Родителските ни грешки

Корсет,моето дете е попивателна,още си търси интереси.Знам,че аз мога да му ги създам,но бременността ми е тежка и ми е трудно.Оставила съм го действа сам и скучае,определено.Иска стимули,а няма от кой да ги получи.Ако имаше интереси с радост щях да се включа.той по-скоро разчита някой да му ги създава на този етап.И пустата телевизия...  А сега идва и бебето,горкия ще остане изолиран.Големи деца-големи ядове,са казали хората. В момента синът ми преживява една вътрешна борба-да е "готин" като останалите деца или да се в вслушва в моите напътствия за възпитание и добро поведение.Определено му е трудно да намери среда,хем да не е смотаняк,хем да не престъпва това,на което съм го учила.И аз се чудя понякога как да му покажа кое си струва и защо...

С крещенето на последък нещо не се справям. И в един момент се сепвам и млъквам. Започвам с нормален тон да обеснявам защо това не трябва да се прави и малкия разбира по добре от крясъците, ама нали трябва да се навикаме първо. Иначе грешки колкото искаш и какви ли не, обаче много се стараем пред детето да не викаме и да не спорим по между си. Да сме единодушни. Една от основните е, че го научих да отстъпва, за каквото и да било и да чака търпеливо, но в един момент ми прикипя и го оставих да се справя както прецени сам за най добре. Сега ще обесня: Та отиваме на събор и там имаше от тези надуваемите пързалки, ама много голяма та чак не се виждаше от къде се спускат децата. Та нашия мълчуган тръгва по въжената стълбичка бавно и по лека нагоре стига до средата и го настигат големите деца и буквално го прегазват, крачетата му се заклещват във въжетата и той започва да пищи. Познайте дали не изпаднах в паника, добре че мъжа ми беше по бърз и стигна до него бързо и го извади от там. Слава богу минахме без контузии. Обаче аз се ядосах и му казах от сега нататък никакви компромиси само да внимава с бебетата за всичко останало да се бори както сметне за най добре.
И само да се издам, че може би ние сме били нахалното дете на влакчето на 1 юни, ама тогава като спря влакчето бяхме някъде към последното вагонче и нашия юнак реши, че трябва да бъде най отпред и докато стигнем с баща му тай вече се беше настанил до една кака. Съжалявам ако сме предредили някой друг , ама това е борба за място в тоз живот Иначе до сега съм забелязала, че пита първо може ли, второ моли и след това започва с лошо ако не му се разреши. Това за всичко. Всеки греши,важно е да се учим от грешките си и да се стараем да не ги повтаряме.  

ДесиХ2, струва ми се, че при добро желание, можеш да му уплътниш времето на детето, но интереси не можеш да му създаеш. Това трябва да бъдат неща, които вълнуват лично него. За скучаенето и моят скучае. Мисля, че се получава така, защото му липсва контакт с връстници - нон стоп е болен у дома, а приятелчето му и то е болнаво. Не можем да ги уцелим здрави по едно и също време, за да играят. В ДГ не може да намери приятели, навярно защото отсъства често.

Тази статия е страхонта, чела съм я много пъти...

Невротичност при родителите

Лошите възпитатели са продукт на техните си обстоятелства. И те имат своя Свръх Аз и своите неврози. Кой има вина за това? Никой. И те са били възпитавани и "обработвани" от някой друг. Все някой някога трябва да преодолее това и да се нагърби със задачата да се излекува, което никак не е лека задача и затова повечето хора я избягват, ако могат и до края на живота си.
Но носейки такива страсти у себе си, ти ги предаваш и на децата си и всички страдат от това. Те, децата ти, ще трябва да отговарят за теб и да се справят с проблеми, които ти, може би си им прехвърлил. Да, ти нямаш вина, защото и с теб така са се отнасяли...но важно е все някой, някъде, някога, да поеме отговорност и да реши въпроса.
Патологичният Свръх Аз зависи от климата, в който детето и юношата живеят. Детската психика е като гъба, която просмуква всичко - било тъмно или бяло, чисто или замърсено. Няма нищо по-опасно за едно дете или юноша от това да има тревожна или скована майка, която не може да предаде нищо друго, освен тревожността си, страховете си и закостенелите си принципи. Те често са невидими и се появяват посредством забележки, постоянни и абсурдни заръки, създаване на чувство за вина и паника, непрекъснато следене и т.н.
Как реагира детето, ако майка му е невротичка? То ще се сблъска с дълбоки противоречия. Вместо да има идеална, приемаща без резерви майка, детето се натъква на майка, която се страхува, която първо го обича и приема, а после престава да обича, която натрапва обичта си, за да я отнеме след това и т.н.
Реакциите на детето са тревожност и контрареакции срещу тази тревожност. То наблюдава външни прояви на обич, но не се чувства обичано, което е напълно логично, след като неврозата винаги накърнява способността да обичаш! Това е лъжливата майчина обич, представяща се, както видяхме, под маската на тирания, на прекалена нежност, на педантична тревожност, на нужда да запази детето си единствено за себе си и други подобни.
Детето ще реагира зле на подобно "възпитание". Ще реагира, за да се предпази. Ще се чувства несигурно и на всяка цена ще се стреми към сигурност. При всяко положение, детето няма да реагира нормално. Няма да може да да следва собствения си път, а това е най-опасното в случая, защото да не забравяме, че опастност от невроза има щом личността бъде възпрепятствана да се развива нормално.
Какви може да са ситуациите в реалността? Налагане на волята на родителите, лишаване от обич, дори и привидно, само за да се накара детето "да слуша", внушаване на вина като постоянно му правим глупави забележки , обвинения, че заради него ние се лишаваме от нещо, че "страдаме" заради него и "неговите глупости", постоянното ни недоволство от него и от това, което то прави, незачитането му като отделна личност, обръщане внимание и "разделяне" на децата на 'любими' и 'нелюбими', лишаване от нещо под вид на наказание, че се е провинило, внушаване на страх и най-вече оставане на впечатление у детето, че майка му го лишава от любовта си.
Така детето може да развие чувства или комплекси като безпрекословно подчинение, мазохизъм, агресивност, лицемерие и лъжеподчинение, да се чувства постоянно виновно, да изтласка омразата и враждебността, които неминуемо ще се появят срещу майка му или несъзнавано да откаже да приеме, че майка му е невротичка, да приеме машинално, че майка му е права, а то - не.
От всичко това виждаме колко важна е ролята на профилактиката за бъдещите родители. Би трябвало да има закон и институция, която да задължава всеки бъдещ родител да премине курс за по-успешно възпитание на децата си, като се изясни на родителите и каква отговорност носят, ако у тях се крият някакви такива "невротични черти" и колко опасно би могло да бъде това за децата им.
А НЯМА ЧОВЕК БЕЗ НЕВРОЗА !
А тези, които пожелаят или се съмняват в себе си, да могат (по желание), да се подложат на една терапия, с цел избягване на увреждането на детската психика, което по-късно ще се отрази не само на отделния човек, но и на нацията като цяло. Известно е също, че в трудни периоди от развитието, цяла една нация може да заболее... Лекуването й ще отнеме години и поколения ще трябва да се сменят...почти както е сега....

Консултирам се почти веднъж в месеца, основно разберам, че моето дете е като всяко друго и минава етапите, като всяко друго дете. Основните ми грешки, са от неразбиране.
Тук имам няколко примера от най- тежките ми родителски етапи:
Наскоро имах проблема, че не ме чуваше докато не му повиша тон. Споделих го и ми казаха, да го хвана за ръката и да го заведа мълчаливо да прибере играчките, да си измие зъбите, да дойде на масата, да си събуе обувките и т.н неща за които се прави на разсеян. Просто тества границите, а моята роля се изчерпва с това да му покажа, че те още са там. След като му е казано многократно, просто се води там и го прави. Стоим там, докато не го направи, най- много да му кажа, че нищо друго няма да се прави, докато това не е свършено.
Ако се тръшка напускаме терена или го пращаме в стаята му, така или иначе тогава не чуват, какво им се говори. Едва когато настане мир, питаме дали може да влезем и готов ли е да говорим. 2-3 пъти съм го изоставяла на улицата, тръгвам си без да се обръщам.
Винаги в детските конфликти, когато не е в правото си вземам страната на потърпевщия (за 3 години срещнах само едно агресивно дете, но майката беше задължена да посещава консултация и след 2 месеца работа, детето беше ангелче).
Когато беше по- малък 1,5 г правеше нарочно, за да ме провокира, оказа се че съм прекалено многословна и трябваше да огранича обясненията до 3-5 думи изречения (на деца до 3 години, не се обяснява с подробности, блокират и не разбират)
Никой няма право да позволява, това което съм забранила. Нито да забранява, това което съм позволила. Това което днес е забранено, не се позволява утре (разбира се някои неща отпадат с развитие на моториката и способностите, неща които знам, че може).
Преди седмица отидохме на цирк. На опашката (повече от 100 човека) на цирка не му се чакаше и тичаше, скачаше и други шуротии. 5-6 пъти му казах да дойде до мен и да потърпи, да покаже на мама, че иска на цирк, иначе ще си тръгнем. Седмия път ми се късаше сърцето, но без да говоря го заведох в къщи. Той си поплака, аз вътрешно също, но родител няма право да изказва заплахи, които не е в състояние да изпълни. На цирк отиде 2 дена по- късно, но вече слушаше.

Сетих се за още няколко съвета за грешки в поведението на родителя, които трябва да се избягват:
1. Ще кажа/ще видиш, като баща ти се върне (майката губи уважение, пред детето не е компетентна и не е в състояние да вземе решение)
2. Правилата важат за всички: гости, баби, родители.  Мама и тате също нямат право на бонбон преди ядене, да замерват с топка, да влизат с обувки, да пресичат на червено, да преминават бялата линия на перона, да не си мият зъбите, да не правят това, което се изисква от детето. Ако правилата са ясни и се спазват винаги, детето започва да прави забележка на всички нарушители след навършване на 2-2,5 си година.
3. Едно провинение, едно наказание (веднага и на момента от родителя, който е там. Случилото  не се коментира повече и другия родител няма право да наказва или се кара на детето)
4. Родителите обясняват различията между децата с пола (при разнополови) или с характера (еднополови). В общи линии, детето е продукт 90% от възпитанието в семейството. 10% са индивидуализъм и външни причини.

И аз мисля като рила11 ,без последното,но трудно го спазвам.

хубава статия, но... потъмненият текст - това са ситуации, които се случват при всички. И няма как да е иначе. Какво значи привидно лишаване от обич? Необръщане на внимание, нецелуване, непрегръщане, неговорене? Когато детето ми направи нещо опасно за него аз "привидно го лишавам от обич" за известно време - не го целувам и прегръщам и се държа студено. Защото Наказание за 3 минути примерно стоене на столче за него не значи нищо. Трите минути минават и той пак беснее. Докато наказание с отношение някак си по го разбира, защото го лишавам от нещо, което е важно за него. Той знае, че мама го обича, но сега мама се държи зле, защото е направил еди какво си. Другата ситуация, която е много подобна - лишаване от нещо, когато се е провинило. Ами да, естествено, че когато направи нещо лошо аз ще го лиша от нещо. Било то от игра на площадката (ще се приберем, когато удари дете примерно) или играчка (прибирам топката когато рита вкъщи)...
Смятам, че ако през останалото време на детето се показва, че е обичано, в моментите на лошо държание от негова страна трябва да се отговори с лошо държание от страна на родителите. Това не означава че те не го обичат и то го разбира много добре. Поне моето...

А къде ли мога да направя подобни консултации в София? КОнсултант по възпитание или както там се нарича, но не някой, който да ми разправя, че имам проблеми, само и само да ми вземе парите? Веднъж вече попаднах на едни такива логопеди.

отвратително строга и крити4на съм както със себе си така и с децата,а те са просто деца.
но майка ми бе6е много крити4на и аз естествено го наследих ,определено сега съм по спокойна,но за жалост за сина късно.
майка ми беШе много строга и никога не беШе доволна от мен.винаги искаШе оЩе и оЩе.
нау4их се да се боря сама ,да се доказвам(а на кого е нужно,само на мен самата и продължавам да искам оЩе и оЩе от себе си) и си мисля 4е това 4увство го пренесох и на децата си

не знам може и да не е 4ак толкова лоШо,заЩото у4ителите казват 4е имам страШно възпитани деца,естествено се гордея с това,но вътреШно ....боли,боли ме от някои изказвания които правя дори да са истина,би било по добре да си прехапя езика в дадения момент.
но поне се нау4их да казвам ИЗВИНЯВАЙ.

ина4е от малки знаят ,4е децата си имат легла ,
4е се яде каквото се сервира на масата и
4е подаръци за празник се купува каквото си пожелаят(според възможностите)
а по друго време ако мама има изненада(понякога ми идва музата да похар4а някоя банкнота само за да ги зарадвам.

оби4ам ги много и се надявам някой ден да ми простят за вси4ки греШки ,които съм допуснала.
аз ве4е простих на майка ми,тя ме направи да бъда силна и да се справям винаги сама.

Нането, тук има семейни центрове, към общината. Консултациите ги правят високо квалифицирани педагози и са безплатни (при необходимост, посещават детето и го наблюдават в къщи или на площадката). Такива посещават също детските заведения и групите за майки с деца.
Добър детски педагог (не такъв на диплома, а редовно повишаващ квалификацията си) може винаги и навсякъде да се намери.
Често консултацията я правя и с възпитателите в детската градина. Питам как да реагирам, за едно или друго нещо. Всеки последен четвъртък имаме и родителска среща.
При нас почти всички педагози са на много високо ниво. Градината затваря всеки месец за 2 дена и всички педагозите полагат изпитите за повишаване на квалификацията. Често имаме заместник в групата, когато учителките ни са на индивидуален семинар или изпит.

Старая се да не повишавам тон и смея да твърдя, че ми се отдава в повечето случаи, но когато се случи се улавям,че го правя не защото детето е виновно толкова много (на 1,8 год. сме), колкото заради това, че на мен времето не ми стига и прекъсва някаква моя работа...  то не че някога ще ми стигне, но... май всички сме така.
Късаше ми се сърцето, когато започнах работа макар и не постоянно, когато беше на 8 месеца, дори сега когато нося храната в детските кътове и градини (където се срещаме с гледачката му) понякога я оставям крадешком, за да не ме види и разстрои - чувствам се като крадец...
Баща му го научи да спи при нас, понякога се местим по леглата по цяла вечер, но в повечето случаи сме каталясали, а и на следващия ден сме на работа отново и пак остава между нас.
Понякога се караме пред него, което все си обещаваме да не правим, но така си остава до следващия път. 

Много хубава тема, която ме занимава от известо време.
Основна грешка която отчитам, е че оставих детето да го гледа прабаба му, която го обича много и съответно много, ама много го разглези. На детето ми е втълпено, че е единствено и неповторимо, че е най-добро, най-послушно и съответно сега критики не търпи.  Основно си мисли, че светът се върти около нея и като каже "Аз, това, аз онова..." просто се дразня и започвам да викам, тя пък си запушва ушите ... Вчера след поредното повишаване на тон, детето ми каза: "Вие просто не знаете, какво да правите, кажи ми го като на голяма ученичка - "Наталия, еди какво си". Защо трябва да ми викаш?" Много плаках с нея същата вечер, а е само на 4 г.
Всъщност, тя в градината и пред други хора, наистина е много послушна и добра. Даже си мислих, ако горепосочения експеримент се проведе в детската градина с учителките, резултатите ще са едни, а ако се проведе с родители - други.     

хм, все още не знам дали е грешка, че съм му създала чувството, че е много важно да е пръв, във всичко...когато започне да губи (неминуемо ще се случи) се надявам да го приема достойно.

Присъединявам се...и моята дъщеря се научи, че има време преди петият път повторение да си прави каквото си иска .
Като голяма моя грешка също отчитам, че съм силно критична към нея. Много забрани и "не"-та ...без адекватни обяснения от моя страна.
Но най-голямата ми грешка е, че не и обръщам достатъчно внимание .