братче и сестриче
- Публикувана: 28 авг. 2005, 14:39 ч.
- Последно мнение: 29 авг. 2005, 18:57 ч.
# 30
28 авг. 2005, 23:01 ч.
Гласувах за 3 години разлика. Толкова е разликата между мен и брат ми( аз съм по-голямата). Като по-малки много се карахме за глупости естествено. Сега обаче да ни видите 
.
Виж целия пост
. 
# 31
28 авг. 2005, 23:08 ч.
Е, ако ще съдим по личен опит
Между мен и брат ми 5 1/2 години
Между брат ми и сестра ми 5 1/2 години
Между мен и сестра ми 11 години
Обичаме се много, гледали сме се много, винаги сме си помагали страшно много и без условия, значи това е перфектното
Де да бяха толкова прости нещата, една магическа разлика да определяше отношенията между братя и сестри
Много повече неща са от значение
Виж целия пост
Между мен и брат ми 5 1/2 години
Между брат ми и сестра ми 5 1/2 години
Между мен и сестра ми 11 години
Обичаме се много, гледали сме се много, винаги сме си помагали страшно много и без условия, значи това е перфектното
Де да бяха толкова прости нещата, една магическа разлика да определяше отношенията между братя и сестри
Много повече неща са от значение
# 32
28 авг. 2005, 23:30 ч.
Разликата между мен и брат ми е 5 години. Аз съм по-голямата. За съжаление и при нас го имаше това вечно оправдаване на по-малкия. Дори когато ми съсипваше колекциите с картинки, салфетки, и други подобни той не беше виновен. Не беше виновен и когато (вече около 8-годишен) е решил да си вземе парички от кутията със заплатите на майка ми и баща ми. Тогава отново хвърлиха отговорността върху мен, въпреки, че аз дори не знаех за какво става въпрос. Е, след още няколко такива случки на тях им стана ясно и спряха да ме обвиняват. По едно време брат ми беше почнал да заеква-пак аз бях виновна, била съм го уплашила като сме били сами.
И изобщо-мами, не повтаряйте тази грешка с оправдаването на по-малкия. Всеки трябва да си знае мястото и отговорностите. Специално при нас така се получи, че неща които бяха забранени за мен, бяха разрешени за брат ми-например да покарам колелото на мама в парка
А за отношенията-ами доста се поступвахме като малки. Сега сякаш сме си станали безразлични. Това е така може би защото съм в друг град, но не съм сигурна ако живеех с родителите ми и с брат ми дали нямаше да съм в лоши отношения с него...
А що се отнася до анкетата-мисля, че разлика от три години е добра. Не мога да кажа защо, просто така ми се струва.
Виж целия пост
И изобщо-мами, не повтаряйте тази грешка с оправдаването на по-малкия. Всеки трябва да си знае мястото и отговорностите. Специално при нас така се получи, че неща които бяха забранени за мен, бяха разрешени за брат ми-например да покарам колелото на мама в парка
А за отношенията-ами доста се поступвахме като малки. Сега сякаш сме си станали безразлични. Това е така може би защото съм в друг град, но не съм сигурна ако живеех с родителите ми и с брат ми дали нямаше да съм в лоши отношения с него...
А що се отнася до анкетата-мисля, че разлика от три години е добра. Не мога да кажа защо, просто така ми се струва.
# 33
28 авг. 2005, 23:37 ч.
напълно подкрепям.
Виж целия пост
5 и повече години разлика. Тогава голямото дете е много по-готово "да приеме" бебето.
напълно подкрепям.
# 35
29 авг. 2005, 01:30 ч.
Ела вкъщи и ще видиш 
Според мен всичко опира до характера на децата, моят син например е много самостоятелен още от малък, никога не е бил изключително привързан към мен и дори не съм си мислела, че би ревнувал ако се появи второ бебе. така и стана, той прие сестра си като една много специална личност в къщата ни, обръща и достатъчно внимание, нежен е, занимава се с нея, изобщо засега нямам никакви оплаквания.
Разликата им е 1 год. и 10 месеца. Всъщност ние със съпруга ми бяхме планували 2 години, но то пък взе че стана веднага
Аз имам сестра по-малка от мен с 11 месеца. Растяхме като близначки, конфликти имаше постоянно и аз, разбира се отнасях всичко като "по-голямата". Надявам се да не допусна такова отношение към собствените си деца, защото наистина е много нечестно и това само подклажда още повече неразбирателството между децата. Никога обаче не съм съжалявала, че имам сестра си. На този етап сме много добри приятелки, детските конфликти останаха в миналото. Учехме заедно, после заедно бяхме студентки, дори родихме първите си деца само с няколко месеца разлика.
Гласувах разбира се с опцията "2 години" не само защото моите деца с такава разлика, а и поради ред други причини:
- 2 години разлика между две раждания и бременности е идеална в смисъл, че не се налага да се връщаш на работа, а директно минаваш от едно майчинство в друго. Не бих могла да си представя кога щах да се навия на второ дете, ако трябваше пак да започвам работа. Така и така съм наела инерция, редно е да я използвам.
- едно двегдишно дете е много по-готово да посрещне нов член в семейството си отколкото едно 4-5 годишно. При малката разлика децата се премат като даденост и израстват заедно, като почти не помнят периода в който са били сами и всичкото внимание е било за тях. Едно 5 годишно дете разсъждава много по-сложно от 2 годишното и има голяма вероятност да се почувства отхвърлено, така се появява и ревността.
- малката разлика благоприятства добрите отношения между братята и сестрите, но не е гаранция, защото всичко е строго индивидулно и зависи много от самите деца.
Чудя се обаче какава е най-добрата разлика между второто и третото дете
...и май ще си остана само с чуденето, поне на този етап
Виж целия пост
А пък и не виждам на какво ще играят едно 2,5 годишно дете с едно 5 месечно бебе например
Според мен всичко опира до характера на децата, моят син например е много самостоятелен още от малък, никога не е бил изключително привързан към мен и дори не съм си мислела, че би ревнувал ако се появи второ бебе. така и стана, той прие сестра си като една много специална личност в къщата ни, обръща и достатъчно внимание, нежен е, занимава се с нея, изобщо засега нямам никакви оплаквания.
Разликата им е 1 год. и 10 месеца. Всъщност ние със съпруга ми бяхме планували 2 години, но то пък взе че стана веднага
Аз имам сестра по-малка от мен с 11 месеца. Растяхме като близначки, конфликти имаше постоянно и аз, разбира се отнасях всичко като "по-голямата". Надявам се да не допусна такова отношение към собствените си деца, защото наистина е много нечестно и това само подклажда още повече неразбирателството между децата. Никога обаче не съм съжалявала, че имам сестра си. На този етап сме много добри приятелки, детските конфликти останаха в миналото. Учехме заедно, после заедно бяхме студентки, дори родихме първите си деца само с няколко месеца разлика.
Гласувах разбира се с опцията "2 години" не само защото моите деца с такава разлика, а и поради ред други причини:
- 2 години разлика между две раждания и бременности е идеална в смисъл, че не се налага да се връщаш на работа, а директно минаваш от едно майчинство в друго. Не бих могла да си представя кога щах да се навия на второ дете, ако трябваше пак да започвам работа. Така и така съм наела инерция, редно е да я използвам.
- едно двегдишно дете е много по-готово да посрещне нов член в семейството си отколкото едно 4-5 годишно. При малката разлика децата се премат като даденост и израстват заедно, като почти не помнят периода в който са били сами и всичкото внимание е било за тях. Едно 5 годишно дете разсъждава много по-сложно от 2 годишното и има голяма вероятност да се почувства отхвърлено, така се появява и ревността.
- малката разлика благоприятства добрите отношения между братята и сестрите, но не е гаранция, защото всичко е строго индивидулно и зависи много от самите деца.
Чудя се обаче какава е най-добрата разлика между второто и третото дете
...и май ще си остана само с чуденето, поне на този етап
# 36
29 авг. 2005, 01:55 ч.
Всяка разлика е хубава, стига ние да го искаме и да се подготвим за това, което ни предстои с "донасянето" на нов член в семейството.
При по-малката разлика усилията, които трябва да полагат родителите за успешното емоционално възпитание са по-големи. Това е единственото. Ако родителите си дадат ясна сметка за това и се образоват по въпроса, за децата ще бъде по-забавно и весело да са близки по години. Иначе ревността си съществува на всяка възраст.
Не разбирам какво означава "готово да приеме братчето или сестричето" Такова положение няма. Да, детето може да казва че иска, но то е, защото не знае какво точно означава това.
Не гласувах, защото за мен верният отговор на този въпрос няма нищо общо с цифрите и математиката
И аз това не го виждам, защото го нямам пред себе си. Но пък виждам как едно 4 годишно и едно на година и половина си играят с 4 месечно бебе. За играта между първите две няма нужда да обяснявам, нали?
Виж целия пост
При по-малката разлика усилията, които трябва да полагат родителите за успешното емоционално възпитание са по-големи. Това е единственото. Ако родителите си дадат ясна сметка за това и се образоват по въпроса, за децата ще бъде по-забавно и весело да са близки по години. Иначе ревността си съществува на всяка възраст.
Не разбирам какво означава "готово да приеме братчето или сестричето" Такова положение няма. Да, детето може да казва че иска, но то е, защото не знае какво точно означава това.
Не гласувах, защото за мен верният отговор на този въпрос няма нищо общо с цифрите и математиката
А пък и не виждам на какво ще играят едно 2,5 годишно дете с едно 5 месечно бебе например
И аз това не го виждам, защото го нямам пред себе си. Но пък виждам как едно 4 годишно и едно на година и половина си играят с 4 месечно бебе. За играта между първите две няма нужда да обяснявам, нали?
# 37
29 авг. 2005, 05:35 ч.
Аз гласувах с първа опция - между мен и сестричката ми има 1г и 2м разлика и много се разбираме и сме си играли като малки....
Като имам второ детенце не искам по голяма разлика от 2г и малко отгоре
Виж целия пост
Като имам второ детенце не искам по голяма разлика от 2г и малко отгоре
# 38
29 авг. 2005, 09:58 ч.
Аз имам син и дъщеря с две години разлика. Този вариант е идеален за мен специално. Имам и брат, с който имаме по-малко от 2 години разлика. С него сме изключително близки и имаме много силна връзка. Винаги съм знаела, че искам деца с малка разлика, макар че, както някой по-горе каза, малката разлика не е необходимо, още по-малко пък достатъчно условие за добри взаимоотношения.
Моите деца се разбират отлично. Никой от тях няма дори и най-малка представа какво е да си едно дете. Дъщеря ми не помни някога да е живяла без брат си. Никога не са се ревнували, нямали сме преходен период на приемане на бебето. А едно дете на 5 месеца и едно бебе на 2 г. и 5 месеца имат с какво да се занимават заедно и още как! Моите винаги са се занимавали заедно. Много са близки и се разбират чудесно, нищо, че са разнополови. Винаги намират общо занимание, обикновено държат и да са в едно помещение, дори и да се занимават с различни неща. Те растат почти заедно, което за мен също е предимство. Родих ги един след друг, после се върнах на работа и повече не съм прекъсвала. Приключих почти с дебелите периоди почти наведнъж и повече няма да мисля за бременности и дискомфорт. Бях набрала инерция от едното бебе и нямах никакви колебания, въпроси или притеснения при отглеждането на второто. Бях спокойна и сигурна в себе си. За мен това си беше прекрасен вариант. Да, уморително е, иска се пълна мобилизация и концентрация, но никога не съм се съсипвала до краен предел само от гледането на децата, не съм изпадала в кризи от нерви или преумора до степен да си го изкарам на тях.
Никой не ми е помагал с децата. От първия ден си ги гледам сама. Съвсем сама. И никога не съм имала вопиюща нужда от помощ. А и честно казано, не се изпотрепаха и а ми предлагат де. Сега на морето бях и с трето дете и си говорихме с майка ми, че с две деца "само" си е направо рай. Не се усещат дори, а с три си е екшън.
А като си помисля само, че на някои за да си починат им е необходимо да са изобщо без деца...
Виж целия пост
Моите деца се разбират отлично. Никой от тях няма дори и най-малка представа какво е да си едно дете. Дъщеря ми не помни някога да е живяла без брат си. Никога не са се ревнували, нямали сме преходен период на приемане на бебето. А едно дете на 5 месеца и едно бебе на 2 г. и 5 месеца имат с какво да се занимават заедно и още как! Моите винаги са се занимавали заедно. Много са близки и се разбират чудесно, нищо, че са разнополови. Винаги намират общо занимание, обикновено държат и да са в едно помещение, дори и да се занимават с различни неща. Те растат почти заедно, което за мен също е предимство. Родих ги един след друг, после се върнах на работа и повече не съм прекъсвала. Приключих почти с дебелите периоди почти наведнъж и повече няма да мисля за бременности и дискомфорт. Бях набрала инерция от едното бебе и нямах никакви колебания, въпроси или притеснения при отглеждането на второто. Бях спокойна и сигурна в себе си. За мен това си беше прекрасен вариант. Да, уморително е, иска се пълна мобилизация и концентрация, но никога не съм се съсипвала до краен предел само от гледането на децата, не съм изпадала в кризи от нерви или преумора до степен да си го изкарам на тях.
Никой не ми е помагал с децата. От първия ден си ги гледам сама. Съвсем сама. И никога не съм имала вопиюща нужда от помощ. А и честно казано, не се изпотрепаха и а ми предлагат де. Сега на морето бях и с трето дете и си говорихме с майка ми, че с две деца "само" си е направо рай. Не се усещат дори, а с три си е екшън.
А като си помисля само, че на някои за да си починат им е необходимо да са изобщо без деца...
# 39
29 авг. 2005, 11:19 ч.
[/size]
Виж целия пост
Цитат
Исторически се е наложилоло, че по-големите деца обикновено са натоварени с по-голяма отговорност, с повече права и задължения (включително с правото да наследяват имущество, титла и статус). В този дух, именно по-големите деца продължават традициите: те са отговорни, често пъти консервативни, стремят се да постигнат нещо, безпокоят се за честта на семейството и неговата репутация. Защо става така?
Да започнем с това, че по-голямото дете отначало се възпитава като единствено. След това, когато за него привилегированата позиция вече е станала обичайна, неговото място в "душата" на родителите заема новороденото дете. Когато това става преди първородното дете да е навършило 5 години, то се възприема болезнено, особено ако второто дете е от същия пол. Това стимулира един от общите стереотипи на поведение на по-голямото дете: то се старае да бъде добро, за да продължават родителите му да го обичат повече от новороденото. По-голямото дете обикновено усвоява и много родителски качества: умее да занимава малкото, да го обслужва, да го обучава, способно е да поема отговорност и заема лидерска позиция. Стремежът към високи постижения прави по-голямото дете по-чувствително и сериозно. То е добросъвестно, но не приема критики.
Отново от гледна точка на културните и исторически стереотипи по-малкото дете често пъти е романтичният герой, авантюристът, нарушителят на традициите, комуто се налага сам да си пробива път (спомнете си приказките). И понеже в миналите времена тези деца рядко можели да разчитат на родителското наследство, именно този тип хора са усвоявали нови земи, напускайки родния си дом, търсейки приключения и богатства. Днес, разбира се, всичко е малко по-различно.
При по-малкото дете липсва травмата от появяването на ново бебе. За цялото семейство то се оказва детето, което често продължават да бавят, дори когато детството му отдавна е отминало. От по-малкото дете родителите очакват доста по-малко и му оказват по-малък натиск. Затова в повечето случаи то постига по-малко в живота. То е лишено от самодисциплина и му е трудно да взима решения. Понеже е свикнало да бъде по-малкото в семейството, то знае, че е безсмислено да бъде агресивно и си изработва манипулативни пътища за постигане на желаното - или демонстративно се обижда, или се опитва да очарова.
http://www.margaritta.dir.bg/2003/mai/05sestri_bratia.htm
Да започнем с това, че по-голямото дете отначало се възпитава като единствено. След това, когато за него привилегированата позиция вече е станала обичайна, неговото място в "душата" на родителите заема новороденото дете. Когато това става преди първородното дете да е навършило 5 години, то се възприема болезнено, особено ако второто дете е от същия пол. Това стимулира един от общите стереотипи на поведение на по-голямото дете: то се старае да бъде добро, за да продължават родителите му да го обичат повече от новороденото. По-голямото дете обикновено усвоява и много родителски качества: умее да занимава малкото, да го обслужва, да го обучава, способно е да поема отговорност и заема лидерска позиция. Стремежът към високи постижения прави по-голямото дете по-чувствително и сериозно. То е добросъвестно, но не приема критики.
Отново от гледна точка на културните и исторически стереотипи по-малкото дете често пъти е романтичният герой, авантюристът, нарушителят на традициите, комуто се налага сам да си пробива път (спомнете си приказките). И понеже в миналите времена тези деца рядко можели да разчитат на родителското наследство, именно този тип хора са усвоявали нови земи, напускайки родния си дом, търсейки приключения и богатства. Днес, разбира се, всичко е малко по-различно.
При по-малкото дете липсва травмата от появяването на ново бебе. За цялото семейство то се оказва детето, което често продължават да бавят, дори когато детството му отдавна е отминало. От по-малкото дете родителите очакват доста по-малко и му оказват по-малък натиск. Затова в повечето случаи то постига по-малко в живота. То е лишено от самодисциплина и му е трудно да взима решения. Понеже е свикнало да бъде по-малкото в семейството, то знае, че е безсмислено да бъде агресивно и си изработва манипулативни пътища за постигане на желаното - или демонстративно се обижда, или се опитва да очарова.
http://www.margaritta.dir.bg/2003/mai/05sestri_bratia.htm
Цитат
Ревността у децата
д-р Фицхю Додсън
Из книгата "Изкуството да бъдеш родител", 2000 г.
преводач: Росица Ташева
с любезното съдействие на ИК "Колибри"
Сега бих искал да се спра на вечния проблем за ревността у детето или както ние, психолозите, я наричаме „съперничеството между деца от един брак".
Всеки път, когато малко братче или сестриче се появи в семейството, детето ви реагира по определен начин. Изобщо не вярвам на майка, която ми казва: „Томи обикна сестра си още от първия ден", защото това е психологически невъзможно. Да направим заедно едно предположение. Представете си, че утре съпругът ви съобщи следната забавна новина: „Мила, другата седмица старата ми приятелка Роксана ще дойде да живее у нас. Аз, разбира се, все така те обичам. С теб ще бъдем заедно в понеделник, сряда и петък. Но вторник, четвъртък и събота ще бъда с нея. За неделята ще теглим жребий." На всичкото отгоре, когато тази съперница се настани у вас, вие откривате, че няма намерение и пръста си да мръдне, за да ви помогне в работата, че по цял ден безделничи, чете си списанията и се налива с разхладителни напитки. Какви чувства ще изпитвате към нея? Несъмнено ще си умирате от яд! Е, детето в предучилищна възраст реагира горе-долу по същия начин на раждането на братче или сестриче. То се чувства ощетено, огорчено, то е направо вън от себе си.
Струва му се, че майка му го е изоставила, когато е влязла в болницата, за да роди новото дете. А веднъж прибрала се с новороденото, тя има твърде малко време да се занимава с по-голямото. Цялата се отдава на натрапника. Като капак роднините и приятелите, които идват вкъщи, до един се прехласват пред бебето, твърдят, че е много сладко и пренебрегват „големия" брат или "голямата" сестра. Да се учудваме ли тогава, че всяко дете изпитва враждебност към братчето или сестричето си?
Невъзможно е да му попречите да я изпитва, но можете да я поприглушите.
Необходимо е преди всичко навреме да съобщите на детето за раждането, за да не бъде то пълна изненада за него. Не става дума за девет месеца предварително, този период е твърде дълъг. Един месец стига. (То и без това ще разбере по-рано, като слуша разговорите около себе си.)
Ще помогнете на детето си да се освободи от чувствата си към новороденото и ако му подарите гумена кукла с пелени, люлка и ваничка. В зависимост от възрастта и пола си то ще поиска да се грижи за нея или да я бие, или ще изрази по друг начин отношението си към бебето чрез заместилата реалността кукла.
....
Трябва да се отбележи, че съперничеството между братя и сестри се проявява двупосочно, от по-голямото дете към по-малкото и обратно. То не може да се възпре, а само да се смекчи. Родителите все се питат защо децата им толкова се карат и бият, след като чудесно умеят да си играят мирно и тихо, "без разправии със съседското дете. Отговорът е, че съседчето не ги конкурира пред майка им.
д-р Фицхю Додсън
Из книгата "Изкуството да бъдеш родител", 2000 г.
преводач: Росица Ташева
с любезното съдействие на ИК "Колибри"
Сега бих искал да се спра на вечния проблем за ревността у детето или както ние, психолозите, я наричаме „съперничеството между деца от един брак".
Всеки път, когато малко братче или сестриче се появи в семейството, детето ви реагира по определен начин. Изобщо не вярвам на майка, която ми казва: „Томи обикна сестра си още от първия ден", защото това е психологически невъзможно. Да направим заедно едно предположение. Представете си, че утре съпругът ви съобщи следната забавна новина: „Мила, другата седмица старата ми приятелка Роксана ще дойде да живее у нас. Аз, разбира се, все така те обичам. С теб ще бъдем заедно в понеделник, сряда и петък. Но вторник, четвъртък и събота ще бъда с нея. За неделята ще теглим жребий." На всичкото отгоре, когато тази съперница се настани у вас, вие откривате, че няма намерение и пръста си да мръдне, за да ви помогне в работата, че по цял ден безделничи, чете си списанията и се налива с разхладителни напитки. Какви чувства ще изпитвате към нея? Несъмнено ще си умирате от яд! Е, детето в предучилищна възраст реагира горе-долу по същия начин на раждането на братче или сестриче. То се чувства ощетено, огорчено, то е направо вън от себе си.
Струва му се, че майка му го е изоставила, когато е влязла в болницата, за да роди новото дете. А веднъж прибрала се с новороденото, тя има твърде малко време да се занимава с по-голямото. Цялата се отдава на натрапника. Като капак роднините и приятелите, които идват вкъщи, до един се прехласват пред бебето, твърдят, че е много сладко и пренебрегват „големия" брат или "голямата" сестра. Да се учудваме ли тогава, че всяко дете изпитва враждебност към братчето или сестричето си?
Невъзможно е да му попречите да я изпитва, но можете да я поприглушите.
Необходимо е преди всичко навреме да съобщите на детето за раждането, за да не бъде то пълна изненада за него. Не става дума за девет месеца предварително, този период е твърде дълъг. Един месец стига. (То и без това ще разбере по-рано, като слуша разговорите около себе си.)
Ще помогнете на детето си да се освободи от чувствата си към новороденото и ако му подарите гумена кукла с пелени, люлка и ваничка. В зависимост от възрастта и пола си то ще поиска да се грижи за нея или да я бие, или ще изрази по друг начин отношението си към бебето чрез заместилата реалността кукла.
....
Трябва да се отбележи, че съперничеството между братя и сестри се проявява двупосочно, от по-голямото дете към по-малкото и обратно. То не може да се възпре, а само да се смекчи. Родителите все се питат защо децата им толкова се карат и бият, след като чудесно умеят да си играят мирно и тихо, "без разправии със съседското дете. Отговорът е, че съседчето не ги конкурира пред майка им.
# 41
29 авг. 2005, 11:42 ч.
Имаме много близко приятелско семейство с две мом4енца / разликата им е три и половина години /
Голямото сега тръгва на у4илище а малкото май догодина на градина, мисля 4е страшно добре се разбират и играят но всяко си има свойте игра4ки, свойте вси4ко, особенно малкия винаги иска да има същото каквото има баткото / иска му се да е голям / а последно като си говорих с баткото, който е страшно разумен, отговорен и е за пример , а малкия е калпазанина / то4но както в статията / питах го дали си спомня когато малкият му брат е бил бебе като нашето беб4е, и той ми отговори 4е не 
Това 4естно казано много ми хареса, колко бързо забравят децата, и мисля 4е много ме подстрекава за по малка разлика и при нас да направим , но все пак всяко едно от тях знае какво е да си сам мама и тати поне за малко а това е което не се забравя 
Още се сетих / купувате ли еднакви неща на децата си / в смисъл игра4ки например, или Зрън4о за едното, Зрън4о и за другото или си ги делят те някакси
Ох сега се потсетих и за онзи виц / дето бандити ще си делят пля4ката, и шефа питал / как да деля / по равно или по братски
Виж целия пост
/Голямото сега тръгва на у4илище а малкото май догодина на градина, мисля 4е страшно добре се разбират и играят
но всяко си има свойте игра4ки, свойте вси4ко, особенно малкия винаги иска да има същото каквото има баткото / иска му се да е голям / а последно като си говорих с баткото, който е страшно разумен, отговорен и е за пример , а малкия е калпазанина / то4но както в статията / питах го дали си спомня когато малкият му брат е бил бебе като нашето беб4е, и той ми отговори 4е не Това 4естно казано много ми хареса, колко бързо забравят децата
, и мисля 4е много ме подстрекава за по малка разлика и при нас да направим , но все пак всяко едно от тях знае какво е да си сам мама и тати поне за малко а това е което не се забравя Още се сетих / купувате ли еднакви неща на децата си / в смисъл игра4ки например, или Зрън4о за едното, Зрън4о и за другото или си ги делят те някакси
Ох сега се потсетих и за онзи виц / дето бандити ще си делят пля4ката, и шефа питал / как да деля / по равно или по братски
# 42
29 авг. 2005, 12:02 ч.
Тази аналогия с многоженството ми се струва изключително неподходяща. Чела съм я много пъти и винаги ме е изумявало как може да се даде толкова неподходящ аналог. Там съперничеството стои на съвсем друга основа, предопределено от друга връзка и други обстоятелства. Както и да е. Аз пък съвсем отговорно мога да заявя, че дъщеря ми прие брат си от "първия ден". Първо - детето беше доволно малко и едва ли е успяло да види заплаха за собствения си комфорт и съществуване от появата на другото бебе. Ако ние, родителите не се сбъркаме да се почувства детето несигурно и неговите нужди са все така пълноценно задоволени, не виждам кое така драстично ще го наведе на мисълта, че нещо му се отнема. Тук уточнявам, че говоря за едно почти бебе, какъвто беше моят случай. Второ - при нас бебето лежа доста дълго време в болница, много й говорихме, накрая ни позволиха и няколко свиждания и тя постепенно свикна с мисълта за бебето. Прие го изключително спокойно и без НИКАКВА драма. Та тази песен с задължителната ревност при появата на ново бебе ние не сме я пяли. Е, сега, на по-късен етап се усеща конкуренция и желание да привлекат вниманието, но това не го тълкувам като ревност.
Колкото до играчките - аз по разбираеми причини не купувам еднакви. Но когато купувам някакви лакомства за единия, задължително се взима и за другия и по възможност еднакво, освен ако няма някаква причина да купя друго лакомство за другия. Примерно, дъщеря ми не може да яде шоколад. Гледам и за брат й да не купувам, но ако той поиска /което се случва веднъж на свети години/, за него се купува шоколад, за нея нещо, което тя обича. Но с времето той се научи, че тя не яде шоколад и не си и иска, а и самия той не яде много-много шоколад. Ако купя нещо на единия и се направя на разсеяна, веднага детето напомня "Ами за Наталка няма ли?". Нито единият не пропуска да напомни, че другия не е уважен. И това им се превръща в навик. Не мисля, че е някакво особено изострено чувство за справедливост. Просто си е почти инстинкт. Ако някой им подари нещо и не се сети, че са двама - то задължително се дели. А едно време се е случвало и да откажа подаръче. Ако подадат едно сокче - връщам го. Или има и за двамата, или за никого. И то не защото не може да се раздели, а за да се научат, че децата са две. Грозно е да подадеш на едното, а на другото не.
Виж целия пост
Колкото до играчките - аз по разбираеми причини не купувам еднакви. Но когато купувам някакви лакомства за единия, задължително се взима и за другия и по възможност еднакво, освен ако няма някаква причина да купя друго лакомство за другия. Примерно, дъщеря ми не може да яде шоколад. Гледам и за брат й да не купувам, но ако той поиска /което се случва веднъж на свети години/, за него се купува шоколад, за нея нещо, което тя обича. Но с времето той се научи, че тя не яде шоколад и не си и иска, а и самия той не яде много-много шоколад. Ако купя нещо на единия и се направя на разсеяна, веднага детето напомня "Ами за Наталка няма ли?". Нито единият не пропуска да напомни, че другия не е уважен. И това им се превръща в навик. Не мисля, че е някакво особено изострено чувство за справедливост. Просто си е почти инстинкт. Ако някой им подари нещо и не се сети, че са двама - то задължително се дели. А едно време се е случвало и да откажа подаръче. Ако подадат едно сокче - връщам го. Или има и за двамата, или за никого. И то не защото не може да се раздели, а за да се научат, че децата са две. Грозно е да подадеш на едното, а на другото не.
# 43
29 авг. 2005, 12:18 ч.
По принцип много харесвам тази книга, чела съм я вече 2 пъти и всеки път откривам нещо ново и полезно в нея, но с това за ревността също не мога се съглася. И при нас като при dara не е имало ревност "от първия ден" нито каквито и да било лоши чувства. Това разбира се не значи че за напред няма да се появят 
В голяма степен това зависи от нашето отношение към децата и от начина на възпитание.
Виж целия пост
Цитат
Ревността у децата
д-р Фицхю Додсън
Из книгата "Изкуството да бъдеш родител", 2000 г.
д-р Фицхю Додсън
Из книгата "Изкуството да бъдеш родител", 2000 г.
В голяма степен това зависи от нашето отношение към децата и от начина на възпитание.
Препоръчани теми