За нас, Земята и Вселената

 Тони, много често постовете ти са продължение на мислите ми - само че,конкретизирани и прицелени в същността, за разлика от това което е в главата ми.

Amber, може би сме духовни спътници от една група  


Новината днес е, че НАСА са открили огромни количества вода на луната в замръзнало състояние. Неприятното за мен е, че след това откритие веднага е запланувано тази вода да се използва за ракетно гориво и построяване на постоянни бази. Скоро ще помъкнем кранове и багери натам  

Ето още една интересна новина:

Момче вижда в тъмното

Благодаря ти, Вела!  Сега ще го прочета.

Тъй като ми спамира новините от блиц, реших да копирам цялата новина


Доказаха огромни количества вода на Луната14 ноември 2009, 08:39Любопитно

Хюстън, САЩ

   Голям успех отбеляза НАСА в изследванията си, след като бе доказано наличието на значителни количества вода на Луната - единствения спътник на Земята. Засега доказаното наличие на вода е във вид на лед. До този извод са стигнали от американската космическа служба НАСА след проучване на данните от проведен на лунната повърхност експеримент. Миналия месец НАСА предизвика падането на ракета  "LCROSS" в лунния кратер "Cabeus". Развихреният от експлозията лунен прах бе уловен от специална сонда и анализиран на Земята. В него специалистите са установили наличието на вода.

"Концентрацията и разпределението на водата трябва да се анализират допълнително, но със сигурност можем да кажем, че в кратера "Cabeus" има значителни количества вода", заяви ученият Антъни Колапрер. Във въпросния кратер, чието дъно никога не е било огрявана от слънчевите лъчи, вода може да съществува само в замръзнала форма.

Наличието на вода може да се окаже от много важно значение за бъдещите мисии на Луната. Водата може бъде разделена на съставните си части водордо и кислорос и да бъде преобразувана на въздух или ракетно гориво. Направеното откритие е голям скок напред в изучаването на космоса и подсилва надеждите за постоянна база на Луната.

"Откритието отваря нова глава в разбирането ни за Луната", съобщават още учените от НАСА. Преди направените доказателства учените подкрепяха теорията, че освен възможността за съществуването на лед в дъното на кратерите, Луната е абсолютно суха. Откриването на вода на естествения спътник на Земята е голям пробив в изследването на космоса.

Тайните, които луната крие вече милиарди години, започват постепенно да се разкриват пред експертите от НАСА, се казва на официалната страница на американската космическа агенция.

На 9 октомври учени от НАСА успешно изстреляха ракета и сателит LCROSS към повърхността на Луната в 7:30 ч. местно време. Мисията е на стойност 79 милиона долара и с нея експертите трябваше да установят дали има вода на Луната. /БЛИЦ

Здравейте,
tonimar,  Desss, Amitola
Не съм влизала честичко тук, нито пък съм писала - трябваше ми време да осмисля доста ситуации и да преразгледам напълно човешки качества, като двуличието и лицемерието във форума. Вече съм получила отговорите си и се чувствам прекрасно

ЧОВЕК, Опитвала съм техниката за зареждане чрез слънчева светлина но не издържам повече от 2-3 секунди. Това не означава, че ще се откажа от опитите

Тонката,ами нормално е - след като почти сме изразходили земните ресурси, сега ще се насочваме и към други планети - честно да ти кажа мила, не вярвам от това да излезе нещо но времето ще си покаже. Липсваш ми....хайде идвай на гости  

Арбанашка кокона, както винаги изказванията ти са точно на място  
Виждам, че интересни дебати са се заформили - както винаги.
Вела, това е феномен, а когато лекарите не знаят точно какво е това го формулират като "заболяване". Останах впечетлена, че наред с новината за това феноменално дете са изтипосали и сайта за ходжата

Поздрави на всички

emoli, 
Ако не дойда до месец, погледни скришом под брадата на Дядо Коледа 
Често си напомням, че мечтите са витамини за мозъка. (Дано само не получа авитаминоза)

За детето си помислих същото - че когато докторите не знаят какво е - причисляват към някоя болест (или измислят нова). А тия очи изобщо не ми изглеждаха сини на снимката...

За двуличието и лицемерието - можем да отскубнем плевелите в собствената си градина. И да поливаме цветята в чуждите.
Сещам се за нещо от Лао Дзъ:


Когато човек се ражда, той е нежен и слаб. Когато умира, е корав и вдървен.Когато нещата и растенията са живи, те са меки и гъвкави. Когато са мъртви, са трошливи и сухи. Затова, твърдостта и сковаността са спътници на смъртта, а мекотата и нежността са спътници на живота.
Затова и когато армията е упорита, ще загуби битката. Когато дървото е твърдо, ще бъде отсечено. Голямото и силното остават отдолу. Финото и слабото са отгоре.

Да го кажем така: ако искате да сте здрави и задоволени, просто наблюдавайте какво прави някой зает бързак и после правете обратното. Ето ви един там, който крачи напред-назад, дрънка монетите в джоба си и нервно си поглежда часовника. Самата гледка те кара да се чувстваш уморен. Хроничният бързак винаги дава вид, че трябва да отиде някъде най-малкото на някакво изкуствено, физическо равнище. Той не излиза на разходка - просто няма време.

- Няма общуване - каза Ийори. - Няма първо единият, после другият. Ти каза "Здравей!" и профуча. Докато обмислях отговора, видях опашката ти в далечината. Бях намислил да кажа "Какво?", но, разбира се, вече беше твърде късно.
- Но аз много бързах!
- Никакво вземане-даване - продължи Ийори.
- Може би търси нещо.
- Какво? - попита Зайо.
- Точно това щях да питам и аз - промълви Пух и добави: - Може би търси някаква... търсииии....

Някаква награда, може би. Религията, науката и деловата етика на нашия зает бързак са опитали с всички средства да ни убедят, че някъде си ни чака голямата награда и че би трябвало да прекараме живота си в работа като ненормални само и само да я достигнем. Дали е горе на небето, зад съседната молекула или в кабинета на началника - май че е винаги по-далеч от там, където сме - ей там по пътя, от другата страна на света, зад луната, отвъд звездите...

- Ай! - извика Пух, като падна на земята.
- Ето това става, когато заспиваш на ръба на писалището! - казах аз. - Падаш от него!
- Толкова по-добре - рече Пух.
- Какво има? - попитах аз.
- Сънувах ужасен сън - отговори той.
- Е, и?
- Да. Намерих гърне с мед... - каза той като си триеше очите.
- Какво ужасно има в това? - го попитах.
- То непрекъснато се движеше - каза Пух. - От тях не  се очакват такива неща. Те трябва да си седят на едно място!
- Е да, зная!
- Но винаги, когато се пресягах към него, това гърне с мед като че ли тръгваше нанякъде.
- Кошмар! - казах аз. - Много хора имат подобни сънища - добавих окуражително.
- Така ли? - каза Пух. - За недосегаеми гърнета с мед?
- Горе-долу за нещо такова - казах. - Това не е необикновено. Странното обаче е, че някои хора живеят така.
-Защо? - попита Пух.
- Не зная - му казах. - Предполагам, че защото им дава възможност да правят нещо.
- Не ми звучи много весело! - рече Пух.

Не, наистина. Един начин на живот, при който има непрекъснато "зад ъгъла", "след следващата стъпка", е в противоречие с естествения порядък на нещата и така ти пречи да бъдеш щастлив и добър, че само малцина стигат дотам, където биха били естествено на първо място - Щастливи и Добри. Останалите се отказват и изпокапват край пътя, като проклинат света, който не им е виновен, а съществува, за да ни показва пътя.

- Какво обичаш да правиш най-много на света, Пух?
- Амииии... какво обичам най-много... След което Пух трябваше да спре и да си помисли. Защото въпреки че яденето на мед бе много хубаво нещо, има един момент - точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото след като започнеш, но Пух не знаеше как се нарича той.

Медът не е толкова вкусен след като го наченеш; целта не означава вече толкова много, след като е постигната; наградата не е толкова голяма, след като е дадена. Ако сумираме всички награди в живота си, няма да се получи кой знае какво. Но ако съберем интервалите от време МЕЖДУ тях, ще получим сериозен резултат. А ако прибавим наградите КЪМ интервалите между тях, ще имаме всичко - всяка минута от прекараното време. Какво ли би станало, ако можехме да му се наслаждаваме?
След като се отворят, коледните подаръци не са толкова голямо забавление, каквото са били в процеса на разучаване, мислене за тях, отваряне. Триста шейсет и пет дни по-късно опитваме пак и установяваме, че се е случило същото. Всеки път след като сме постигнали целта, тя не е вече такова забавление и ние се протягаме към следващата, и следващата, после следващата...
Това не означава, че целите, които сме си поставили, нямат стойност. Имат, и то главно за това, че са ни накарали да преминем през процеса, а самият процес е този, който ни е направил мъдри, щастливи или каквото и да било. Ако вършим нещата не както трябва, чувстваме се жалки, гневни, объркани и тям подобни. Ние мислим, че целта трябва да бъде правилна и благотворна, за да осигури ползотворен процес. НАСЛАЖДЕНИЕТО от процеса е тайната, която заличава митовете за голямата награда и пестенето на време. Може би това ще помогне за обяснението на всекидневната значимост на думата Дао, Пътя.
Как бихме могли да наречем момента преди да започнем да ядем меда? Някои биха го нарекли предвкусване, но смятаме, че е нещо повече. Ще го наречем осъзнаване. Това е, когато сме щастливи и го усетим макар и за миг. Като се наслаждаваме на процеса, можем да разтегнем това осъзнаване така, че то да не заеме само един миг, а да продължи много време. Едва тогава ще ни е много хубаво. Точно като Пух.
Когато се оставим на наслаждението от това, което ни заобикаля, и оценим факта, че живеем, ще открием, че вече нямаме никакво време да бъдем заети бързаци.

И на мен очите не ми изглеждат сини, но си го обяснявам с това, че заради яркия цвят на снимката стават "светещи". Хората със сини очи често излизат на снимките с червени очи. Явно ефекта е оптичен. А колкото до "заболяването" - според наблюденията ми всяко "отклонение от нормалното състояние" за традиционната медицина е заболяване.

tonimar,   .  Мечо Пух си остава един от най- големите философи на нашето време. И на мен ми допада, докато Малкият принц определено не.

Вела,  

Същата асоциация направих, но с котките. И те при снимки излизат със светещи, с различен цвят очи....  

Весела неделя на всички!  

Когато бях ученичка, се случи така, че на една от месечните бригади, нашият клас бе разделен на две. Половината от нас - в едно село, останалата половина - в друго.
Една нощ, нашата половина реши да избяга и да си направим купон в съседното село, където двама съученици имаха рождени дни. Беше, както се казва "тъмно като в гроб". Бягахме по силен наклон, по някакви бетонни плочи. Толкова силен беше наклонът, че инерцията ни се усилваше до физическите ни предели.
Когато след дни видях какви огромни метални куки е имало по тия бетонни плочки - си помислих: Как никой не се е спънал (и слава Богу - иначе би се пребил).... И днес прочетох това:

Чел съм книгите на Кастанеда. Неговият учител, Дон Хуан, го кара да направи един прекрасен експеримент. Това е един от най-старите експерименти.Посред тъмна нощ, на опасна планинска пътека, без никаква светлина, учителят на Кастанеда му казва:
"Просто повярвай във вътрешния си водач и започни да тичаш".
Било опасно. Пътеката била равна, непозната, с дървета, храсти, дерета. Кастанеда би могъл да падне на всяка крачка. Дори денем човек би трябвало да бъде бдителен, когато минава оттам, а през нощта всичко било тъмно. Той не виждал нищо, а учителят му казал:
"Недей да вървиш, тичай!"
Кастанеда не можел да повярва! Това било чисто самоубийство. Дострашало го - но учителят му побягнал. Затичал се досущ като диво животно и тичайки се завърнал. А Кастанеда не можел да разбере как прави това. Не само тичал в мрака,но всеки път идвал тичайки право към Кастанеда, като че го виждал.Тогава, малко по малко, Кастанеда събрал смелост. Щом този старец може това, защо той да не може? Опитал и постепенно започнал да чувства появата на една вътрешна светлина. Тогава се затичал.

В Съветска Русия са правили експерименти с котки, с плъхове и с много малки животни. Котката-майка била отделяна от децата си, а те били занасяни надълбоко в морето. Нямало как майката да разбере какво са сторили с котенцата и. Всевъзможни видове научни приспособления били включвани към майката, за да измерят какво се случва в ума и в сърцето и, а след това убивали едно котенце навътре в морето. Майката незабавно разбирала. Сърдечният и ритъм се променял. Тя ставала объркана и тревожна, сърцето и започвало да бие учестено в мига, в който някое нейно котенце било убивано. Научните техники показвали, че тя изпитва жестока болка. След известно време всичко се нормализирало. После убивали друго котенце - отново настъпвала промяна. Случвало се всеки път по абсолютно същото време, без никакъв времеви интервал.
Учените казват, че майката има вътрешен водач, вътрешен център на чувствата, който е свързан с децата и, където и да се намират те. Тя има телепатична връзка.



Преди години бях придружител в раковите болници на приятелката ми, в Швейцария. Докато я разхождах с инвалидната количка, ежедневно минавахме покрай малка, отделена от болницата сграда, по чиито прозорци имаше големи рисунки на Том и Джери. Наслаждавахме им се с останалото в нас детско настроение. Докато не разбрахме, че в тази малка сграда се правят експерименти с животни.

Мислех следващата тема да е за удоволствието от живота, за щастието във всеки един настоящ момент; за любовта.

Странно е, че любовта е нецензурна, а убийството не е, че любовниците са заклеймявани, а войниците - награждавани, че войната е правилното нещо, а любовта - грешното. Че във филмите,по телевизията са позволени убийствата и не се наричат нецензурни. Но любенето се определя за нецензурно (особено в някои държави). Обществата живеят от омраза, не от любов. Ако някой убива, няма проблем. Но ако някой ви прегръща, целува ви, - обществото е ужасено.




Днес получих на имейл снимки, показващи масово клане на акули или китове - нямаше как да се определи точно. В началото не разбрах (снимано бе от далечен план), помислих си каква е тази червена вода - пак кораби ли са изхвърляли ненужното. Следващите снимки бяха в близък план.Тези огромни риби, подплашени към брега, бяха съсичани от десетки мъже. Не за храна. За удоволствие. Кръвта им бе оцветила цялата плажна ивица... Болката им - сигурно половината Вселена.




...Но следваща тема няма да има. И никой няма да загуби от това, защото, който иска - носи и ще носи любовта в сърцето си. Който иска - ще успее да се зарадва на момента... и на себе си, и на всичко заобикалящо го. За това няма нужда от обмяна на опит, само от малко тласък. Като повей на вятър, не повече.





Вековното юначество и патриотизъм на българина, са се превърнали в злоба и завист от сцена от сапунен сериал. Едно и също се върти в кръг от серия в серия; чак аджеба да му се отще на човек да разбере кой е юнакът, кой е дяволът... Само в миговете, когато четем историята си, или чуем нашия химн, ни се обръща нещо отвътре.

Когато успеем да поемем отговорност; когато спрем да имаме много лица и точно зад фалшивото - да показваме истинския си нрав (както за съжаление става и в този форум); когато спрем да се оправдаваме с децата си - те са само наша сянка.... тогава ще се освободим от най-тежкото ни - собствено робство. И най-сетне ще ни стане леко.




Не забравяйте обаче - началото и края е в любовта! И просто обичайте! "Всичко е толкова елементарно, Уотсън!"


Emoli, Dennis, Amitola, Fastuche, Ness, Jiv e... 


Светлина и любов на всички! 

"История за любовта

Имало едно време един остров, на който живеели всички чувства. Щастието, Тъгата, Познанието и всички други, включително и Любовта.

Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплували. Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила да помоли за помощ.

Богатството преминало покрай Любовта... Любовта казала:

- Богатство, вземи ме със себе си.

- Не мога – отговорило Богатството... – Имам много злато на кораба си и няма място за теб.

Любовта решила да помоли Суетата, която също преминала в красив кораб:

- Суета, моля те помогни ми.

- Не мога да ти помогна, Любов, цялата си мокра и може да повредиш кораба ми. – отговорила Суетата.

Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:

- Тъга, позволи ми да избягам с теб.

- Не мога, Любов. Толкова ми е тъжно, че имам нужда да остана сама.

Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала.

Внезапно се чул глас:

- Ела, Любов, аз ще те взема със себе си.

Гласът бил на непознат възрастен.

Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му. Когато пристигнали на сушата, той продължил по пътя си. Любовта, осъзнавайки колко много му дължи, попитала Познанието:

- Кой ми помогна?

- Помогна ти Времето – отговорило Познанието.

- Времето? – почудила се Любовта, - Но защо Времето ми е помогнало?

Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:

- Защото само Времето е способно да разбере колко велика е Любовта!"

Един цитат от Петър Дънов, който беше пуснат в другата тема за Подсъзнанието и който много ми беше харесал:


„Някой казва: „Защо трябва да обичам?” – За да растеш, за да се проявиш, да се пробуди съзнанието ти и да разбереш защо си дошъл на този свят.”

tonimar 

    Тони, надявам се да има следваща тема. Може би не днес или утре...
Вярно е, че всеки поел по пътя, носи отговорите си, но винаги съм се чувснвала в клетка в тялото си и съм усещала стремеж да се слея с всичко, с всеки.
  Много неща в живота предизвикват гнева и отричането ми, но никога не съм откзвала да застана очи в очи срещу този когото отричам и да опитам да подам ръка, не за помощ, а с надежда, че може да намерим обща посока.