МОМИЧЕТА в ШАХ съм-ПОМОГНЕТЕ!

За тестовете хич не им вярвам на социалните. Не съм си в къщи и не мога да цитирам точно, но децата ги изписват с два документа - единия е за здравословното състояние, бити ваксини, карани болести, изследвания, захранвате и др. подобни, другият би трябвало да отразява развитието на детето. При нас във втория документ фигурираха такива глупости, че имам чувството, че човекът, който го е писал, никога не е виждал детето. Още веднъж успех от мен 

Четейки те, Венециас, оставам с впечатлението, че обличаш думите ни с една предубеденост, с която не съм съгласна.
И ще го кажа максимално просто.

Не смятам, че т.нар. забавяне при децата живели по-дълго време в институция за перманентно, нито за неизличима болест, нито пък го смятам за валидно за всяка една възраст.
Има една деликатна възраст, която не смея да посоча в точни граници, но да речем, че около 5-тата година, се усеща от околните най-много.
За самото дете шокът от новостите не е никак малък, натоварването да догони връстниците си е неимоверно, дори и да не се налага от родителите. Това е естествен процес, още повече, ако намеренията са, да не се изолира от околния свят.

Няма нищо непосилно и невъзможно. Но точно в тази възраст не само липсата на базисни знания, спомените от институцията и най-вече осъзнаването им, адаптацията (и като каже някой, че не имало адаптация, се чудя... това че не е била травматична, значи ли, че не я имало?), стремежа да се вземе колкото може повече от този нов свят, е огромно умствено и емоционално натоварване ... За щастие децата са много по-гъвкави и издръжливи на подобни промени от нас, но натоварването не е никак малко и за двете страни.

Детето на 17 вече е изграден човек в много аспекти. При него тези промени са осъзнати и желани, осмислени.

При дете на 5 не е така.
То не е бебе, но едва е започнало да оформя представите си за света и изведнъж му се струпват тези новости... То може да реагира по хиляди начини, в зависимост от темперамент, индивидуален характер и маниер на израз на всичко това. Но му е нужно цялото, 100% внимание на поне един възрастен.

Наложи се Ирина да тръгне доста бързо на детска градина и независимо, че я взимах рано, че тя не е правила кой знае какви истерии, след като разбра, че това НЕ Е "дома"... аз го отчитам като грешка.

Има незрими неща в една връзка, която не е кръвна, а се създава по волята на времето.
За много хора, Ирина винаги е била е послушно и свързано силно с мен дете. А аз виждам, че това й послушание е страх, любовта й понякога е... страх.
Ирина е себе си, когато си позволи да бъде капризна, претенциозна и дори непочтителна към мен.
След две години и половина, дъщеря ми още изпитва неистов страх, да не бъде изоставена. Това го знаем само тя и аз. За околните тя е едно радостно, красиво и щастливо момиченце.
Просто се питам, ако от началото не се бях отдала изцяло на това дете, до степен да ме погълне, а бях делила вниманието си, както през последната година... дали щях да знам до такава степен, какво изживява, какво чувства, какво мисли... Или и за мен всичко щеше да ок?

Тези ми думи не целят да убеждават или разубеждават, нека е ясно.
Децата са различни и всичко е възможно.
По-интересното е как се менят с времето. И как някои наши твърди убеждения днес, се разклащат силно утре. Това не е от значение. От значение е само да съумеем да спечелим онова безкрайно доверие в децата ни, че да се чувстват спокойно да споделят с нас и най-страшните си мисли. А не да угодничат от страх.

s_j74, стана дълго.
Наистина не знам как да ти помогна.
От една страна вие не сте взели решение и някои въпроси, както и честите срещи, могат да дадат надежда на това дете и ако те нямат продължение, да го наранят.
От друга страна, за да получиш поне бегла представа какво би ти предстояло и да прецениш, дали ще имате силите за това... се налага да гледаш, да питаш.

Разбира се, че не е толкова страшно! А и имаш по-големи деца. Могат да бъдат незаменими помощници. Надали ще заместят баткото, но ще бъдат новите сестри и братя на това дете. Виж, за братчето... не знам. Нашите деца също в повечето случаи имат такива. Усложнението при вас идва от информацията за емоционална връзка... Но за мен проблемът не е толкова във финансовата невъзможност да поемете грижа по още две деца (макар че, никак не е за подценяване), а в другата ангажираност. И двете деца не са бебета.

Заставам на 100 % зад написаното от ДарЗаМен. От снощи мислех как да облека мислите си в думи. Тя за пореден път го направи по най-добрия начин.

И още нещо искам да припомня... Емо наистина е the best, искрено се радвам за него и родителите му  , но това е преди всичко защото

Е, ние няма как да си избираме децата (и слава Богу!), така че.... проблеми за решаване има... при повечето деца.... защото тези 47 домове са били пълни с неподходящи деца, нали така?

Не искам да оскърбявам никого, не се заяждам, просто споделям какво мисля. Може да е субективно, може да е погрешно според някого, сигурно имам предубеждения.

Заставам зад мнението на Дар и Ганката - не би могло да се каже по-точно 

   И аз. Само исках да добавя и още нещо - да децата са различни, но и родителите са различни. За едни щом децата са нахранени и обгрижени значи са щастливи, а други се вглеждат в тях и искат да им осигурят и духовна и емоционална подкрепа ...
   И за авторката на темата - исках само да и кажа, че тази ситуация е трудна не само поради липсата на време и многото деца, а защото това няма да бъде като да въведеш 5 годишно дете отгледано в друго семейство в твоето. То може би емоционално е на 1, няма понятия за повечето неща иска специално внимание и много усилия да навакса всичко пропуснато... ох, спирам. Започнах изобщо да пиша,защото тя ми се стори много неподготвена за това, което я очаква и това ме стресна. Дано да греша!

"Започнах изобщо да пиша,защото тя ми се стори много неподготвена за това, което я очаква и това ме стресна. Дано да греша!"

Знаеш ли Kаtri, започваме като че ли много да се отклоняваме от темата, но искам да споделя нещо с теб. Хората се учат цял живот. Когато с моя съпруг решихме, че искаме да осиновим дете, аз изрових и прочетох цялата информация в този форум, заедно с книгата "Първична рана" и всичко останало, което изрових в нета /статии, мисли и т.н/. В момента в къщи контактувам с 3 различни детски характера. Повярвай ми, въпреки еднаквите гени, децата са коренно различни, с различни потребности. С всяко от тях разговарям по различен начин. Слизаш на тяхното ниво, поставяш се на тяхно място, провокираш, говориш, изваждаш най-доброто на бял свят, възпитаваш. Обсъдили сме в къщи с децата всички плюсове и минуси от осиновяването на едно детенце. И всички без бебето казаха в един глас "Нека да го направим". Подготвихме документите със съпруга ми и ги занесохме в съответната инстанция. Когато след 1-2 седмици се срещнахме със социалният работник-психолог, тя каза, че никога досега не са получавали такъв пълен набор с документи. При всичките ни срещи с нея, тя не ни каза нищо ново, нито на мен нито на децата, защото всички бяхме подготвени. Наистина не знам какъв е твоя опит, но повярвай ми чувстваме се подготвени да отгледаме с любов и в семейна среда още едно дете. Това, за което не бях подготвена е децата да са две. Зададох въпрос, защото ме е грижа за психическото им състояние. В края на краищата си мисля, че всички те са в институциите, защото покрай тях има някакъв проблем: ако не е брат, ще е болест или друго. И още нещо ще споделя, ако едно дете е отгледано в семейна среда, в която има постоянно кавги и разправии, ако браковете са няколко на майката или бащата, ако има природени братя и сестри, мислите ли, че средата е по добра от дома? Не съм сигурна.

Много зависи от това, дали детето е получавало персонално внимание, независимо от кавгите, разводите, смяната на партньорите, породените братя и сестри и т.н. На децата в домовете им липсва персонално внимание - една фигура, която да присъства неотменно в живота им и която да им дава топлина, нежност, любов. Така погледнато - да, мисля, че средата е по-добра от дома. Изключвам случаите, естествено, когато  детето е подложено на психически или физически тормоз от родителите си или е силно неглижирано.

Ох, катри... жената има три деца, все пак.... все да поназнайва нещо за отглеждането на деца по принцип.
За общите съвети относно отглеждането на осиновено дете - те ще важат при всяко осиновяване, назевисимо дали ще е с това детенце или с друго

s_j74    Ако се концентрирам единствено върху първия въпрос, доколкото разбирам полето ти на размисъл е за това - можеш ли да осигуриш на детето връзка с брат му ... как, кога и по какъв начин. Ако се съгласиш - какво ще се случи, ако откажеш да вземеш детенцето какво ще се случи?
Мисля, твоята приятелка ти е дала страхотен съвет. Наистина говори с детенцето и виж тя какво ще ти каже.
Вярвам, че децата са си безкрайно важни един за друг, ако ще и 2 пъти да са се виждали. Представете си как живеете в концлагера (домовете в Бг не бих нарекла по друг начин), как ставате сутрин, какво правите, как се държат с вас ... целия кошмар ... ами дори простото знание, че има такъв човек те привързва
П.С
Това, че социалните казват, че "държат" да се запази връзката между децата е прекрасно, само се чудя как ще го контролират и как ще го подпомагат. Най прост пример - ако вие осиновите момиченцето с пълно осиновяване, родствената връзка между детето и биологичното му семейство се прекъсва. Тогава на какво основание ти ще искаш от директорката на дома, в който се отглежда братчето да се срещате с него... на какво основание и в качеството си на каква ще искаш информация за него... А ако го преместят в друг дом, в друг административне център... Не го виждам това нещо да ти кажа.... практически не виждам ка ще стане.

s_j74,
стискам ти палци 

До сега търсих една тема и не можах да я намеря... ако някой я помни - беше за жена, биологична майка на две момчета, която не можеше да приеме осиновената си дъщеря. Така че според мен не е важен броя на децата, всяко дете е различно само по себе си. В случая вярвам, че s_j74 ще се справи с всички предизвикателства, каквото и решение да вземе. Впрочем смятам, че тя вече го е взела 

Добре момичета, задавам последен въпрос.  Няма да Ви притеснявам повече, но вече сте ми толкова близки, че не мога да не Ви попитам следното:
Как виждате следната ситуация: Осиновяваме момиченцето, братчето го местят в друг дом. Ние я отглеждаме без да ходим по домовете на посещения /въпреки съветите на социалните/. т.е. избираме по малкото зло, както каза директорката на дома. Поне едното дете да бъде отгледано в семейство. На въпросите на детенцето, къде е брат и, ще отговаряме , че не знаем и нямаме тази информация, но вярваме, че той е добре и е попаднал сред добри хора, които се грижат добре за него и е щастлив, защото всъщност това ще си е самата истина ние няма да знаем къде е братчето. Това не са ли същите въпроси на които ще отговаряме, когато ни питат за жената, която ги е родила /аз няма да я нарека майка в никакъв случай, защото за мен тя не е такава/. Вашите дечица сигурно помнят дома и тяхните приятелчета там. Не съм си правила експеримента, ако попитам децата в къщи дали помнят детската градина, какво ли ще ми кажат. Сигурно имат някакъв смътен спомен, но мисля, че него го поддържаме ние родителите с разказите си за миналото. Опитвам се да намеря положителното във всеки един вариант и да не се спирам на лошите неща.
Извинявам се ако съм досадила на някой, но предполагам, че темата ще е полезна за други жени, които им предстои осиновяване.

  И аз виждам че го е взела и се радвам и за нея и за детето. Знам, че жена с 3 деца знае как се гледа дете. Просто не си представям 8-10 часов работен ден, голямо семейство, обръщане на внимание поне по малко на още 3 деца ... колко физическо време и сили има един човек... и ако тя не стане специална фигура за детето си как след време то ще я различи от многото лелки, които са се грижили за него...? Разбрах че е прочела доста,но бях длъжна да изкажа опасенията си. Пак повтарям - сигурно аз греша и много ще се радвам - дано е така и всички да са много щастливи и добре   (А първата част от последния ми пост преди този беше адресирана до Венециас по повод нейното изказване, а не към авторката)

Katri, Фоксче, благодаря Ви на вас и всички за добрите думи. Моля Ви дами, изкоментирайте последния ми въпрос. За мен е важно, дали мога да постъпя така, както съм написала.

Въобще не досаждаш...

Говори с нея ...  
После пак ще мислим...

Чакай да те питам нещо... за вас, за теб лично има ли проблем и какъв детето да се вижда с брат си от време на враме... Какво казва твоята психоложка - добре ли е за детето, най-вече за другото... боже какъв кошмар.... Незнам има ли вариант децата да си пишат.
Но може би ти трябва лично за себе си да решиш - ти ще имаш ли емоционален проблем те да се виждат... пак   сигурна съм че не ти е лесно

няма ли да имаш 2 пъти по-голям личен емоционален проблем, ако те не се виждат....

абсурд да сравняваш спомените на твоите деца от детската градина със спомените на едно дете от институцията

Fussi, мислиш ли, че един човек може да продължи напред, ако нещо постоянно го тегли назад към черното тъмно страшно минало, където някой я е родил и изоставил? Мога да я водя в дома, от който съм я взела ако поиска, защото там са сега нейните "майки". Нямаш си на представа с каква любов ги прегръщаше. Те я възпитаваха да каже заповядай, благодаря и т.н Те са се грижили за нея. Но да я водя в дома за големи деца, защото братчето ще бъде преместено в такъв, не смятам, че е добра идея. Някой беше написал по горе, как ще се чувстват те двамата? Надявам се ако вземем окончателно решение момиченцето да дойде при нас, да поработим малко с детски психолог. Но ако същият този детски психолог ни съветва да правим срещи, ситуацията ще е патова.
Написала съм си 3 листа въпроси, които ще задам утре на директорката на дома.
Katri, aз станах добра майка, съпруга и колежка, след като прочетох книгата на Дейл Карнеги "Как да печелим приятели и да влияем на другите". СТРАХОТНА Е! Тя преобърна живота ми. Ако имате време хвърлете и един поглед. После ще ми кажете какво мислите.

С риск да прозвучи много наивно, не е ли възможно да се действа за уреждането на документите на момченцето? Така поне ще знаете, че ще отиде в семейство и дори (мечти...) може да знаете къде....  Нали е въпрос само на време, нека се заемат, като са толкова загрижени за децата. какво толкова има да уреждат, не ми стана ясно.