Различният първи юни

Не случайно написах, че в клас с ДВЕ специални деца - едното с козметичен, а другото с ментален проблем, преобладаваха отличниците, бяхме с най-високия успех в училището и съученикът ни, който се разхождаше понякога и в клас и си дъвчеше потника, не ни е пречил на учебния процес. Такова нещо стряска първия път, а когато всеки ден е в клас, реакцията е - "а, той така си прави, голямо чудо..." и нито учителите спираха да преподават, нито ние зяпахме момчето...
Не знам доколко е било полезно за него... в начлния курс се научи да чете, да пише и да смята.
После учителите не си даваха много зор, изпитваха го да чете на глас урока от учебника и му пишеха 3.
Но за нас не мисля, че е било проблем да присъства в клас.

Някои родители предпочитат да дадат здраво дете в специална градина, защото там са малки групи, няма такса (не знам дали и за здравите е така), и особено ако има братче или сестриче в същата градина им е по-удобно да ги водят и вземат.
И не се шашкат от присъствието на специални деца, защото знаят, че тези неща не са заразни.

Хей, казах че ги разбирам (по-точно осъзнавам теоретично начина им на мислене), не съм казала, че съм съгласна с тях.  Просто съм реалистка откъм българския масов манталитет (с който пишещите тук се стараят да се преборят). Това е грозната мръсна реалност в повечето училища и детски градини и си трябват едни наистина драконовски закони и още по-драконовски наказания, за да се променят нещата. Но като си говорим за нуждата от тояга, да не забравяме, че тя трябва да бъде балансирана и от морков... Сори, но това е единствената работеща система от началото на човешкия род досега.

Това е една от най-дълго четените теми от мен. Прочетох написаното от firebird в блога на Бу и само след половин час попаднах на тази тема. Радвам се, че я намирам в Клюкарника. Радвам се, че толкова много родители споделиха толкова съкровени неща за децата си. Натъжих се, да. Не знам какво трябва да направим, за да се променят нещата, за да получат децата ви адекватна грижа, адекватно образование, адекватно отношение от страна на околните. Затова пък се зарадвах на леля Ева с кофичката мляко. И на лелките, които са се постарали да я заместят, когато нея я е нямало. Това беше наистина много хубаво.

Много ми се иска да направим тази среща, за която се спомена. Дано тя да не остане само на думи!

Много, много благодаря, за прекрасната тема!   Тя ограмотява много хора, и не трябва да бъде забравена.
Не трябва и да се организират сбирки на хора с увреждания, те трябва да бъдат навсякъде, където си поискат, макар че в България е почти невъзможно- поне за сега, стига ми само мисълта, че на магазина пред нас има огромен бордюр, който не мога да кача.   Надявам се поне след няколко години този проблем да го няма!  
Аз винаги съм била в масови училища, и съм била приемана добре от колективите. На думи всичките разбират, но дефакто......! И то добре, че е така, че иначе нямаше да съм различна!  
Най- много "мразя",  когато виждам съжаление в очите на хората, защото това не ми помага, напротив! И Вие майките ще прочетете, и ще информирате и вашите деца, но аз как да накарам един 18- 20 годишен човек да чете тези неща!? Но и те са си прави, може би и аз, ако нямах този проблем нямаше да се ровя точно в тези форуми- казано съвсем откровено!          

Ти черпиш естествено 

Ей, все ще се издадеш колко си стисната  




Доколкото знам, учителите сега минават на допълнителни курсове, за да бъдат обучени, като учителката на firebird, да може така да се оправя с децата, без да прави разлика. Проблема е също да може човек да се оправя и с агресивните деца, такива например на много места учителите са се оправили с тях, но не могат да се оправят с родителите, защото според мен и с родителите е нужна работа.

Преди няколко месеца в парка седнахме с приятелка на пейка. И аз мяхнах за поздрав на детенце на около 2 год за поздрав. В един момент детето ме приближи, скочи върху мен и започна да ме скубе, драска, бие (мънинка сигурно 8 кг с мокри дрехи). Аз запазих хладнокръвие, майката се разкрещя по детето, направих и знак да мълчи, дръпнах детето леко и оо не така така се прави. Жената го изтръгна от мен. В същото време като погледнах, тя го хранеше със готов кекс със шоколад - е не напразно тези неща са забранени за храна на всички деца до 3 год възраст, ама кого да учиш. Всеки мисли, че на него няма да се случи, ако не спазва правилното хранене на детето ( е аз тук във форума научих, как влияят храните на децата - най-вече от много уважаваната от мен тук майка Любознателна   )  

Миналата седмица слушах лекция 15 мин. колко специално е детето ми и как се нуждае от специални грижи. И на въпроса в каква област - отговора беше "защото не си изяжда яденето сама, и не си облича пижамата сама, дори другите деца го забелязват и отиват да й помогат". Дъщеря ми спи от 2 седмици в детската градина и не е чак толкова необичайно, че не може да се оправи с обличането. На другият ден видях как същата госпожа мие ръцете на едно дете, но не е отишла да говори на майката, че детето й е специално.
Да, казвала съм на госпожата й, че детето има проблем с организацията на движенията и работим по него и ще го преодолее, но това не е повод да се оплаква от детето. Разбирам я, че в същият момент е била изморена от 7-8 буйни деца, но не може да каже на родителите им, че ги изморява тичането им, а ще каже, че я изморява моето дете, защото му помага да си облече пижамата.


Ieppe, написах за теб горното. Трябва да търпим и тези неща и съм сигурна, че ще намерим сили 

Подобен проблем имах и аз с моето дете в частната детска градина. КАто завърши предучилищна  и очаквах да остане там и на училище, Директорката ми говори 15 мин. как е по-добре за нея в държавното училище, как щяла да изостава много( при такъв огромен напредък за една година, не знам как прецени,че ще изостава много). Има пропуски , да...но и други деца ги имат подобни. Но на техните родители не може да каже,че не могат. А на моето може, защото знае историята му. И на нейно място си вкара протежета.  В групата виждах като отида да я взема как  с другите работеха, а тя все оцветяваше нещо. Не искала да работи, предпочитала да рисува. А като ходи при специалния педагог как иска  и прави всичко отлично?

Не разбрах, по кое време и на кое място е удобно за мамите на специални деца да се срещнат с други мами и техните си специални деца? (щото Шош е много специален за майка си, сещате се...  )

Казвайте, в този смисъл не знам какво да предложа, а явно не съм само аз желаеща.

шефче изчисти си кутията

Обикновено го вършим това около центъра, защото има от всички краища деца и дори сме се събирали по две -три, но купона става готин.

Вчера на гости ни беше приятелка на майка ми и баба на връстник на "специалното ми дете". Говорихме дълго за за Аутизма, за каузата ни и така...тя непрекъснато клатеше глава и казваше "А, той Марти е много умен и ще се оправи, аз съм сигурна" и в следващия момент каза за Тошко, съученик на внука й, който бил много агресивен и определено "нещо му имало", а майка ми каза "Знам, аз го познавам, той е аутист, но майката много успешно го интегрира в училище, ти трябва да обясниш това на внука си", а бабата каза "А, той миналата година беше канил внука ми на рожден ден и внука отиде, и тази година беше канен, но аз му казах да не ходи...не искам да контактува с такива"
А тази баба е бивша учителка, добра по душа, защото я познавам от много годиши и много добронамерена към нас....но на нея не й се е случило да има "специален" внук и не може да разчупи матрицата....има ли виновен?
Аз не мога да коментирам...ние сега се опитваме да обърнем нещо на 180 градуса, нещо с което българина е закърмен - че в България по комунистически тертип различни няма, всички сме еднакви- е, има различни, но то е само, когато ти се случи на тебе!

Когато тръгна на градина, синът ми беше свикнал да бъде обслужван от мен. Не поради неспособност да го прави сам, а защото нямах търпение да го чакам. И той не можеше да се облича  сам. До този момент, когато е на 6 години, ритуалът по преобличането, ако не се намесвам с подвиквания и непрестанни подканвания, може да се проточи във времето до безпаметност. Като ходи на плуване е същата работа - облича се по половин час, защото непрекъснато си намира някого, с когото да си говори.
Що се отнася до храната, в градината не яде нищо друго освен хляб, ябълка и таратор.
Очевидно на "нормалните" деца подобни неща са им позволени и не са повод за дълги разговори с госпожите и явно НЕ ТОВА ги притеснява, а някакъв страх, че ТЕ самите не се справят. Или нещо друго. Нямам идея какъв точно им е проблемът, но при всички положения могат да се оправят с дете, което не се храни само и не се облича сръчно като другите. Като тръгна на 3 години на градина, синът ми не можеше да се храни сам също, защото е крайно злояд и всичко, което успявах да го накарам да погълне, беше почти насилствено тикано в устат му от мен.
Та, мисълта ми е, че и "обикновените" деца искат доста грижи и без да имат специални потребности, могат да бъдат достойно капризни и проблемни. В групата на сина ми има дете, което доста сръчно се преоблича и се храни като змей, но за сметка на това създава доста грижи от друг характер - може да се каже, че тормози децата. Опитите да се говори с родителите завършват с изречение, че щом педагозите не могат да се справят, не би трябвало да очакват майката да се оправи с него. Та така. Проблемите в градините са достатъчно и не би трябвало учителките да правят опити да се освобождават именно от децата със специфични нужди само защото осъзнават, че родителите и без това са доста чувствителни, деликатни и лесно се отказват от борбата с тях. Не бива да е така.
Много е важно човек на какви педагози ще попадне.

И се сетих, че някой от вас беше попитал защо наричаме Аутизма състояние, след като вероятно е генетично. Ние отговаряхме, че няма увредена тъкан...че е различна само структурата на мозъка, а не биологията, че е разстройство на перевазивната нервна система, а не психопаития, че не е психично заболяване, а различне начин на възприемане и преработка на информацията, който ние за да "коригираме" и вкараме в матрицата "терапевтираме" ежедневно със скъпоструващи терапии, може би съществува друга планета, в която аутистичният начин на мислене е "нормалният" и терапевтират смятания на нашата планета за "нормален" начин на мислене, планета, на която се подлага на терапия мозъка, който изкривява информацията, за да я представи така, както на нашата планета е прието за "приемливо поведение" или както аз го наричам "лъжа.

Сега си мисля, че сте прави, може би не "състояние" е правилният начин за изразяване на Аутизма , а "страдание", защото неконтрулируемото поведение, може да се сравни само с поведението, причинено от жестока и непоправима мъка, нанесена на "нормалния мозък" и ако думата за мъка е болест, то значи и Аутизма е болест, но според мене е страдание. Аутизма носи страдание на аутиста и на близките му. Както за мъката, лек няма, има само терапии...
Страданието, което се причинява на аутиста е, защото той в нито един момент не знае как се чувства и как да реагира на това не знаене, обикновено реагира по неадекватен начин, според нормално устриения мозък. Години отнема, ние, с помощта на терапевти, учители и нашите останали "приятели", да ги "научим", да се "научат" кога как трябва да се чувстват.
Деси е права, че в силиконовата долина преобладават аутистите, високофункциониращи и никой не ги е терапевтирал на времето, терапиите навсякъде са "сравнително" отскоро и затова аутистите в силиконовата долина са толкова вглъбени, съсредоточени в едно нещо и толкова добри в него, никой не ги е учил да се социализират, а ние, майките на съвременните деца с аутизъм, всячески с помощта на терапии и ежесекундно терапевтично поведение се мъчим да оборим научното, че разстройството е пожизнено.

Възрастния аутист, интегриран и социализиран, може да разпознаете по това, че в него е останало чувството "Чувстам се на Земята като пришълец от Марс."

Катина, мога само да изразя възхищението си от хора като теб, които успяват да намерят положителното в ситуацията в нашата страна. Уви, аз не съм от тях. Вече не съм. Както много пъти се каза в темата, хората сме различни. Аз определено имам нужда от помощ за детето си и не се срамувам да го казвам. Не може да се очаква всички да сме еднакво смели, борбени, справящи се и можещи. В такъв случай, за мен се оказва от огромно значение да мога да разчитам на професионалистите да ми помогнат в грижата за детето ми. Не мисля, че това ме прави глупава и неспособна - просто съм различна. Нима няма деца-аутисти с полуграмотни родители? Те нямат ли право да получат помощ въпреки средата, в която им е отредено да живеят? Ролята на родителите винаги е ръководна, да, така е, но специалистите, лекарите, терапевтите, учителите - всички те си имат задължения и отговорности към нашите деца - не мисля, че трябва така лесно да ги освободим от тях.

Таня, благодаря ти, че споделяш. Но защо смяташ, че това трябва да се търпи? Аз търпях цяла година намеците на учителката и в крайна сметка се оказа, че това само я е окуражило да си мисли, че може да нарежда нещата в групата според нейните нужди и желания. Много съжалявам, че не й казах още при първия намек, че Йоан и тежи, какво мисля по въпроса. Но явно така е трябвало да стане...