Различният първи юни

Ето това е трудното. Но някои наистина го правят. И то съвсем искрено!
  за тях

Просто сме различни... едни са състрадателни, други - не, едни са открити, други лицемерни...
Но всички можем да се опитаме да сме по-добри.

Дори до един човек да е достигнало посланието, все има някаква полза.

Нека не се караме, а да търсим общ език.
 

Малко по малко, дори и след години ...
 

Едно време задължително се учеше "По жицата" ... сега дали е така ... навярно от тогава и аз като Моканина се оглеждам за Бялата лястовица ... да я покажа на другите ...

Съвсем наблизо беше, на час - два път.
Нямам никакво обяснение защо й събориха гнездото, няма я.

А толерантни ли сте към циганите, към просяците, към клошарите.Много от тях са по принуда клошари, по принуда просяци.Не винаги е въпрос на личен избор.Циганите е хлъзгава тема, и не знам дали да я засягам въобще - разисквана е вероятно във форума, и се е стигало до закриване на теми.

Сега ще ви кажа нещо - ще се съгласите.Има добри и лоши хора.Няма цигани, роми, евреи, болни, здрави или бедни и богати - просто добри или лоши.Дори и напълно лоши няма - има лоши постъпки.
Това, че съм майка на дете с увреждане не ме прави автоматично невинна.Правя много грешки, наранявам хората, и не смятам, че това, че детето ми е с увреждане ме уневинява по някакъв начин.За всекиго важи същото .Важното е да се учим от грешките си, и да погледнем винаги и от другата страна.Не мога да се съглася, че при спазване на добрия тон, усмивка, и любезност ( дори и лицемерни )ще се стигне до скандал и спорове.

Темата изгуби първоначалното си предназначение  

Аз мисля, че темата едва сега започва да се развива и е много хубаво, че така изказваме страховете си. Разбира се, че има различни хора.
Например ще си напиша моят страх, който е свързан с интеграцията на децата с увреждане.

Моето дете е в рискова група, започнахме да го терапевтираме преди да навърши 2 години и вече почти 3 години ние намираме средства, време и енергия да се занимаваме с него. Чак тази година, когато вече имахме очаквания, че е готово го записахме в ДГ. Средствата, които отделяхме за рехабилитации са 2 пъти седмично специфични занимания, които ни струваха около 50 лв. на седмица, това е едни марков панталон или нова шарена играчка, т.е нито много, нито малко. Отделно ни е коствало много работа на мен и на близките ни. Та считам, че с 2-3 години усилена работа повечето деца ще бъдат готови за училище. Но не трябва да се чака само на детската градина, тя е една стъпка от общото развитие на детето.
Та страха ми е, моето дете да не попадне в група с друго дете с увреждане или "зле възпитано", на което родителите поради незнание или нежелание  прехвърлят цялата отговорност към ДГ, защото една истерия или грубост, могат да върнат детето ми месеци назад. И за мен това, че има само 2 специализирани групи в София не е оправдание. Както ние сме намерили начин, не че ни е лесно, но това е положението. И не знам дали това е лицемерие.

Та може да се каже, че съм толерантна към родителите, които полагат усилия. Готова съм да поема риск детето ми да бъде с дете с проблеми в една група, ако то е терапевтирано.  И понеже моето е такова се боря за развитието му. Истината е, че когато стане дума за децата ни и мястото, където ги оставяме сами е съвсем различно.

НЕ, темата НЕ изгуби първоначалното си предназначение.
ДА, има добри и лоши, но има знаещи и незнаещи.
Доколкото познавам Жар-птица, темата е за да се "привлече внимание" върху проблема.
Защото проблем има и той е двустранен: Всички, повтарям ВСИЧКИ си "заравяме главите в пясъка".
И когато някой протяга ръка за поздрав , просто трябва да има кой да я поеме.
Няма значение кой протяга ръка за поздрав, важното е, другите да я поемем.

А за визираните просяци и клошара: Когато протегната ръка е за поздрав, отговарям на поздрава. Знам, че има какво да науча от тях.

Това, което АЗ искам децата ми да научат е, че има различни от тях хора.
Това, дали хората са добри или лоши е въпрос на възпитание, а не по рождение.

ДА, интеграцията е двустранен процес, въпросът е доколко всички са готови за него ... но, малко по малко, макар и след години ...
 

Катина, поздравления! За мен би било чест да те познавам.  

В началото на темата се опитах, макар и теоретично да ви представя гледната точка на "врага". Просто защото призивите за толерантност и интеграция ми кънтяха малко на кухо. И ето, когато Гууди зачекна темата за "другояче различните" истината лъсна - ми ние си имаме организацийка и си се борим за нашите си деца, вие си се борете за вашите! Типично по български.Да не говорим, че след снощните Тв изяви така и не стана ясно трябва ли да я има тая интеграция на всяка цена, не трябва ли

Я си задайте въпроса как бихте реагирали, ако в групата/класа на децата ви поискат да се интегрират десетина дечица от градското гето. Ама от ония, за които "лична хигиена" е дума от телевизията. Или детенце, носител на ХИВ. Или момиченце със забрадка. Или пък, не дай си Боже, шизофреник в ремисия. Хмммм, май не сме чак толкоз толерантни, а? Всеки се е капсуловал в собственото си нещастие пък другите - да се оправят сами!
Та мисълта ми е, че ако искате да се борите за нещо, борете се за всички, а не на малки парченца.

Лично моят страх, свързан с децата с такова увреждане е агресията - към себе си и към другите. Ако я няма - ОК, но ако я има - кое дава право на родителите да възлагат такава чудовищна отговорност върху друг - учител, възпитател, който и да е?
Държа да подчертая - интересът ми е чисто професионален. Да речем, че съм виждала последиците от нелекувана хиперактивност за самото потърпевшо дете и за околните.

Е, там е работата - твоят опит ти показва едно, а моят - друго. С неистовите си усилия да остана любезна, добронамерена и разбираща не постигнах нищо, освен, че от отсрещната страна снизходиха и надълго и нашироко разговаряха с мен, с цел да ме убедят, че на Йоан не му е мястото при тях. Съжалявам,че все давам за пример собствената ни история, но какъв по-добър пример от личния опит! Не бива да се пренебрегва подобна реалност само защото не се е случило с вас (дано не се случва, де). Може би твоята стратегия работи, но все пак при определения условия и в някои случаи. Когато любезността, лицемерна или не, удари на камък, какво да правим, освен да покажем, че в действителност не сме пълни лузъри! Само защото имаме дете с някакъв проблем не можем да бъдем поставяни в някаква друга категория! Още повече, че вероятно голяма част от нас са по-добре образовани от "отсрещната страна". За мен това, учителката да изстрелва ултиматуми, да отказва да ни изслуша и да тряска врата зад гърба си означава, че тя ни презира до дъното на душата си. Не мога и да си представя в каква точно категория сме в главата й.  Та... как да останеш любезен и усмихнат, когато ти се показва такова отношение?

Делфина фон Ю. - има начин за всичко - в нормалните страни за такова дете се осигурява придружител. Безплатно. В нашата - на придружителите се гледа, като на външни хора, които контрлират учителките. И все пак, не е невъзможно... Случва се.

А не трябва да се "случва". Трябва да е постоянен, облечен в закон факт. А защо не е - е, тук пак се намесва мръсната дума с "П". В$ичко опира до мръ$ната дума $ П.
 

От трета страна - да специализираните групи са 2 в София, но има Държавен логопедичен център, има ресурсно подпомагане. А в наредбата за деца със СОП е записано, че децата се подпомагат, ако ходят в детска градина или училище.  Е,  ако не са готови да ДГ, най-добре да не се подпомагат.

А за клошарите не знам - наскоро един показа на детето мръсна плюшена играчка, то се затича към него, клошара ми поиска 1 лев, аз отказах, той ме напсува...Би ми се искало социалната система да им помага, но в конкретната ситуация не бях състрадателна.

Делфина, до сега не съм срещала родители на дете с увреждане, които да стоварят отговорността върху друг. Обикновено всеки от нас си знае на какво е способно детето му и се стараем да предпазим околните максимално.
Ще дам няколко примера. Дъщеря ми има огромен дефицит на внимание и това в комплект с хиперактивно поведение. Когато изгуби интерес към нещо, наистина е способна да попречи в някаква степен на дисциплината в ДГ. Затова с помощта на програма от Социални грижи наех жена (учител, обучен да работи с проблемни деца), която работеше с Мими по време на учебните часове в подготвителна група. Така предотвратихме или сведохме до минимум вероятността тя да пречи на другите деца в усвояването на материала.
На есен ще е в първи клас. Още не е готова да стои през всички часове заедно със съучениците си. Аз съзнавам това и колкото и да не ми се иска, детето ще бъде на индивидуална форма на обучение. Т.е. ще присъства в клас средно по около два учебни часа. Но законите са такива, че детето ми няма да получи образователна степен.   Нещо, което за съжаление няма кой да ти каже (спестява ни се) и научаваш по неволя от други изпатили вече родители...
Даже вече не съм сигурна дали да помоля родителите на бъдещите съученици на дъщеря ми за разбиране или просто да поискам да не ми пречат, ако не могат да ми помогнат (съдействат). Защото подписката, която се събира срещу моето дете не ми се вижда човешка и здрава постъпка. Аз наистина правя всичко възможно да избера най-доброто не само за своето дете. Съжалявам, ако ви се струвам крайна, но битката, която се налага да водя почти ежедневно, адски ме измъчва.
Познавам родители на агресивни деца, които са в норма (видях, че сте предпочели този термин, затова ще ползвам него). И родителите не взимат мерки.
Разбира се, виждала съм и проблемно дете, за което родителите му са на мнение, че всичко е съвсем нормално, ама учителката насила искала да изопачи нещата.   Знам ли, сигурно така е по-лесно... Да заровиш главата. Но въпросното дете освен поведенчески проблеми, има и видим проблем с говора. При тази ситуация няма как да оправдая родителите...

Абсолютно същото мога да разкажа от личен опит. Опитах да поговоря с директорката на училището, в което записах дъщеря ми и и предложих точно този вариант. Въпросният придружител беше наречен "ревизьор на колежката" и "някой, който ще я контролира". 

Влади, и поединично много от тях, доста отдавна са предприели тези мерки, веднага ти казвам, тези които аз знам, Аджелия, Пожар и Нанди. Нанди специално изразходва толкова сили, усилия и време за да се бори и лично, срещайки се с всякакви "отговорни" и високопоставени, че накрая просто рухна и си създаде семейни проблеми. Продължихме и не се отказахме. Петициите на Пожар и на Аджелия са в Европарламента и продължава обсъждането им, макар да се опитаха да ги отклонят, като вътрешен проблем. А последната петиция, която сега е в Кати Синот, зам. председател на Комисията по петиции към ЕП, и която ще я внесе, започва така:

" На 06.11. 2008 г., наши индивидуални петиции, изпратени до Комисията по петиции на граждани към ЕП, бяха допуснати и започна официалното разглеждане на проблемите повдигнати в тях.
На внесените към съответните институции у нас, предложения и искания, отговор няма, резултати, също. Липсата на диалог е основната причина всяка нова програма, която стартира да е неефективна.

ПРЕДЛОЖЕНИЯ

ЗА СПЕШНИ НОРМАТИВНИ ПРОМЕНИ, ЗА АДЕКВАТНА ИНТЕГРАЦИОННА ПОЛИТИКА И СОЦИАЛНО ВКЛЮЧВАНЕ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ.
Продължение на предложенията внесени до горните институции на 21.11.2008 г., с вх. номера 92-00-539, 94 КО/113, 96-П-15, 94-П-67, 94 ПП-930, 8557, 1554. Писма и предложения за промени са внесени и на 22. 10.2007 г., до същите институции и съответните им Комисии."

Тоест, 2007, 2008, сега и 2009, сме внесли толкова писма, че сигурно може цяла стая да се напълни. Отделно колко срещи са проведени, на всякакво ниво, включително и най-високото.

А нарушенията на съществуващите закони, далеч, далеч не се изчерпва с нарушения на Конституцията, пак от Петицията:

"Настояваме правата на децата ни, според Конституцията на Р. България, Законът за интеграция на хората с увреждания, Законът за закрила на детето, Всеобщата декларация за правата на човека, Законът за защита от дискриминацията, Конвенцията за правото на детето, Европейската социална харта, Конвенцията за недопускане на дискриминация и Декларацията от Саламанка, да бъдат спазвани и изпълнявани на практика, а не само на хартия и доклади! Настояваме заради децата си, защото те са нашето утре, бъдещето ни. Всеки пропуснат ден, месец или година на реална интеграция и грижа за развитието потенциала на децата ни, отдалечава държавата ни с десетки години от това да стане наистина някога правова и социална държава.
Да отглеждаш дете с увреждане не е нещастие, то е по особен начин пречистващо и вдъхновяващо. Нещастие е да го отглеждаш в България!"

По-надолу продължава и само с два от нашите закони:

Според законите на Р. България, и всички международни конвенции, които тя е подписала, нашите деца имат право на лечение, образование, интеграция и реализация на потенциала си. На практика обаче, чрез подзаконовите си нормативни актове, държавата блокира и ограничава собствените си закони.

Законът за интеграция на хората с увреждания гласи следното:
Чл. 4. Интеграцията на хората с увреждания се осъществява чрез:

- медицинска и социална рехабилитация;
- образование и професионално обучение;
- достъпна жизнена и архитектурна среда.
- социални услуги;

Специализираните детски градини и учебни заведения са изключително малко на брой, а извън столицата, в много населени места изобщо липсват такива. Няма обучен квалифициран персонал, ресурсни учители и лекари. Дневните центрове за рехабилитация са крайно недостатъчни, в малките или икономически слабите градове, няма нужните специалисти или те са нискоквалифицирани, заради ниските заплати и тежките условия на труд.
На 11 октомври 2008 г. беше дадена гласност на делото Mental Disability Advocacy Center срещу България, разглеждано от Европейския комитет по социални права. Безпрецедентното решение на Комитетът установи, че България извършва сегрегация спрямо децата с умствени увреждания в областта на образованието.

Достъпната жизнена и архитектурна среда съществува само като пожелателна форма в документите и докладите, в реалността такава не е осигурена! Ние носим децата си на ръце, изкачваме десетки стълби, високи тротоари, осеяни с дупки и трапове, малко от нас имат възможност да притежават подходящ автомобил, за да улеснят придвижването си с него. Ползването на градски транспорт е предизвикателство за всяка от нас, справянето, с което е равносилно на героизъм.

Законът за закрила на детето гласи:
Чл. 3. Закрилата на детето се основава на следните принципи:

-. отглеждане на детето в семейна среда;
- осигуряване по най-добър начин на интересите на детето;
- подбор на лицата, пряко ангажирани в дейностите по закрила на детето, съобразно техните личностни и социални качества и грижа за тяхната професионална квалификация;
- незабавност на действията по закрила на детето;
- специализирани здравни грижи за детето;
- контрол по ефективността на предприетите мерки. "

Агресията е нещо, от което се страхуваме всички.

Една от целите на темата ми беше да обясня, че агресията и автоагресията у аутистите може да се отключи от шум, много хора, промени в обстановката и тн... Но има начини да бъде избегната.

Агресията у децата в норма също е много притеснителна - всички четем по вестниците за разни случаи и се питаме кой ги възпитава тези деца... Кое е онова, което е накарало момичета да убият съученичката си или младеж да нападне някого с нож?
И хайде, тази слуачи са много крайни, но в училищата винаги има някои дангалаци, които тормозят по-дребните, вземат закуските на първолаците и се измъкват безнаказано...

И аз съм притеснена - защото ако моето дете е по-скоро склонно към самонараняване - дали неговата криза не би провокирала у "нормалните" желание да го набият или да му се подиграват?

Интеграцията е двустранен процес и ако едната страна няма желание, другата нищо не може да направи.

Самите ние не бихме си пуснали децата между хората, ако те не са готови.
Но се иска готовност и от отсрещната страна.