Темата на АПРИЛчетата - чака Морко!

Защо?

Защото не мога да намеря отговор  Може би се притеснявам излишно. Донякъде мисля като Данчето, че универсални решения няма, защото децата и родителите и родителите на родителите са уникални. Но все пак ще ми е интересно да чета за другите деца, може пък да ми просветне в един момент какво да променя. Може би  по правилно щеше да бъде да кажа - дискусията тук е много полезна, но не и за мен досега, защото не намерих нищо познато. 
 

Ясно    Ами то като гледам, всички сме малко или много объркани и търсим решения, и разбира се, всички ние и децата ни са различни 

Харесва ми едно нашето поколение - че всеки е разбрал, че детето е уникално и не с еслага в калъп.
Мразех като ми кажеха нашите "Виж Лили (дете на колеги на нашите) как заспива в 8 ч, а ти в 10 не искаш да лягаш" или пък "Виж братовчедите ти колко са подередени", а в моята стая все беше творчески хаос".......

Аз такива неща не съм чувала    щото обикновено мен ме даваха за пример  Досадно е.

Това с примерите го използвам умерено по същата причина - децата ни са различни и небива да ги слагаме под общ знаменател.

Танче, Милен ме помоли да кажа, че бил съгласен с твоите разсъждения. Но неразбрах с кои точно.

   

Здравейте, неяснотата е дошла от това, че Татяна изказа 2 мнения - едно за това кое мисли за правилно в подхода към децата и друго за това, че не се чувства успяла, а се чувства чудовище.
Та, аз съм съгласен със следното: трябва да се намери баланс. Трябва да се обсъди кои граници да поставяме, какви правила и в кое отношение можем да изискваме или отстъпваме повече, за да се намери средата за това което се иска и трябва. И, че е важно, как се говори с детето. Нямам предвид само тона, но думите. Примерно, вместо "Я виж, пак си се изцапал, не можеш ли поне веднъж да ядеш като бял човек". По по-положително да се изразяват нещата.  Ето, с това съм също много съгласен.
По отношение на говоренето - аз съм изцяло да се обяснява /дори и по-дълго по някога и по-често/ на децата защо това или онова трябва да се свърши и ние родителите го считаме за правилно. Трябва търпение разбира се за това, но никой не ни е обещавал, че да възпитваме е лесно. Така, че всяко усилие в тази насока е необходимо според мен. Според мен е по-добре да се обясни на достъпен за детето език защо е редно и защо го караме да прави/не прави това или онова. Идеята ми е, че е по-добре детето само да стигне до извода, че наистина така е по-добре /както родителите казва/, а не да се получава ситуацията - "прави така защото така съм казал/а/". В този случаи става налагане на мнение, което почти винаги води до съпротива от детето, защото то неразбира /няма обяснение/ и се противи. Мисля, че с всяко наложено нещо се стига до там.
Другото, което мисля, че е правилно е когато се поставят задачи на детето /например за по-големите - дом. работа или нещо за уч-ще/ е като задачата е свършена както трябва да има поощрение. Т.е. когато нещо не е свършено както трябва или пък въобще не е, да направим забележка, но в същото време да не подминем положителното. Мисля, че поощрението окрилява детето и му дава стимул да продължава да прави така и в бъдеще. И с отбелязване и на положителното няма да изпадаме в ситуацията да критикуваме само /или повечето пъти/ и реално така да втълпяваме само колко не се справя със нещата и колко детето е лошо, невъзпитано и така да го подтискаме.
И, да примера е много важен. На Лора като кака, напоследък това и обясняваме /защото Мати много я копира/, че тя сега му е пример / за съжаление често не добър/ и, че трябва да му дава добър пример и да го учи на някои неща и тя. И, че реално да си по-голям означава да си по-отговорен.
И, Таня - не си чудовище! Просто си загрижен, упрекващ се и търсещ най-доброто и правилно решение за възпитание на детето си, родител. Извинете за дългия и вероятно не интересуващ ви постинг. Просто в думите на Таня видях своите мисли.

Ето от такъв вид са и моите проблеми. Винаги съм била много свободна във възпитанието, и не мога да преценя, дивашкото поведение резултат на нас ли е, или е въпрос на характер. Крайна съм за такива ситуации (хапане и удряне), но иначе и аз, като в случая на Ваня, често отстъпвам и най-вероятно на нищо не го научавам.

Всичко се прави със скандал. От негова страна. Става сутрин, уж в добро настроение, и започва - не иска да пишка, не иска да мие зъби... успокояваме се със закуска, после пак се почва, мама да не ходи "на ябота", не искам тази блузка...

За играчките - карам го да отстъпва при всяко положение, искам да е над някакви глупави вещи. Понякога се учим да играем "по ред" - първо едното, после другото дете. Единственото, за което правя изключение, е любимия мечо - него не го даваме на никой (подкрепям го).

От друга страна, пък, понякога си мисля, че и на хубаво съм го научила - че винаги казва Мерси и You're welcome, че ми вика Наздраве като кихна, че ми носи столче да седна, като играем с играчките на пода... За обичането ясно, повтаряме си го по 1000 пъти на ден.


Това е типично пасивно-агресивно поведение, аз съзнателно се опитвам (не че винаги се получава) да не използвам такива изрази не само към Дани, а и към мъжа ми, и на него му правя забележки, като започва изречение с "Ти винаги... " или "Ти никога"... с променлив успех (понякога ми се смее, понякога се сърди) - ох, да не отваряме и другата тема за семейните отношения...

Не е лесно да се живее с хора, ей. 

Както виждам заформили сте много интересна тема!   Като ви четох сякаш малко се поуспокоих. С дъщеря ми никога не съм имала чувството, че съм се провалила като родител, но със Станислав  - напоследък все за това мисля - че не мога да намеря правилния подход към детето си  . Той е изключително контактен и добронамерен и към децата, и към непознати възрастни, но... има едно голямо НО... С домашните е изключително авторитарен - налага се, когато не става неговото - започва да крещи, да се тръшка и да истерясва. В такива случаи само с отвличане на вниманието му, успявам да го успокоя. Ако му направя забележка или му се скарам - става по-лошо... Притеснявам се как ще се държи в детската градина наесен, защото ми се струва, че когато е свикнал с определена ситуация или човек - само тогава има такова поведение. Така беше, когато тръгнах на работа и свекърва ми започна да го гледа. В началото имаше респект към нея и номерата му не минаваха, но след около 2-3 седмици поведението му стана като с нас. Сега майка ми го гледа вече 2 месеца и положението се повтори. Явно много сте прави, че децата са различни и дори ние родителите да имаме възможно най-правилния подход към тях, пак не е гаранция какви личности ще израснат.  Но пък си струва да опитаме, нали? Татянка, поздравления за куража да опиташ! 

Бубка, мисля ,че това "искам" - "не искам" е по-скоро период от развитието, отколкото родителска грешка. Иво също е така, даже мислех да го спомена преди няколко дни. Нещо като поредното определяне на границите на самостоятелност.

Много ми е интересна темата обаче ненаспалия ми се мозък плюс притеснението, че Станимир пак неяде не ми позволяват да изчета изцяло писанията ви както и да си формулирам мнението.

Предлагам да пишеме такива конкретни примери като на Ванчето, защото обобщавайки може да сбъркаме и да създадеме грешна представа. Незнам дали съм права с това предложение - кажете вие.
Виждате ли колко съм колеблива и несигурна?! Понякога това ми харесва, понякога - не

И това с даването на играчките... - в мен се води голяма борба и честно казано, често, само от обща култура казвам да си даде играчката - мотивите ми - 1во често му я иска дете/майка, които умишлено искат да го подчинят 2ро често виждам, че му я искат с тон и думи, с които и възрастен не би дал нещо свое, 3то - виждам, че в точния момент Станимир няма да си даде колата, но след 2-3 мин вече сам си я предлага, в ей такива моменти ако мога си замълчавам, ако не го подканвам да си я даде, но не настойчиво. По този повод сме в конфликт със съседката, с която иначе се разбирахме.

По случката на Ванчето - колко пъти ми се е искало и аз да направя същото...

Ставам - ще ходиме на РД довечера и да се поприготвя. Утре пак ще пиша по темата.

П.П. Да не забравя! Красе, мило, моя майтап е съвсем добронамерен и чистосърдечен, знам, че и ти има чувство за хумор 

Ми аз какво да кажа. При нас, както и при вас.

Основните ни проблеми са:
1. аз и мъжа ми доста често се разминаваме в позициите си за възпитанието на децата.
2. Соня е голям инат, мъжа ми също, често си ги мерят и аз много страдам от това. Май цял живот ще съм буфер и тази мисъл ме побърква. /Смин, май ти питаше за нещо такова/
3. Соня също е много контактна, предимно с въздрастни и баби. Трябва и време да се отпусне с децата на площадката ако не ги познава. Ако някой я обиди, вземе и играчката или въобще я пренебрегне тя се свива и не реагира агресивно. Иска ми се в такива случаи да е по-отракана, но с времето ще се научи.
4. Когато аз или баща и се радваме на Влади винаги намира начин да привлече вниманието към себе си и да и кажем нещо мило и на нея. По няколко пъти на ден ме пита дали я обичам или колко я обичам.
5. Имахме едно голямо тръшкане, когато ви разказвах как ме наби на улицата и ми викаше глупачка. оттогава не се е случвало такава истерия.
6. Имаме проблем с купуването на разни неща. както 3 години не пожелаваше нищо в магазина, сега всичко е "искам". И то не е нужно дори да е за нея, може на Влади да се купи пюре, но важното е да се купува. И ние сме смалили покупките до 1 в магазина и то най-често нещо за ядене, каквото си избере.
7. Юлче, и аз като теб много с ерадвам на вечно приказващото си дете, но към края на деня започвам да я моля да си мълчи малко повече. сега се учим да не ни прекъсва като си говорим с баща и / или като говоря по телефона с някой/, но май искаме прекалено много от нея.

Лека ви нощ, друго не се сещам.

Такааа, и аз да си кажа...
Една възрастна колежка, с чувство за хумор обича да казва: "Приятно ми е, когато и млади хора правят грешки в работата, кара ме да чувствам по-добре". Та и аз да кажа, че ми е приятно да ви чета  .
Темата е наболяла за всички, съдейки по дължината на последните постове.
При нас е горе-долу така:
- не се карам (поне не много) за скачане  по дивана
- отказах се да я гоня из магазините, само поглеждам да не я изгубя и леко завиждам на родителите, чиито деца си седят кротко в количката.
- откакто тръгна на градина януари месец се отпусна и с непознати и ги пита "какво правиш", "къде отиваш" и т.н.
- не е агресивна, по-скоро като се наложа за нещо и тя реве и в яда си удря себе си, но и ние не я удряме никога
- в градината я хвалеха, че е послушна, (затова сигурно си изкарва парата в къщи върху нас), а с баба си тия дни как се оправят през деня те си знаят).
- няма проблем (засега) със споделянето на играчки, не че и е много приятно, но и не изглежда огорчена.
- вечер като не иска да ляга заплашвам, че ще гася лампата и няма да има приказки. Обикновено заплахата работи. Също и като трябва да тръгваме, а тя не иска обръщам се и казвам, че тръгвам без нея, тя веднага дотичва.
- проблемът с дрехите все още го има - не желае да облича повече от 2-3 любими неща. Все трябва да гледам дали има чисти от "любимите", а често си ходи нацапана, или с пижама, а хубавите и нови дрешки се зяносват в гардероба
- по всички тия въпроси всяка вечер се самоанализирам, а мъжа ми повтаря, че се  вталявам и че за него е важно само детето да расте в атмосфера на обич и че нищо друго за момента няма да окаже съществено влияние върху цялостното и развитие. Аз пък се притеснявам за границата между обичта и липсата на контрол  .

Преди няколко дни Мимата каза нещо мъдро. Говореше ми нещо на английски и аз и казвам да го каже на български. Тя каза, че не може, аз питам защо, а тя се позамисли и на български каза" Защото не съм мама".

Юлче, в какво се изразява срамежливостта на Ивчо, нали казваш, че говори с бабите?
Тя и Мимата не обръща внимание на връстниците си. В градината беше в група с 2,5 годишни щото нямало място в нейната възрастова група и през цялото време си общувала с учителката предимно. Иначе търси комшийчетата, които са по-големи.

Така и така дремя, поне да понапиша нещичко не здрачно 
Николай е мноого тъжен, когато отивам нощна смяна, плаче, нарежда как тати ще мие чинийките, как няма спи...Баща му едвам го приспива, реве с часове и сякаш чака мен, плаче за мама. Не иска категорично да остава с преспиване при бабите си, ако не е придружен от мен или баща си. Това е супер странно нововъведение. Изпада в щура истерия, чак да ти скъса сърцето, пищи и нарежда: искам мама, иска тати. А преди не му правеше впечетление дали сме там изообщо. Явно се чувства зле от постоянното ми отсъствие..
Играчки дава, обикновено след едно напомняне. Днес си дойде с чужда количка, уж обеща да я върне, свил я в ДГ. Винаги го карам да отстъпва на братовчед си, понеже оня се дере като магаре като не стане на неговата. Не мисля че сме прави, но сякаш пък така постъпва по "зряло", пък има малко тишина 
Много лъже или си измисля разни работи. Били му взели леглото в ДГ, или са го сменили, спал на обяд (той не мигнал), почти за всичко. Явно не разбира значението на това, което дрънка. Не вярвам да лъже целенасочено, по-скоро си ги измисля.
Още приказва развалено, неясно и бебешки, но не му спира устата.
По цял ден е в състояние да ме пригръща и да повтаря "мамо, бичам теб" 
Баща му го е водил с дрехите за сън на ДГ  инат или вкус към модата, различното  Купих сандали, които са обувани 2 пъти, цяло лято кара с обувките от пролетта, които вече на нищо не приличат, ама си има нови сандали детето. Може пък зимата да реши да ги носи 
Айде спирам, че се улях