За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

нямам какво друго да кажа,освен 4е през цялото време,докато 4етях,плаках,копирах си вси4ко,надявам се по-4ести4ко да си го попро4итам,май най-добре и аз да си направя плакати...БЛАГОДАРЯ ВИ за темата...
освен това ,бих искала да кажа на САкри,4е й се възхищавам за мъдростта,с която възптава децата си и се надявам  само някой ден аз да притежвам и една част само от нея...

letka , за теб -   

Бивши девойки,  преди време с една форумка си писахме на ЛС по повод ревността между децата в семейството.Смея да твърдя, че нямаме грам проблем вкъщи в това отношение.И понеже въпросното ми ЛС го препратих на още няколко форумки по подобни поводи ще си позволя да ви го предложа публично и с най-добри чувства, защото се надявам, че всяка от вас ще намери по нещо полезно в него.Отивам да го посъкратя, че е двоен чаршаф братче   и ще ви ко копна.

Извинете ме, но ви копвам почти целия чаршаф.Дано не ви досадя само.

"....Още докато бях бременна с Криси промих мозъка на Сашо, за да нямам проблеми след това...Той я обичаше още докато ми беше в корема.Говореше й през пъпа ми, като на микрофон.Родих дъщеря ни на 19.09.2001.Умишлено не пуснах Сашо на детска, колкото и да ми беше трудно с двамата.За да не се чувства той изолиран правех следните неща.Когато някой се обадеше по телефона да ни честити аз казвах само "благодаря" и помолвах веднага съответния човек да честити надълго и нашироко първо на баткото.После хващах слушалката и загрявах линията, но исках първо той да получи необходимото внимание по повода.По същия начин, ако някой дойдеше вкъщи да види бебето го карах след като влезе у дома да иска разрешение от баткото да влезе при бебето.Хубавото е, че близките ни веднага включваха за номера и се хващаха на хорото.Сашо се правеше на важен и ги караше първо да си измият ръцете и после ги пускаше при бебето при условие, че не го пипат.Така го карах да се чувства по-важен от бебето и господар на положението.Ако навън някой съсед искаше да надникне в количката пак баткото даваше разрешение.Става ми смешно като си спомня.Ако някой дойдеше вкъщи само с някакво подаръче за бебето, но не и за баткото аз не разрешавах да бъде подарено, като тактично обяснявах защо.Имала съм много сконфузни ситуации, но мисълта за сина ми беше по-важна.Ако някой обърнеше внимание първо на бебето или правя знаци или сритвам по кокълчето, за да загреят, че първо сина ми е на ред.Много ми е жал за втори деца, които са пращани при баби веднага след раждането на второто дете.При ежеминутното и ежедневно обслужване на бебето го полех да ми помага, колкото и досадно да ми е било.Правех се на безпомощна и че само той може да спаси положението.В повечето случаи ми пречеше и избеснявах вътрешно, но виждах колко значим се чувстваше, направо летеше.Така не го изолирах в ъгъла само да гледа и да си мисли, че бебето го е изместило и вече е номер две.Казвах му да ми донесе това или онова, да маже с 1 пръстче дупето на бебето с крем, да й държи шишето, да й избира дрехите, да я къпе заедно с мен, по-късно да я храни под мой контрол, да залепва лепенките на памперса, да й пуска музика, да вози количката/но сам пред мен/, да й мие играчките, да сипва лъжичките адаптирано мляко в шишето пак под мой контрол и т.н. и т.н. По този начин той живееше с мисълта, че ми е невероятно необходим, беше адски горд и наистина се чувстваше по-важен от бебето.А тя се радваше най-много на батко си.Спомням си, че тя се обрина по едно време и той си стискаше ръцете в юмручета, трепереше от зор, че не можеше да я пипа, но очите и лицето му грееха, когато застане пред нея.Това което искам да ти кажа е, че дъщеря ти разбира нещата буквално в момента.Щом мама се занимава само с бебето, значи само него обича.Я да го обърна на щуротии, че дано ме забележи, пък нищо, че ми вика.Тя не разбира, че бебето е напълно зависимо от теб в този момент и във всяка една минута трябва да го обслужваш.За нея това не е нормално.За нея бебето си е нашественик и узурпатор, колкото и да го обича.И понеже го обича, не може да превърне ревността си в агресия към бебето, а го обръща на пълен негативизъм спрямо теб.По този начин те обвинява за това, че нямаш време за нея.Сори за тежките думи, но това го приеми като зов за помощ от нейна страна.Не ти го пожелавам, но може би има вероятност да се обърне срещу брат си, ако не вземеш мерки.Пределно ми е ясно и до болка ми е познато колко ти е трудно с двете деца.Но мисля, че ако сега не си постелеш, а и между тях също, по-късно ще ти стане много по-трудно да оправиш нещата.Ако се скарам на едното ми дете, веднага си намирам повод да смъмря и другото.Ако похваля единия, другия сам се бута да го похваля и него за нещо.Но това не го правят, за да се състезават, а защото се научиха да получават по равно всичко от мен.Детето не трябва да се чувства специално или единствено, а достатъчно и наравно важно с другото дете в семейството, колкото и да ти е трудно.Сашо казва, че сестра му му е най-близкия човек, защото са направени от едни и същи половинки.Това ми говори изключително много.В някоя тема казах, че сина ми скоро разсъждаваше на глас кого обичам повече - него или сестра му.Понеже не можа да си отговори каза, че той е на далавера, защото съм обичала само него 6 години и после съм заобичала и двамата еднакво.Не мога да кажа, че няма проблеми между тях, но те са несъществени и категорично не виждам ревност.
Та когато родих Криси, Сашо беше неотлъчно до нас двете може би месец и половина.В един момент сам пожела да ходи пак на градина, защото му липсвали приятелите.Отиде на градина с бонбони, за да почерпи.Може би вече беше спокоен, че всичко е наред и нищо не се е променило за него у дома.Аз така си обяснявам нещата.На него му предложих 3-4 имена за малката и той й го избра.Даде си парите от касичката, когато й дупчихме ушите и много се гордее с това.От всяка екскурзия или лагер носи подарък само за нея.Давам му пари за училище, а той купува и за нея разните му там боклуци.Когато й се карам ми казва да му се карам на него, а нея да я оставя на мира.Сега съм отпуска, мъжа ми много пътува.Вися по цяла нощ във форума и сутрин спя до 11-12ч.Те стават двамата, отиват в хола, пускат си ТВ, а той прави закуска и за двамата.Маже филии, топли млляко на микровълновата, прави корнфлекс.И сега й помага да се облича.Не разбирай, че той я е поел изцяло и я отглежда.Понякога ми отказва.Просто съм го научила, че като помага на нея, значи помага на мен, за да имам време и за двамата.Научил я е на 7-8 думи и изрази на английски, на някои леко хулигански жаргони и се спукват от смях.Тя също умира за него.Когато го водехме на у-ще в първи клас ревеше след него като магаре във фоайето на първия етаж.Разделяха се по 10 мин. с целувки и прегръдки и събирахме всички погледи.Когато замине на лагер или екскурзия тя го търси зад вратите, под леглата и редовно плачеше:"Аз си нямам батко ми...".Забавляват се страхотно, играят си, рисуват, тя му се катери на конче, редовно я намирам сутрин гушната в неговото легло.Не разбирай, че са стигнали до болезнена зависимост един от друг.Има за какво да се дразнят взаимно.Тя на моменти много му досажда, все се вре при него.Има моменти, в които ги разтървавам.Тогава ги изгонвам на стълбите и гледам сеира през шпионката.Криси си бърка в носа, зяпа, защото не знае къде се намира и не разбира съвсем какво е станало.А нали е с батко си и не се трогва особено.А той- овесил нос и мисли...По едно време взе да й говори :"Видя ли сега какво направихме...Ние се скарахме и ядосахме мама.Сега тя ще погрознее и ще стане стара и ще бъдеме без майка.Хайде да се сдобриме и да бъдеме добри.Ще видиш мама как ще се зарадва!".Следват прегръдки целувки, а аз паднах от смях.Звънят, ухилили се до ушите и влизат по-тихи от тревата.Това беше може би преди 2 години.
Разказах ти основно само хубави моменти, за да ти кажа какво разбирам под резултат от добро постилане.Но мисля, че трябва да се започне от самото начало.Мисля, че не е късно и при теб.Стига да имаш търпение и да полагаш усилия.Голямото ти дете страда според мен, липсваш й, въпреки, че си непрекъснато с нея.Аз сравнително често трапосвам малката на свекърва ми и със Сашо ходиме да се черпиме - пасти, пици и т.н.той ми казва, че сега съм само негова, но без злоба към сестра си.Моята логика е, че в една възраст детето се нуждае болезнено основно от майка си.Използвам максимално и пълноценно това време със сина ми.След 2-3 години, а може би по-малко ще се нуждае съвсем естествено повече от приятели и гаджета.Но ако не му наситя сега душичката и не го обогатя не виждам как би се развил правилно и пълноценно в емоционално отношение.И оттам не би могъл да общува нормално.Много често му се извинявам за нещо.Знае, че и аз правя грешки като него и като всички.И най-сладко ми е когато ми каже :"Мамич, ти си мамич-трепач!"Вдъхвам на децата си самочувствие и вяра в себе си.Казвам им, че те са най-красиви, най-умни, че с всичко могат да се справят.Че майка им е най-хубавата и най-добрата.Че татко им е най-силния, най-добрия.Че най-много ги обичаме, че техния дом е най-хубавия и т.н. и т.н.Когато някое от децата ми е нарисувало нещо, а то на нищо не прилича му казвам, че е страхотно, но можеш още по-добре.Никога не съм казвала на някое от децата ми :"Ти си малък, не можеш още...еди какво си."Предпочитам :"Много си голям/а/, но трябва още малко да пораснеш...Да опитаме все пак!".Много мразя израза :"Да бъдеш послушен/а/!"Направо го ненавиждам.Детето не е куче, че да бъде послушно...Винаги казвам :"Да бъдеш добър/а/".Това включва всичко, което трябва да включва, но не само послушание.Ужасна дума - робска.Говоря страшно много с децата си.Развинти ми се ченето и съм скапана от мислене и говорене.Искам тишина, да съм сама, да гледам тъпо в 1 точка...С деца е трудно, но без деца е АД.Темите, в които жените страдат, че не могат да забременеят ме разстройват ужасно.Прекланям се пред тези жени.Не мога да им помогна, нито да им кажа нещо умно.Всички като мен и теб трябва да си тежим на нашето място и да се справяме колкото можем по-добре, защото децата ни го заслужават.Заслужават го с това, че са ни направили МАЙКИ.Това само по себе си е най-голямото щастие, но от нас зависи доколко те ще са щастливи."

Съгласна съм напълно, изцяло и всичките там синоними със Сакри.  .
Деничка я чакахме 12 години. Естествено беше да я поразглезим. и когато забременях с Василена, казахме първо на нея. Тя пък още на следващия ден се изфука на познати и непознати. А баба и и внуши, че заслугата е нейна / нали знаете :ако не беше ти, мама и тати никога нямаше да имат друго бебче - ти си толкова сладка и добра, че те решиха да ти подарят сестричка, за да не си сама/ После имахме малко проблеми, но смятам, че сега нещата са наред. От вторник сутрин Дени е изолирана при баба си, защото има конюнктивит. Във вторник Васи не ми повярва, че Дени я няма и ходихме до нейната група в ОДЗто за да види."Пожата кажи що Нени няма" - чак тогава се увери. Но във вторника, сряда и снощи голям зор със заспиването - те заспиват заедно и на Васи и липсва. Като знам какви възторжени писъци се издават, когато се видят, надявам се довечера да не проглушим съседите.
Нещата се наместват, понякога от самосебе си, но предимно с помощ от мамите. Е, и от татковците, но те нали са все заети...

Момичета, страхотни сте! това е една от най-смислените теми във форума!!!
Накара ме дълбоко да се замисля... Аз самата съм била от т.нар. проблемни деца. не обичам от малка забрани, матрици, модели... родителите ми късно осъзнаха какво поведение трябва да имат. Мама ми е разказвала... имахме много близък семеен приятел - чужденец, много мъдър... Тя му се оплакала, че няма контакт с мен - не можем да разговаряме, не се справя. той й беше казал само едно: мария, грешката е твоя - трябва да бъдеш приятел с нея, а не да й се налагаш! това е нейния живот, не твоя... Настъпи рязка промяна, аз дълго се чудех на какво се дължи...
Умирам от ужас, когато имаме дете, какъв родител ще бъда... улавям се в отношенията си с племенника ми, че съм твърде амбициозна, перфекционист! това е отвратително - осъзнавам го! Детето има собствен характер и заложби, които ние не сме в състояние да променим, а и не трябва, нали?
Сега сърцето ми се къса за това детенце на 9 години, което е употребено от майка му - развеждат се с брат ми! не мога да повярвам как е възможно РОДИТЕЛ да не си даде грам зор да вникне в душата на детето си... и да се стреми то да бъде добре. За да не се чудите - ето историята накратко:
брат ми беше в чужбина 4 години, през което време детето гледаха моите родители тук - в София, докато майка му живееше в провинцията. Тя не пожела да го гледа... Остави дете на 4 години в друг град при възрастни хора. Когато брат ми реши да се разведе - нямат никакви семейни отношения от много време - снаха ми буквално отвлече детето, премести го в ново училище по никое време, сред нови деца и т.н. Отказва контакт насаме с бащата. Сега на всичкия този стрес тя го настройва срещу баща му - непрекъснато... Ето ви пример за егоистично отношение към детето - като инструмент! В много случаи и като нещо, което пречи да си живее живота...
Извинете ме, стана дълго, но приемам тази тема много лично... и племенникът ми ужасно ми липсва.

Най-лошото е че е Пълно с такива "родители"!  / работила съм в училище и имам наблюдение/

Хора ,които не са готови да бъдат Родители и неосъзнаващи значението / отговорността на това да си РОДИТЕЛ!
В един материал за дипломната ми работа автора пишеше , за това колко често чуваме -  "Много добре зная как да възпитавам детето си и никой няма право да ми дава съвети" - но този човек проси съвети от монтьора , ако става въпрос за ремонт на колата му , търси мнение при покупка на гуми , за построяване на къщата си и т.н. Но когато опре до възпитанието , изключено!

Задачата на родителя / възпитателя е да доведе до самопознаване ,до истината и уравновесеността.
В противен случай налага възпитание по рецепта , основаващо се на собствения Аз.
Ами ако този Аз е разстроен или тесногръд , как да се постигнат безкрайната гъвкавост и разбиране , които изисква възпитанието?
Трябва да отделяме поне 10 минути на ден , за да се опознаем и да се усъвършенстваме , да се учим.
Трябва да запазим ума на детето колкото е възможно по-широко отворен.
Но ако сме престанали да се развиваме и пред нас застане това същество , което желае единствено това ,как ще го научим  да живее , ако самите ние сме мъртви интелектуално?....

Но ние можем да дадем само това възпитание , което самите ние сме получили.  Това става автоматично. Следователно трябва да търсим у самите нас смисъла на живота , това , което ни тласка да се опознаем и да се освободим от порядъчен брой вредни условности.
В противен случай искаме детето да стане не това , което е , а това което ни се иска да бъде.

Може да зву4и много наивно,но ,Сакри,искам да съм такава майка като тебе...  А аз имам чувството,че постоянно се дъня...Детенцето ми е още малко,но някакси след годинката осъзнах,4е ве4е има нужда не само от ядене,спане и сухо дупе,дейности,които преди това вършех някакси по навик.Аз трябва да направя от това малко същество личност...Ами ако не се справя?Често си изпускам нервите,за което после съжалявам стократно и му се извинявам още толкова.Толкова е трудно да си майка...

Летка, според мен споделянето е достатъчно - детето ти ще бъде личност, но не само заради теб, а и заради другите си близки, приятелите, учителите и разбира се - заложбите си. Тази отговорност няма да носиш сама.
Сакри, хайде и на мен малко помощ - дъщеря ми все я хвалим, а сина - не толкова, усещам, че той е вече личност, а го загърбвам, радвайки се на общуването с дъщеря ми - как да изляза от този омагьосан кръг - въпросът ми е към всички, всъшност.

е точно това обърква детето
щом така и така вече си си "изпуснала нервите" не трябва да му се извиняваш веднага , да съжаляваш , да изпитваш вина за това - след време детето ще те манипулира по този начин
Друго ,ако безпричинно му се скараш , защото ти е криво на теб трябва да отидеш при него след като се успокоиш и да му обясниш , че то няма вина , изпуснала си си нервите , защото си се чувствала така и така....
Но ако си преценила ,че детето е преминало границата / а такава Трябва да има поставена от теб и стриктно спазвана / трябва да му го кажеш , да му го обясниш , да му кажеш как се чувстваш. 



просто не го "загърбвай" 
както се държиш с дъщеря ти - хвалиш , поощряваш , поддържаш.... , така и с него . Те и двамата са личности , както и вие. Може би имаш друго предвид?
А за да излезеш от това - наложи си го 

Тези от вас, които навремето са прелитали през дир-а, може би помнят едно писмо на dodo_dodo. Позволявам си да дам линк към него(дано тя няма нищо против), беше простичко, но много мило написано
http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=budeshtimaiki&Num … mp;sb=5&part=

Аз си позволявам да дам един текст, който не е адресиран към децата ни, но ни подсказва как да станем по-добри хора(а от там и родители). Прощалното писмо на Габриел Гарсия Маркес:

"Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб."

Сигурно всички на моменти се чувстваме така, но не можем да сме идеални.АКо гледаме себе си пък постоянно под лупа и се стремим пак постоянно към перфекционизъм вероятно ще задълбаеме още повече в чувството за вина, защото никога няма да сме доволни от себе си.И да си скъсаме дупетата от зор не можем да направим всичко, което искаме за децата си.Ако пък постоянно ги обсипваме с внимание и сме им вечно на разположение може би пренасищането ще доведе до несамостоятелност или бихме им досаждали и бихме ги обсебили.Може би номера е да усещаш кога точно детето има нужда от твоята намеса и помощ или то да бъде научено да я иска, но в краен случай и да бъде убедено, че ще я получи, а не да се метнеш да му помагаш още преди то самото да е осъзнало, че има нужда от теб.Баси дългото изречение.


Хич не ти е малко детенцето, щом ти е помогнало да осъзнаеш тези неща - значи вече е ЛИЧНОСТ, която общува и която те учи от какво има нужда.Ще се справиш, ако него наблюдаваш под лупа, за да разчиташ и най-малкия знак и съумееш да не го изпуснеш.Според мен първите три години са особено важни за развитието на детето, защото след тяхното навършване детето попада в джунглата / разбирай яслата / и ако не е подготвено за това ще бъде жертва на един вид естествен подбор.Направих грешка със сина ми да го гледам като писано яйце до 2,5г. и да го пазя и обсебвам до болка и му дойде нанагорно / и на мен също / докато се адаптира и влезе в час с "живота".

А относно нервите...баси бомбата съм и аз  Все по-често обаче тичам в другата стая и там беснея и после се връщам при децата и поне малко по-нервна беснея и раздавам правосъдие.Не пропускам да се извиня също, за да знаят, че и аз правя грешки и че те трябва също да се извинят.

П.С.Последното откачалщина, която направих е да изтичам в детската и да тресна с все сила в земята една от кофите за дрехи за пране заедно с тях и тя стана на сол.Изпуших три цигари една след друга след това и се успокоих.Дъщеря ми влезе, ококори се от гледката и ме попита какво е станало ТУК ?!? Отговорих й, че без да искам съм изпуснала кофата А тя :"Аааа, добре..." и излезе.Какво ми е виновно детето, че съм луда за връзване?

Извини ме, но така според мен вредиш И на двете си деца.Голямата би могла да придобие чувство за превъзходство, а малкия чувство за малоценност.Винаги би могла да намериш поводи да ги похвалиш поодтелно или заедно, но в един и същи момент.Това, което ми светва на момента е да впрегнеш каката в действие.В смисъл по някакъв начин да създадеш у нея чувство на отговорност към брат й - че от нея зависи и разчиташ на помощта й малкия да опознае света и да бъде научен на безброй неща.Тя да го занимава / не постоянно естествено / и да се забавлява с него, тя да рисува и играе с него и да се гордее, че тя го е научила да строи кула от кубчета примерно.И така постижението става общо и похвалата също.Струва ми се, че връзката между децата в семейството е от първостепенно значение и няма място за конкуренция.

Не искам да си спомням как миех и стените след като сина ми хранеше малката на бебешкия стол. Такова хилене и такъв купон си спретваха, а аз чистех след това кат алтава.Но това, а и други неща създадоха някакво чувство на единност между тях и сега често са ми опозиция в тандем  Те не се чувстват едно цяло, но често се предпочитат един друг пред самата мен и още по-често мисълта им е един за друг пред мисълта за мен.Доволна съм от това, честно.

Най-хубавата тема!
БЛАГОДАРЯ!
 

Сакри, темата е интересна за мен и до голяма степен намирам неща, които съм премисляла. Само едно нещо ме смущава - защо повтаряш на децата си - ти си най-най, майка ти е най- най-, баща ти, стаята ти.... Не мисля, че това е начин за изграждане на самочувствие защото може да не е вярно поне едно от най- най и те да го отбележат и оттам по веригата, освен това ти може да мислиш, че всичко е най, те да не мислят така, но да карат по твоята метода защото си авторитет за тях и докогато си авторитет. Имам познат, за когото всичко негово е най- най ...В началото направо се дразнех, сега ми е смешен. Не е ли по-добре децата да виждат нещата каквито са, сами да си съставят мнение и да се учат да го изразяват, да си изграждат самочувствието от това, което те постигат с подходящо поощрение от страна на родителите?