детето. Всеки учебник по психология и психиатрия ще ви го потвърди. Няма ненормален начин някой да се роди. науките напредват, за имаме полза от това, а в частност ползата е, че в случай на повече потенциални вреди е по- добре да имаме възможност да избираме кои ще са по- малкото зло. Не виждам защо освен да споделяме емоциите си след раждането не кажем две думи, за да ги преодолеем, вместо да ги задълбочим. Майките, които , наистина се чувстват виновни дълго след раждането и е много вероятно да пишат тук, е добре да знаят, че последствията от секциото за детето не са необратими, фатални, определящи пътя му занапред и прочее. За какво ще ни послужи задълбочаването на емоциите след разочарованието от наложилото се секцио. При настоящата ситуация в здравеопазването и обществото високия процент секцио е логичен отговор на случващото се и е по- добре да се търсят причините, отколкото да се налага лекуваме още повече вина след подобни кампании.

Извинете ме, че разводних темата, но ми се струват важни тези уточнения. Психичното здраве е обща задача, много често, а не само лична.

  Относно недоразумението.Вижадам някои от вас мислят, че майката има емоционално последствие от секциото заради начина по който е родено детето.Аз не съм от тях!Пак казвам, благодарна съм, че ми е живо и здраво детето!Някой питаше дали не съм предполагала през бременността, че може да се стигне до секцио.Предполагах , не живея в света на приказките.Ден преди раждането се разбра, че 99% ще е секцио.За момент не си казах, че ще седна да плача и да се тюхкам.Шокът от проблемите с детето беше толкова голям, че не можах да осъзная как се стига до секциото от което исках винаги да избягам.По време на операцията са се получили много усложнения, лекарят разрязвайки ме и изпръсквайки кръв от плацентата беше резнал леко кожата на главата на детето.Чудиха се дали да го шият, беше ясно, че не е опасно.Но не изпаднах в драми, видях детето.Другите майки около мен започнаха да го жалят и да драматизират.Не откликнах чувствата им, заради една драскотина.
 Но след това неистовите болки .....непоносимо силни седмици наред ме смачкаха.Усложнението ми дойде и от проблеми с гръбнака, всичко се събра на куп.Още ходя по лекари заради болки в корема.Още не съм това което бях преди секциото.Несъзнателно съпоставям двете раждания, няма как да не го правя, едното е нормално и нямах никакви проблеми.

 За това тези които мислят, че изпитваме вина за децата - не е така със всички ни.Малкият е жив и здрав, не е по-различен от брат си.

  Сега знам, че като се прибера в БГ лятото трябва да ходя по лекари за да ме прегледат, боли ме операцията.Тук е трудно, бавно и мудно да се стигне до специалист.Ами и това ми се отразява зле , мина година, а аз все още обикалям лекарите - хората забравиха, че са раждали.

Съгласна съм, че няма логика от емоционални драми. Подозирам, че все пак повечето жени са като теб. Но, очевидно, не всички... има ли полза да им казваш, че няма смисъл в това? Все едно аз да ти кажа, че няма смисъл от физическата ти болка след операцията, понеже аз не съм изпитала никаква - впрочем, и страх не съм имала или притеснение... но какво от това? Хората са различни. По- добре е да се опитаме да помогнем - до колкото ни е възможно - на онези, които имат такава нужда, от колкото да им обясняваме колко са глупави да се чувстват зле... факт е, че никоя фобия... невроза... или какъвто и да било психологичен проблем не е бил излекуван с поучения. Нито с логически съждения.

Vache, това, за което говорят, е друг вид споделяне... и, честно казано, вероятно всички, които не сме го преживели, нямаме място е темата. Аз го виждам повече като аналог на "анонимните алкохолици". Хората, борещи се с някакъв проблем, да си помагат взаимно. Дадох пример с темата за мигрената, понеже страдам от такава и съм намирала полезна информация там. И в такъв аспект, логичното място на подобна тема е в здравния форум, не в отчетния - там не мога да си представя какво ще търси.

Кати, Аз знам прекрасно за какво споделяне става дума. И наистина не виждам нищо лошо в терапевтичните групи. Разбираш ли, че целта на тази тема, обаче не е такава   За някои може да е полезна, но целта й е съвсем друга. В темата за мигрената и аз пишех, напоследък просто нямам време, но там наистина става дума за групова терапия  

Темата намали обема си чувствително.
Редактирани са много постинги и това не е случайно.

Държа да предупредя от името на всички ни, че ако ще има изисквания да се пише по темата, само и единствено, то ще се погрижим с Доня Туфиня, Reza, AnMary и Vivi това да стане точно така.
Изключително по темата, така, както е зададена, без коментари на това, кой какво е писал, дори да е в опозиция на вътрешния ви мир и разбиранията ви за света и нещата по принцип. Всичко друго, независимо дали е в подкрепа или в отрицание на нещо казано, да бъде модерирано и трито... Също така, не е бон тон да не се допускат мнения "не по темата" от едни, а от други, които споделят дадена теза, да се толерират. Така че, помислете - и ако приемете едното, приемате и другото.
Нещо повече: ако идеята е да бъде тема за споделяне, то ако обичате, да няма агитация за и против и пренасочване на части от дискусията в други нет-пространства. Не е уместно.

По-скоро положителни. Все пак секциото спаси бебето и/или мен.
Нямам никакви отрицателни емоционални последствия в резултат от спешното секцио. Нагласата ми през цялото време беше за естествено раждане. Гинеколожката ми ме подкрепи изцяло. Когато контракциите започнаха обаче се установи, че тоновете са лоши. Лекарката ми се консултира и с колегите си. Наблюдаваха ме известно време и накрая ме вкараха в операционната зала. Оказа се, че малката е омотала цялата пъпна връв около себе си. С много усилия успяха да я извадят от мен. Общото мнение беше, че е нямало начин детето да излезе от мен по естествен път, но отлагането на операцията е можело да бъде фатално за него. За това съм щастлива, че лекарите действаха адекватно и си имам едно здраво дете 

Честно казано, по-скоро ей такива теми ме карат да чувствам емоционални последствия след моето изненадващо секцио.

Не съм привърженик на секциото, за това през цялата бременност така и не седнах да прочета какво да очаквам при една такава операция. Запасих се с оптимизъм за предстоящото раждане и бях готова всичко да мине гладко и безпроблемно. Е, не мина. Наложи се секцио. Естествено не ми стана приятно. Страшно е. Болезнено е след това, но пък всичко минава и заминава, а резултатът си остава. При това резултатът е еднакъв, независимо от начина по който се достига, тъй че на кого му дреме? Важното е да има здраво дете и здрава майка на финала. Ако целта на темата е да се оплюе и наложителното секцио, то дерзайте. Предпочитам да ме клъцнат, но да извадят бебето ми живо и здраво, отколкото да се мъча всичко да е естествено и на финала да има сълзи. Тъй че емоционално нямам никакви угризения, докато не се появи някой да опява как всички трябва да родят нормално на всяка цена. Да се чувстваме виновни, че си имаме бебче и разрез на корема е леко шантаво. Все си мисля, че повече увредени бебета има в случаите, в които не се е пристъпило към спешно секцио, а са мъчили майката да роди без хирургическа намеса. Познавам семейство, което щеше да си гледа здраво бебе, ако имаше леко клъцване, вместо часове наред раждане на детенце с увита около вратлето пъпна връв. Емоционалните последствия за майката в момента са доста по-големи, отколкото биха били след едно секцио по необходимост.

Та да де...винаги има едно съжалително "Еххх, ако бях родила нормално" от моя страна, когато около мен си говорят за своите раждания момичетата, ама после си поглеждам малката радост и си казвам...и какво ако бях родила нормално? Пак щях да си гушкам същото бебче.

Cappucino  много добро изказване,аз мисля по същия начин,независимо как е родила една жена,важното в случая е всичко да е наред с нея и бебето,според мен наи глупавия въпрос Как сме родили,имали значение,всичко губи смисъл когато прегърнеш за пръв път своето малко съкровище.

По-скоро положителни. Все пак секциото спаси бебето и/или мен.

Отначало го приех тежко, но като попремина първоначалния шок, разбрах, че този е бил най-правилният избор в създалата се ситуация.
Сега се радвам, че гушкам живо и здраво дете 

По скоро положителни.Все пак секциото спаси бебето ми.
Водите ми изтекоха месец преди термина,на записа тоновете се бяха влошили и намаляваха.Направиха ми секцио по спешност.Бебето беше с двойно увита пьпна врьв около врата,започнало да се задушава.
Живот и здраве надявам се някой ден на второ дете,и дано тогава имам вьзможност за нормално раждане.Но дори и пак да се наложи секцио,в крайна сметка за мен е важен резултата-живо и здраво бебе.

Кати, ще си позволя да коментирам един аспект от дългия ти постинг и то е, че тук става дума да търсим вина, т.е. да обвиним някой за проблемите на децата си, защото не можем да ги приемем. Това, специално в моя случай, категорично НЕ Е така. Аз самата съм с множество вродени алергии въпреки, че съм родена вагинално и съм кърмена изключително и т.н. Така че ми е пределно ясно, че нито секциото, нито това, че сина ми въпреки желанието ми беше захранен с Фризолак са непременната причина за алергиите му. Казвам само, че са засилили риска тези алергии да се проявят. И абсолютно съм нямала нужда да търся вина в начина на раждане за да приема детето си такова каквото е, както казах аз самата съм с алергии. По-скоро ми се искаше лекарите да знаят и да чуват моето мнение да не дават Фризолак, да ми го оставят да суче по-дълго, за да тръгне кърмата ми по-рано и т.н. Но това вече се отдалечава от конкретната тема, въпреки, че има връзка с нея и чувствата ми.
Колкото до темперамента му. Бебето беше на антибиотик, което не ми казаха вднага. Дадоха ми го за първи път след почти 48 часа. Смятай как в момента, в който ме извадиха от реанимацията станах и с прясното ми секцио тръгнах по етажите да си търся детето или някой, който да ми каже какво става и защо не мога да го видя. Няма да коментирам физическата болка, обръщам внимание на емоционалната в случая. Не го намерих, не ми дадоха инфо, примирих се. когато на следващият ден най-после го видях, имаше абокат така че настоях да разбера за какво е. След много питане и ръчкане намерих познатата ми акушерка и разбрах, че е на антибиотик, защото е погълнал от мекониума. Това, предполагам знаеш, означава, че бебето е било под стрес. От там по-късните ми притеснения, че този стрес е предизвикал неспокойствието му, неспането му и т.н. Както вече споменах към 2-рата му година намерих най-после книга, когато говореше ТОЧНО за моето дете и моите чувства. За първи път усетих, че някой ме разбира и знае абсолютно точно какво преживявам. Та и там авторката говореше колко много от жените изпитват вина, че детето им е такова заради скециото.
Извинявай се за дългия постинг. Просто за пореден път в темата се прокрадва идеята, че аз и други жени като мен имаме психически проблеми, не приемаме децата си и търсим да прехвърлим вината извън нас или детето. Това, както казах, категорично не е така за мен, т.е. вероятно и за доста други жени.