Липсата на лично време/пространство и семейно щастие

Какво беше туй "лично време" 

Родих на 32, след 14 години много и отговорна работа, но за сметка на това без фиксирано работно време... Всичкото ми време беше "лично".
Детето ми е: кърмаче на поискване (все още не яде почти нищо друго);
спи само в мен или до мен на спалнята - и денем, и нощем (като по-малка и с търчане след количката навън);
никога не е "оставяна" на никого да я гледа, дори за час-два (баща й е я разхождал няколко пъти навън, когато е нахранена и наспана, предимно след шестия й месец);
баби и домашни помощници не ползваме (макар че второто бих искала, поне за чистенето);
почти целия шести месец бяхме сами с малката (мъжът ми беше командировка на друг континент).

Е ми оцелява се, но на моменти е много трудно.
Ходим си навсякъде заедно двете - в банята, на фризьор, по магазини, заведения - само открити, разбира се. Зимата беше по-тежка.

Почти не готвя. Лятото ядем салати или навън. За детето също още не готвя, понеже е почти изцяло на кърма.
Не чистя, освен една бърза прахосмукачка през 2-3 дни - основното чистене в събота върши почти изцяло таткото.
Постоянна грижа ми е само дрехите да са изпрани, подредени в шкафовете и да има чисто спално бельо. Гладех само за малката, след 6-7 месеца и това разредих.
Чета, докато сме навън на разходка или кърмя.
По някоя минута за компютъра, докато си играе.
Останалото - вечер, след като заспи.

 Майчинството беше супер, изключение прави само по-ограничения социален живот. Родила си вашето дете, не твоето. Нека вечер тати да излезе с малкото човече, ти си направи маникюра, отиди на прическа. Детето е било кисело, не си сготвила- излезте навън, ресторанти с градина се намират много. Разпределете домашните задължения, не си слугиня. Намерете си почасова детегледачка и излизайте.
 

А случайно да се сещаш,че може и да не могат да си позволят тези неща хората?

 Кое не могат да си позволят, таткото да гледа детето ли ?
 Маникюр ако не може да си позволи, може да си го направи сама.
 Прическата може да замени с един хубав топъл душ или вана и после просто да полежи на спокойствие пред телевизора.
 Хапване навън не значи винаги голямо охарчване.
 За детегледачка може да ползват баба, леля, вуйчо или добри приятели. С удоволствие ще гледам бебче на приятели, знаейки колко е трудно, няма да откажа. Начини винаги има, но със самосъжаление и мрънкане не става.

Абе то и аз искам почасова детегледачка, пък и мога да си го позволя ноооо, бебето ми е кърмаче на поискване и няма как да стане.
В събота бяхме на сватба и решихме бабата да я гледа, даже бях изцедила кърма. Сигурна съм, че няма смисъл да разказвам какво приключение беше и как веднага след като взехме булката, се прибрах и отидох направо в ресторанта и то в 20.30. След като я накърмих и приспах. 

Често казано майчинството не ме е лишило от нищо. Да, детето ми иска да съм до нея непрекъснато, по цял ден сме двете и сега тя не иска да стои при никой друг. Да, кърмя я още, и то много често, така че не мога да пия или пуша. Да, само аз я приспивам, така че не мога да изляза вечер.

Но тези неща не ми липсват. Радвам се на времето, прекарано с дъщеря ми, скоро няма да е така. Направила съм своя избор да имам дете, значи ще му отдам всичкото си време и усилия. От време на време ми се прокрадват някакви мисли за разнообразие в ежедневието ми и липса на лично време, но с положително мислене и нагласа бързо идвам на себе си.  

Признавам си, че понякога не смогвам с домакинската работа  , но съпругът ми е разбран човек, слава Богу.

Да е жива и здрава майка ми - тя е човека, който ми дава възможност за достатъчно лично време. Никога не ми е отказала да гледа малкия и го прави с такова огромно желание, че малкия никога не е възразявал.
Също мъжът ми - може да не гледа малкия, но пък винаги, когато има възможност използваме да пътуваме, нещо, което лично мен много ме разтоварва, също така да почиваме или да излизаме с приятели.
Но честно казано, ако не бих могла да разчитам на майка ми, сигурно вече щях да съм пред истерия!

Майчета, записвам се да ви чета (макар че все още нямам деца), защото това е един от големите ми страхове, свързан с майчинството - че двамата с мъжа ми няма да се справим с всичко, че ще бъдем вечно изнервени и никога няма да ни стига времето...

Изобщо не ми пречи липсата на лично време и пространство. Обожавам да съм с детето. Семейно щастие ли? Ми то никъде не е ходило, та да ми липсва 

                               В на4алото ми се струваше 4е целият ми ден минава само в хранене,сменяне и грижи за бебето.
                               Но постепенно свикнах да си организирам така нещата,4е ве4е ми остава време за 4истене,за компа,
                               за телевизия,дори и за при4еска.Гледам я сама,ако искам да изляза или свърша нещо без да я взимам с мен я
                               оставям на свеки.Таткото отсъства за по няколко месеца и не мога да раз4итам много на него.
                               Въпреки вси4ки по трудни моменти и промени,се питам как съм могла да живея преди без моята принцеса.

Хм, темата ми хареса.
Не смятам, че всичко е въпрос само на организация, понякога нещата не се случват така, както ги редиш по план, но има значение разбира се и това, как си нареждаш нещата предварително.
И така - с първото дете излязох в болнични от началото на втория месец и до край. Домакинската лежеше изцяло на мен, а не бяхме само аз и съпруга ми, така че зорът ми беше голям. Съпругът ми винаги и много ми е помагал, но дори с негова помощ се справяхме трудно.
Сега имаме и ново попълнение - за щастие - от една страна, вече живеем сами. За нещастие, от друга - не получаваме помощ от никой. Вярно е, че пълно щастие няма, но всичко си има и недостатъци. Опитвам се да си организирам максимално нещата - докато тати е в отпуск, няма проблеми, но като започне работа съм сигурна, че ще се скапвам буквално. Голямото ми дете ходи на ясли и не го спирам по простата причина, че е много палав и вкъщи с двете деца ще полудея буквално. Страдам от угризения обаче, че той е на ясли и ще бъде на ясли през цялото лято, няма да отиде и на море тази година, по обясними причини, но пък за сметка на това чувствам семейството си пълно. Така е - който иска деца, няма много свободно време. На тези, дето успяват да си го "набавят", завиждам благородно, аз така и не успявам, а и явно след тежкото раждане бавно се възстановявам и имам нужда от почивка. В резултат на всичко това намалих малко домакинската - не гладя всичко, не се вманиачавам, чистя по-рядко, съпругът ми ми помага неотлъчно във всичко, което може и най-вече - в гледането на по-голямото дете, защото то си иска неговото, а аз с малката и режимът й на хранене е невъзможно да го извеждам. Е, когато тати го няма, сме като затворници буквално - стоим си вкъщи, но какво да се прави - както казах, пълно щастие няма. Щастието е в децата, а като ги има - трябва да си даваме сметка какво имаме, така че.........

Наистина личното време е въпрос на организация.
Но при положение ,че имаш непрекъснато ревливо бебе......
Като порасне нещата ще се нормализират, надявам се

Спокойно, като дойде момента ще се справите - аз мислех също като теб + работохоличка и кариеристка бях, но сега съм 3 година по майчинство с 2 малки породени деца. Справям се доколкото мога, но темата ще ми е супер полезна и ще я следя с интерес.
Въпрос на организация, желание и време.
Децата няма да са цял живот мънички, ще порастнат и много ще ни липсват тогава. 

Казвала съм и пак ще казвам: "Има време за всяко нещо под слънцето!" Има време, когато можеш да се киприш по 2 часа пред огледалото и да изпробваш нови гримове, има време когато едва намираш минута да се срешеш. Има време когато прекарваш часове в приказки с приятели, има време, когато търчиш по деца и симулираш, че уж се виждаш с някой. Има време, когато ходиш по 10 пъти в годината на ваканции и почивки, има време, когато почивката, ако се решиш на такова нещо е по-скоро уморителна, защото непрекъснато се грижиш за деца и то в непозната за тях и теб обстановка.

Не е лесно понякога човек да се приспособява към промените, но за мен рецептата е една. Живей в настоящето и се опитвай да вземеш най-доброто от днес. Защото когато си имала време да се гласиш пред огледалото ги е нямало ангелските личица на дечицата ти, грейналите им очички, заразителния им ентусиазъм да изучават света. Те няма да са вечно малки. Ще пораснат и след някоя и друга година пак ще имаш повече време за себе си. Наслаждавай се на децата си:)