За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Здравейте!
По-прекрасна тема от тази и по-близка до мойта душа - няма! Не трябва да я прекъсваме. Благодаря на всички, който се включват в нея! 
А ето нещичко и от мен:

ПРИКАЗКА ЗА МОРСКАТА ЗВЕЗДА

Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.
Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целия плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:
- Какво правиш?Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

Всички знаем, че семейството е първото социално обкръжение на личността. В него детето получава своите първи уроци, които в голяма степен определят по-нататъшния му облик. В рамките на семейството се изгражда емоционалното възприятие на личността за света.
Повечето родители възпитават децата си така, както те са били възпитавани. Това едновременно е съзнателен и несъзнателен процес.
Често си задавам въпроса - Умеем ли да слушаме децата си? Чуваме ли ги? Какво искат да ни кажат, когато постъпват по един или друг начин? Можем ли да разчитаме сигналите, които ни изпращат?
Може би съзнанието ни е  твърде заето с проблемите на днешния ден или това са само поредните оправдания пред самите себе си?!
Вглеждаме ли се в нашите малки или неусетно пораснали деца? Вникваме ли в проблемите и страховете им? Или претоварени с грижи само формално задаваме куп традиционни въпроси: "Ял ли си?, Написа ли си домашните?, "Къде беше?..... и така пропускаме покрай себе си положителните отговори, а за отрицателните мигом спретваме едно скандалче с упреци и натяквания!!!
И в двата случая остава едно самотно, наранено  от нас дете....
Отговорно е да си родител! Отговорно е да си учител! Отговорно е да си човек! И няма оправдание! Родителят твърди: "Аз работя като роб да те издържам, облека и нахраня..."
Учителят казва:"Имам 100 деца на главата си. Нямам време за друго!"
А човекът в нас? Той нищо ли не казва? Защо това дете е тъжно и затворено в себе си? Защо другото е напрегнато, стреснато, нервно?... Колко пъти човешкото у нас отнема от "безценното" ни време? Защо не се вглеждаме в проблемите и страховете на нашите деца? Защо не проявяваме търпение и съпричастност? Защо не помагаме повече със своя опит и доброта и по-малко с назидателни съвети?
Всеки от нас оказва влияние в живота на едно дете, но дали си задава тези въпроси.
А децата ни насочват към верните отговори чрез своята мъдрост, чрез своето скрито послание в думите и действията си.

Хубаво е да се замислим върху това!

Oх, тази тема отново. И отново ме жегна с истиността си.

Деметра, много се радвам да те видя отново  Когато ти се пише/говори трябва да разкажеш накъде те отвя вятъра и да ми кажеш повече за баланса, за който пишеш в молитвата си. Защото знаеш, че и аз се блъскам в същите стени и се лутам в търсене на същата хармония. Не много успешно все още. Даже преди месец почти бяхме стегнали куфарите отново, но пък едни други очаквания ТАМ бяха сбъркани този път. Няма за нас баланс между добро за децата ни и добро за нас...

Много ми беше мило, но и мъчително да чета.
Поздрави и много    за всички ви

Деметра, радвам се да прочета точно тези думи от теб... 

Мисля, че донякъде ги разбираме, но не напълно, затова се получават явно и проблеми. Старая се да разсъждавам през нейната призма и чувства, как би се чувствала, да влеза в нейния свят, но дали успям и до колко???

ЧУДЕСНО Е СТИХОТВОРЕНИЕТО! Много точно и реално е написано, с много мъка, но така е , мамите ако може да се клонираме на всякъде.

Вечер Гери ме чака да заспим заедно, гушкаме се, дори и след молитвата си оставам при нея.

През деня наистина е трудно винаги да обърнеш необходимото внимание и да отделиш време за децата.

Времето си лети... порасват, а на теб ти липсва това пропуснато време, когато са малки... живот.......

Да, и аз все си го припомням това стихотворение, всеки път, когато бързам Все ми се иска да се погушкаме, да поиграем, стоя до по-късно да си върша работата заради това, и все ми се струва, че прекалено често им казвам "не сега, след малко" 

Има една книга на Владимир Леви, която лично на мен мн. ми харесва и ми е нещо като настолна кн. Казва се "Нестандартното дете". Ето няколко откъса от нея:

".... За възрастните изглеждахме нетърпеливи, невнимателни, несъобразителни, безотговорни.... Те не разбираха, че нашият свят е несравнимо по-подробен от техния, че нашето време е многократно по-обхватно, по-плътно. Изобщо можеше ли да се сравнява тяхната минута с нашата! Самоза една наша минута ние успявахме два пъти да се изморими да си починем, два пъти да се разстроим и да се утешим, да ни се доспи и да забравим, да си поклатим краката, да се посмеем, да се посбием и да се здобрим, да забележим пълзящото бръмбърче и да си измислим приказка за него, още веднъж да се посмеем, като забравим за какво, още мъничко да пораснем и мъничко да станем по-възрастни...... А те успяваха само да ни направят някоя забележка..."





"Децата се държат лошо 5% от времето. Важното е да знаем как да реагираме на тези 5%. Добрите родители разбират, че техните емоции и поведение влияят върху емоциите и поведението на децата им. Добрите родители наблягат на съвместната работа, а не на контрола. Те учат децата си да мислят самостоятелно, учат ги на самоконтрол и наблягат на индивидуалността им.
Добрите родители се учат от децата си. Те постоянстват. Те казват, каквото мислят и мислят, каквото казват. Добрите родители са последователни, запазват спокойствие, когато биват предизвикани. Добрите родители обичат и ценят децата си, дори когато са непослушни. И преди всичко - добрите родители са готови да се променят.
Има 3 неща, които всеки родител трябва да си обещае, за да успее:
1. Да има куража, да бъде отворен за нови идеи.
2. Да има търпение - планини от търпение.
3. Да си о9бещае да се упражнява."

И нещо което ми е любимо и винаги ме кара да си поплаквам...
Дано ви хареса и на вас!


/превод от детски/


Спомняте ли си?
Това креватче първо беше твърде просторно, после стана по мярка, после - тясно, а след това - смешно и ненужно.
Но все пак ви беше мъчно да се разделите с него...
И стаята, и коридорът бяха грамадни, необятни, тайнствени, пълни с чудеса и заплахи, а после станаха малки и скучни.
И дворът, и улицата, и вечната локва на нея, която някога беше океан, и магарешкият бодил, и трите храстчета зад незастроеното място, които бяха джунгли....
Помните ли времето, когато още нямаше трева, но затова пък имаше
тревички, много-много тревички, огромни като дървета, и съвсем различни една от друга? И колко чудни същества пълзяха и бродеха по-тях - такива големи, такива едни - къде ли са сега?
Защо ли всичко се смалява до невидимост?
Ето и нашият град, който беше вселена, стана малко кътче, точка, и ние самите ставаме прашинки...
Къде изчезва всичко?
Може би безшумно летим нанякъде, все по-нависоко, отлитаме все по- надалеч от своя свят, от своето кътче, от себе си?...

...Тъмата, от която се появих, не помня...
Отначало не бях убеден, че вашият свят е и мой свят. Твърде много бяха непонятните, чудните, най-различните неща... Но след това се убедих, повярвах - този свят е мой, той е за мен. Той е голям и в него има всичко, което е нужно, и още много други неща. В него можеш да живееш и да се смееш - да живееш весело, прекрасно, да живееш вечно! Само ако не беше едно нещо, наречено "не може"...
ТОЗИ СВЯТ СЕ НАРИЧАШЕ ДОМ.
И в него бяхте вие - големи, близко-далечни, и аз ви вярвах.
Между нас нямаше никого - ние бяхме едно.
А след това нещо се случи.
Появи се ЧУЖДОТО.
Как и кога - не помня; дали това беше кучето, нахвърлило се, лаейки, или страшилището от телевизора, или онзи големият, белият, който ме грабна с огромните си лапи и започна нещо да търси в устата ми: "Я си покажи гърленцето!..."
Плашехте ме с него, когато правех "не може", и аз започнах да го чакам, да се страхувам. Когато ви нямаше, ДОМЪТставаше чужд - някой мърдаше зад гардероба, съскаше в тоалетната...
Станах по- спокоен, когато разбрах, че ДОМЪТ, моят и вашият свят, може да се премества, сякаш се прелива в Чуждото, но пак си остава цял и невредим - например когато заедно се разхождахме или пътувахме. С вас е възможно всичко! Чуждото вече не е страшно,вече е полусвое. И когато започнахте да ме оставяте в Чуждотосамичък /"сега ти ще ходиш на детска градина, там има момчета и момичета като теб и никой не плаче"/, аз плачех, но ви чаках и ви вярвах.
Колко дълго си мислех, че моят ДОМ е единственият, главният и най-добрият свят, Големият Свят!
А всичко Чуждо е нещо между другото, приложение, може и без него.
Колко дълго ви смятах за най-главните и най-големите хора на света!
Но вие толкова упорито ме тласкахте към Чуждото, давахте ме на него, че Чуждото ставаше все повече, а от вас оставаше все по-малко.
Като свикнеш, няма нищо страшно, дори и без вас. Има и опасности, затова пък е интересно. Тук ме посрещаха и големи като вас, и малки като мен, и различни други. Говореха и правеха като вас и не като вас...
Моето училище също е ДОМ - строг, шумен, сърдит, весел, скучен, загадъчен, всякакъв - да, цял свят, полусвой, получужд. Сред връстниците ми има чужди, има ничии, има и свои. Когато съм с тях, сякаш се опиянявам и забравям за вас...

Защо моят ДОМ с всяка година става все по-тесен, все по-неудобен, по-неуютен?
Защо от година на година вие ставате все по-скучни?
Ами ето каква е работата: нашият ДОМ съвсем не е Големият Свят , това е МАЛКИЯТ! Само един от множеството, и то не най-добрият...
Вие съвсем не сте най-големите, не сте най-главните. Не можете да победите онова, което е по-голямо от вас, не можете да видите невидимото. Не можете да ме опазите от Чуждото - нито в училище, нито на двора, нито тук, у дома. Вижте колко много е вече чуждото, което се промъква през прозорците, през стените, излиза от мен самия!... А при вас всичко си е по-старому - все същото " не може" и "хайде-хайде".
Вие не сте най-големите - вече ви надминах, не сте най-силните, не сте най-умните. Това не е толкова страшно, с него може да...
Но ако знаехте колко болно и страшно ми беше, когато за пръв път се усъмних, че вие не сте и най-добрите.
Край на света, край на всичко...
Ако само така ми се струва, мислех си, тогава аз съм изверг и не съм достоен да живея.
Ако вие, които сте ми дали живота, не сте най-добрите от всички, тогава - кой? Ако не мога да вярвам на вас, тогава на кого?....
Значи и вие сте ми полусвои?...
Тогава къде е моят свят, моят истински ДОМ?
Някъде в ГОЛЕМИЯ СВЯТ ли?....
Но как ще живея без вас?
Още нищо не знам и нищо не умея, а ГОЛЕМИЯ СВЯТ е взискателен и непристъпен; всички са заети и всичко е заето; за да влезеш в ГОЛЕМИЯ СВЯТ, трябва да си пробиеш път, в ГОЛЕМИЯ СВЯТ е страшно....
Магарешкият трън и трите храстчета зад незастроеното място...
Имам причтели, но те ще бъдат с мен само докато намерят своя ДОМ. Не говорим за това, но го знаем - ние също сме полусвои.
... А вие станахте съвсем малки, невидими, изгубихте се.
Търся ви, мили мои, чувате ли?...
Търся вас и себе си....

Страхотна тема!

Мамо, мамо

Мамо, мамо,
защо е толкова синьо небето,
защо облаците - бели, а самолетите - толкоз далече
Защо грее ярко слънцето, от което
заболяват ме очичките, защо луната идва само вечер?

Мамо мамо,
защо кучето лае, а зайчето бързичко тича?
И защо колите така бързо летят,
защо хората на червено пресичат?
Защо все ме пазиш, защо все те е страх?

Мамо, мамо,
А може ли конче да купиш или нова китара?
Защо да не може, нали имаш парички!
Всеки ден ти работиш, рядко отмаряш
Нали уж имаш парички за всичко?!

Мамо, мамо, защо си сърдита?
Да, пак направих беля, но аз те обичам!
Хайде усмихни се, не така скрито
Чуваш ли ме, погледни ме в очите!

Малкият ми "Защотко" през погледа на порасналата му майка.

Деметра, щастлива съм, че отново намери време за това място и за нас, за да споделиш трепетите си около този толкова важен и в същото време нищожен момент от нашия живот - първия учебен ден. Припомни ми моите объркани чувства отпреди година.
Отскоро се включих в една фотографска група "365 мига". Целта е да за запаметим с 0 и 1 мигове от една година с нашите деца. Тази идея ми помогна да преоткрия децата си, да им предложа нови задачи, да ми поставят те на мен задачи и да се забавляваме, обичаме и облагородяваме.
Ако на някой му се гледа - Enjoy

Вечернице, много обичам снимките ви, така че задължително ще разгледам.

П.П. Разкошни са!

Радвам се, че са ви докоснали 

Прекрасни снимки!