Номинации за Муньо - N-ти поред- ТЕМА 5

Преди време бях гадже с един симпатичен младеж, който не беше особено интелигентен, а и доста скучен като компания, но за сметка на това голям хубавец и с перфектното тяло. Та вървим си ние на разходка, мълчим си, както си беше нормално в нашата връзка. Наближава св. Валентин. Предишния кратък диалог между нас (около половин час назад във времето), беше нещо свързано с празника. И той както си се беше умислил нещо, ми задава въпроса "Ти носиш ли сребърни верижки?" Аз му отговарям че да, но не е нужно да ми купува нищо, защото не го зачитам особено този празник, както съм му споменала. Неговият отговор, придружен с възмутен тон и ококорени очи беше "Абе ти луда ли си, нищо няма да ти купувам, само те питам, щото ми е интересно"   Същия тоя субект си умираше да ме опипва и да ми се натиска, като се озовем на по-самотно местенце,но при предложението ми да правим секс и че съм го избрала да ми е първия, само се усмихна в отговор и повече нито ми се обади, нито си вдигна телефона.   Наранена си останах, много хубав беше, мамка му  

За още един тип се сетих. Бившо гадже, решихме веднъж да се видим само за секс (докато ходехме така и не се стигна до среднощно осамотяване). Окей, каня го в нас, през цялото време на "обичането" в другата стая ГСМ-а не преставаше да му звъни. При учудения ми въпрос кой може да е по това време (към един-два часа през нощта), отговора беше "Сигурно е мама и се притеснява нещо" - е, мама беше... а момченцето беше на 24 годинки по това време... Малко след това в сюблюмния момент прекъсна, защото му се допишкало... Излишно е да казвам, че секса не струваше и не се повтори, колкото и да бях влюбена в субекта.

Ха, темата се е съживила. Понеже виждам, че номинирате и съседи, пък аз в следствие на снежното време напоследък се подсетих за една случка от миналата година, номинирам за Муньо един бивш съсед. Действието се развива в бившата кооперация, където живеех. По стечение на обстоятелствата, там преобладаваха възрастни пенсионерки, немощни и болни женици.

Стоя си аз пред входа една вечер, чакайки гости, които идват за първи път. Отпред пред входната врата е силно заледено, направо огледало. Спира колата на съседско семейство. Излизат мъжът, двуметрова канара, с грамадни мускулища и жена му - с велурени ботушки с n-десет сантиметров ток. Той нещо се офлянква около колата, тя ситни напред. По едно време тя се подхлъзва и започва жаловито да вие: "МиУооо, ботушките ми се намокриха, виж как се подхлъзна-ах!"

Той (разярено кресва): "Ша им и*а маа'та пенсионерска, ша им и*а! Цял ден шЪ ми сИдят да ми клюкарят тьез пенсионерки, вместо да хванат по Идна лопата и да изрият снИга пред блокаааа!"

Тук мен ме напушва яд и репликирам, че съседките са болни възрастни жени, на които не им е по силите да рият снега. За момент той се обърква, но после събира самообладание и отговаря: "То туй движението йе сила. Аз тьез мускули нали с блъскане у фитнеса съм ги напра'йл."  

ха ха. Тогава не ми беше смешно, но минаха вече 10 години и мисля, че мога да видя и комичността на ситуацията.

Нова година е. Т.е. 1 януари, около 9-10-11 сутринта. Не помня вече, размива ми се. Кучето ми, с което живеех сама в последните 3 години, почина предишната вечер след двуседмични опити да го спасим. Бях толкова съсъпана, че не знаех на кой свят се намирам. Аз съмата на 20 години, но вече знам, че проблемите на душата понякога се решават, ако натовариш тялото така, че да ги забравиш. Хващам морска сол, лопатата за сняг и една кирка и слизам пред блока. Ледът е с дебелина от 2 до 15 сантиметра, непробиваема крепост. Блъскам си аз по този ми ти лед и си рева. Но понеже на 1 януари други луди в ранната утрин няма - нищо не ми пречи, а и аз на никого не преча. Започвам обратно на логиката - не от вратата навън, а от края на пътеката към вратата, решена, че няма да спра, докато не махна всичкото лед и не остане цял проход по плочки. Става дума за нещо като 10 на 2 метра площ. Блъскам и рева и не виждам даже, че и двете ми ръце са наранени от дръжката и по нея тече кръв и вече доста напоява самата дървена дръжка. Техниката е - разбивам парчетата лед и после ги изривам с лопатата.

Минаваха един-двама съседи, те си ме знаят, че съм особен характер и не ме закачат. Обикновено заедно чистим около блока, садим трева. Казаха по едно "здравей, имаш ли нужда от помощ", аз ревяща викам - "не, мерси". И се изнизаха набързо, явно виждайки, че не съм в час. По едно време идва един съсед със сина си. Качва се нагоре в блока, а синът го чака долу. Той синът на около 40-45 години, да не си представите сега момченце. Седи и ме гледа и мълчи. Аз си блъскам. Той мълчи. Баща му се връща след около 10-15 минути, в които онзи съсредоточено ме гледа в ръцете, но дума не обелва. А от тях вече капе кръв и се смесва с ледените парчета. Не са казали добър ден, не са казали честита нова година, нищо. Та слиза бащата и онзи му вика - виж я тази как рине снега.
А на мен ми вика  - не се прави така, трябва да захващаш по повече сняг на едно загребване.  А то сняг реално няма, има големи буци лед, които аз разбивам, преди да загреба.
Че като вдигнах лопатата и като го забих с нея. Абе, идиот, ти 15 минути тука сеир гледаш, а сега и акъл ще даваш, бе! Я дим да ви няма и двамата...

Не сте виждали мъже да тичат талкова бързо, честна дума 

Явно съм била страшна тогава. 

Да номинирам за Муньо един идиот, с когото излизахме няколко пъти. Много хубав беше, много интелигентен (привидно) и особено вежлив. Кани ме той у тях на гости и аз се замъквам... Казва ми да седна в кухнята, докато той е в банята, обаче не ме предупреждава, че там е и кучето, което е заело цялото канапе и ме гледа умно. Опитах се да го преместя, видях че няма да стане и се примирих да си стоя права... Та стоя си аз, чувам как Муньо се къпе и си ровя нещо из телефона. След 15 минути идва Вездесъщия и ми казва "Ама защо не си донесе стол от хола, ами стоиш права?" Обяви ме за леко глупава, че не съм се сетила да прекося дългия коридор и да си затътря стол... Решава, че е много гладен и първо ще хапне. Мама е сготвила някаква манджа, Муньо вади чинийка,  сипва си щедро, отваря хладилника за едно кисело млекце и си прави айрян. На мен, естествено, не ми се предлага храна, само разводненото айрянче. Хапва той, сумти, гледа ТВ с едно око и по едно време ме поглежда замислено, сепва се и се плесва по челото "Ееееей, че съм смотан!" Скача от стола, взима една чиния и аз си викам "Абе, сетил се е , че може и аз да съм гладна." Да, ама не... Момчето сипа буламача и привика кучето, което точеше лиги от канапето После не мога да се сетя къде ходихме, но това ни беше последното виждане..

Не спирам да се изумявам що за типове бродят по земята 

Много се радвам, че любимата ми тема се е възродила 

Shirley-Ann, случката, която си описала ми е крайно позната. Кандидат-гадже на моя приятелка кани нея, мен и моя тогавашен приятел на гости у тях. Ние минаваме през магазина, пълнейки няколко торби с алкохол и мезета и се запътваме. Пред дворната врата на къщата се засичаме с Муньо, който тъкмо се прибира от фитнес и решава, че първо трябва да се изкъпе, докато ние се настаним. Отключва входната врата и ни подава ключовете за втория етаж, където ще се състои сбирката, а той самият се мушва в банята на първия етаж. Качваме се, отключваме и тук ни чака изненада - господинът е забравил да ни предупреди, че притежава неособено любезен доберман, през когото трябва да минем, за да се доберем до кухнята. С доста усилия успяхме да се спогодим с кучето и бяхме допуснати вътре. Настанихме се, но решихме да изчакаме с разопаковането на покупките, защото някак не е любезно да тършуваме из чужда кухня за посуда в отсъствието на домакина. След малко се появява изкъпаният Муньо, отваря хладилника, откъдето вади някаква манджичка и бутилка водка, тръшва ги пред себе си и без дума да обели започва да набива стабилно, поливайки с водка. По едно време сякаш се сеща и казва: "Е, какво стоите, вадете каквото сте си донесли и почвайте и вие". Обяснява къде е посудата, ние ставаме и започваме да режем мезета (с гръб към масата). Режем, редим в чинии и подаваме назад. Понеже масата е малка, решаваме да употребим само две големи чинии тип плата - една за месата, другата - за сирената, от които всеки да си боцка. Речено-сторено. Тъкмо сме приключили с чиниите и разпределяме ядките в купички, когато Муньо подава обратно едната чиния с думите "я нарежете още малко тук". Аз отговарям, че няма, всичко за рязане е нарязано, обръщам се и виждам на пода един вестник, върху който Муньо е изсипал всички мезета, от които доберманът щедро набива.

Така изкарахме вечерта на ядки, а Муньо - на манджите, които периодично вадеше от хладилника и слагаше пред себе си, периодично повтаряйки, че който каквото си е донесъл - това ще яде и пие. 

И аз си имах едно гадже, което спокойно мога да номинирам за Муньо (себе си също де).
Беше не просто стиснат,а уникално стиснат.
Такова нещо не съм срещала и до ден днешен.
Преди да разкажа, да уточня, че момчето произхождаше от богато семейство със собствен бизнес.
Та излизаме ние на кафе. Лятна топла вечер. Край морето.
Там живеехме (е, всеки у дома си де).
Идва сервитьорката и ни пита какво ще пием.
Но ние преди това вече сме зафихрили спор.
Аз искам фанта, той не ми позволява друго - освен газирана вода.
По-евтина е. А  иначе кавалер го дава, ще плаща сметката.
Аз държа на фанта, много ми се пие.
"Не, ще пиеш газирана вода!"
Винаги това ми поръчваше. Винаги! И до днес се чудя на ума си, защо не съм си поръчвала желаната напитка и просто да си я плащам.
Детска му работа!
Обаче не мога да ви опиша как ни гледаха сервитьорките, защото най-често ставаха свидетели на спора какво да пия аз.
Това продължи 3 години, сериозна връзка.

   Калатея, изхабила си се с тази връзка. Егати и човека...

  Ох ще се напишкам от смях 
Сега се сещам за едно момче, много готин беше - пишеше стихотворения, свиреше на китара , пееше , такцуваше , много романтичен, симпатяга  Започна да ме сваля, но уви, аз си имах приятел и се налои да му обясня как стоят нещата, опитва се той ден , два и накрая ми вика :
"Добре де, ти като ме нещеш, някоя твоя приятелка дали намя да ме иска? "

Абе не е същият Муньо, въпреки че пак живееше в къща, ама кучето му е ротвайлер. Тъкмо се стресирах, че и други жертви е имало...
Забравих да кажа как веднъж (преди гореописаната случка) ми се беше обадил да ме кани на домашно кино, обаче... да си нося DVD плейъра, защото неговия го ползвали родителите му и някак си било неудобно да им го вземе И само го питах мило и нежно "А в дамската си чанта ли да го сложа или в найлонова торбичка?", а той "Абе, както ти е удобно, ама и кабелите да не забравиш!"
Нали никой не смята, че отидох?

Досега не съм писала,но тази тема ме развесели много.Върнах се и на предишните,това и писател-хуморист не може да измисли.Разкошни сте всички участнички.Та искам да споделя и аз една случка с бившият ми мъж - тарикат Муньо.Лято е ,аз съм с малко дете(това е преди мноооого години,той се готви да излиза на делова среща с приятел,нагласен,натъкмен пич та дрънка,гледам го аз жално-жално ,но той отива "по работа".Каза,че ще се забави 1-2 часа.Настана вечер,луна изгря от него ни следа(тогава нямаше мобилни телефони.Заспах си аз ,независимо че бях притеснена,а на сутринта към 9 часа се появи и ми обясни,че се заговорили с приятеля му в Градската градина,онзи си тръгнал ,а моя благоверен мъж заспал на пейката и така цяла нощ.Жив да го ожалиш..... .Всъщност историите му бяха почти еднакви.МНОГО ПОСПАЛИВ ЧОВЕК. Така приключи брака с този Мунчо.След това си намираше едни млади девойки и понеже бяхме в нормални отношения,все пак се виждаше с дъщеря ни ми предлагаше да идвали да ми чистят в къщи!?!? Преди няколко години почина(Бог да го прости). 

Случките с кучетата ми напомниха за един виц - вярно муньо е герой на виц, ама все пак герой!  (вица е чут в шоуто на Слави).

http://www.vbox7.com/play:41f6bcf8

 

Здравейте! Умрях от смях с всички муньовци, за които пишете. Аз нямам толкова интересни истории, ще се разпиша с една скромничка.
Имах едно време едно гадже, много добричък беше, ама много смотан. Като дойдох в София студентка и го оставих, та той много тежко го прие. И около 4 години не се бяхме виждали, до миналия месец като се прибрах в Бургас. Нямаше никой от мойте познати да излезем едно кафе да изпием. Та съвсем случайно го засякох на на улицата и му предложих да ми прави компания за едно кафенце.
Та добре мина. Оплаках му се как майка ми и баща ми са заминали за Норвегия и сега като се прибирам съм самичка. После общи познати ме уведомиха, че според него това били намеци, че нямало никой в къщи (сещате се какво може да съм искала от него). Честно казано ми стана безумно смешно и реших другия път като го видя наистина да му направя подобен намек и после да му кажа "да знаеш това е намек, че няма никой в къщи, да не се бъркаш другия път".

Неееее, не е истина просто...       

Стига бе, това изби рибата... да кани девойки да чистят у вас? Представям си как ги убеждава  Това впрочем е класика, под равни задължения да се разбира "намирам друга жена да изпълни моите".