За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

или пък подскачайте малко върху изпопадалите листа навън, които така хубаво шумолят.

Винаги има начин да се забавляваш с детето си. Аз ненадейно го изненадвам като се запъти на някъде отегчен, като се скривам зад вратата и го стряскам, и той започва да се смее понеже не е очаквал да го направя, до скоро съм си работила на компютъра и не съм му обръщала внимание. Танцуваме заедно, четем книжка с подходящия тон и задавайки му въпроси за героите в нея или имитирайки какво правят и как говорят. Често заедно с баща му и с него ритаме топка из къщи и правим бели или просто си я подаваме. Рисуваме заедно (чак до втръсване), пръскаме се с вода във банята, простираме заедно (като вади с мен дрехите от пералнята, после ми ги подава или ми дава щипки, гъделичкаме се или се борим из леглото, пеем песни и пляскаме с ръце и т.н.
Зависи от възрастта и пола на детето, но винаги има с какво да се играе с тях и ти си била дете. Ритайте заедно есенните листа, гонете се из улиците (или в къщи), гответе заедно, чистете заедно (моя син яхва прахосмукачката и го влача заедно с нея) замервайте се с дрехи нищо, че ще разхвърлите, после ще прибирате заедно, пръскай го с вода когато миеш чиниите, пишете заедно на клавиатурата и каквото ти хрумне, всяка щуротия е добре дошла и радва децата.
Онзи ден сутринта бързах да направя понички, понеже щяхме да излизаме и се гоних с времето. Въпреки, че бях изнервена и той ме бавеше му позволих да ги прави с мен, да ги оформя и да прави дупките. Аз имах страхотни спомени кака майка ми ми даваше част от тестото за да се упражнявам на него и ми позволяваше да го оформя както реша и да ги печем заедно. И реших да зарадвам сина ми по същия начин, въпреки, че е малък и може би няма да го помни. Усещането за това, че е помогнал и бил полезен и мама го е похвалила ще остане.

Аз все се кося, че не ми остава много време да си играем. Вечер се гушкаме много.

Гери и тя обича много да си играем на криеница. Една вечер така си играха с баща й, а аз отстрани им се радвах, защото Гери беше като едно нормално дете. Смях, криеница...

Тя е все около мен, закачаме се.. гледам да съм повече време с нея, защото като порасне, това ще ми липсва. И стихотворението написано тук /на по-задните страници вече/ е много истинско и реално, разпечатах го и на колежките, такива работещи майки... разплаках ги..

Благодаря ви много  Ние си играем, всичко което сте изброили го правим, но без ентусиазъм от моя страна ... дали не е някаква есенна умора, заради мръчкавото време ... от както се е родил малкия съм си скокла, а сега се чувствам като желе - уморена, тъпа и объркана. Но днес съм малко по- добре от вчера ... а той вероятно се води по моите емоции и когато ми е скучно и той тъпее ..

Благодаря ви , темата е страхотна

secretgarden не можеш да си винаги в кондиция. Човек си и се уморяваш  , позволи си понякога детето ти да те вижда и без ентусиазъм, да вижда че можеш да бъдеш и тъжна. Това пак е урок - майките не са роботчета с пружинки. И да бяха - пружинките понякога се пренавиват и късат.

Обикновено е така и моя син е нервен когато аз съм нервна и весел когато аз съм весела. Трудно е винаги да си в кондиция, но правим каквото можем. Трудно е да запазиш спокойствие и да успокояваш, когато и ти самата се чувстваш нервна и имаш нужда от успокоение. Но от децата едва ли ще получим това...., освен още нерви...

записвам се само да следа темата,когато успея да я изчета ще се включа по адекватно.

И аз също се чувствам нещо изморена напоследък. Когато с таткото си говорим малко на по-висок тон Гери ни се кара и казва "СТИГА". Детето и то разбира и не желае кофти отношения и ситуации.

Тази сутрин едвам станах, такъв парцал бях...

Гера ляга с мен, не заспива сама, ако легна късно и тя заспива късно.
На сутринта и тя не иска да става въпреки, че я будя в 8 ч. мием се, обличаме се и тръгваме към 8,20 ч.

Четох, четох...копирах...вече часове наред и...е ми до тук - отивам да си поплача, а писането - утре.

Аз пак нямам време за фермана, който бях намислила, но да побутна напред -
май никой не споделя за моменти, когато се сблъскваме с пластове до характера на детето, които са си просто вродени и много малко могат да се променят към по-добро. И не говоря за нещо страшно, а за нерешителност, например.

Чета , чета и в главата ми се лутат по цял ден мисли за това как ще се справя аз като майка. Дали ще успея да не допусна грешките на мойте родители? И дали няма вместо тях да направя други,за които децата ми ще ме съдят? Защото като съм говорила с мака ми и тя ми е казвала,че е постъпила в дадена ситуация по определен начин,защото не е искала да прилича на нейната майка и да прави нейните грешки. Дали всичко се повтаря? Възможно ли е да спре този кръговрат? Аз искам да съм най-добрата майка за децата си,искам да изчета и приложа всичко,което ми се струва правилно,но ще успея ли? Едно е да прочетеш нещо в книга,а друго да го приложиш. Толкова много желая децата ни да са щастливи,да са едни самостоятелни,осъзнати, сърдечни и човечни същества. Ще мога ли да им помогна? Ще мога ли да се разгранича ,да им позволя сами да се развиват,сами да правят грешки,сами да побеждават,ще мога ли да озаптя страха си за тях и да им се доверя? Ще сгреша ли ако го направя? Докъде трябва да даваме свобода на децата си? НЕ сикам да ги контролирам,не искам да им забранявам всичко,не искам да растат с мисълта,че има невъзможни неща,но ще имам ли смелостта да им дам право на избор,особено за важните неща?
Засега са още малки,но вече виждам промяната,вече усещам,че не са просто бебета,които само попиват от външния свят,вече проявяват и своя характер,та кога толкова бързо мина годинка? Страхувам се от порастването им,както се страхувах и да ги родя,защото мислех,че няма да се справя,но ето че досега успявам,дано е така и занапред.
Не знам дали греша като ги оставям да ходят навсякъде,да бъркат навсякъде,да отварят и разхвърлят шкафове,да бъркат в купата с яденето и да мачкат с удоволствие храната в ръчичките си. Не знам дали не греша като им се карам когато правят опасни за тях неща,а не мога да измисля как по друг начин да им обясня,че така не трябва. И как да постъпя - да ги оставя да продължат с риск да паднат или да им се скарам и да ги накарам да мислят,че има невъзможни неща? Такива дилеми ме налягат. Не че ще ги оставя разбира си,но се чудя има ли компромисен вариант. И дали не греша като спя с тях всяка вечер? Първо започнах защото така ми беше по-лесно нощем,защото иначе не ми оставаше никакво време за сън,но сега вече не мога да ги отделя и да ги оставя сами в легълцата им. Не знам дали това е добре или зле за тях,дали няма да ги накарам да прекалено зависими от мен или пък така ще им дам увереност,че са на сигурно и защитено място и никога няма защо да се страхуват. Надявам се да е второто. Много хора ми казват,че това не е правилно,защото като свикнат така после няма да мога да ди накарам да спят отделно,но истината е,че аз няма да мога да се отделя от тях,а те със сигурност ще го поискат като пораснат. Не знам как ще преодолявам тези малки отстъпки от пълната ми закрила над тях,но знам че ще трябва,за да могат те да растат независими ,колкото и мен да ме боли от това,че малко по малко ставам не толкова необходима им.
Искам още толкова неща да споделя с вас,но мислите ми се гонят объркани. Ще продължа когато ги озаптя малко
И ако може препоръчайте ми книги,които са ви помонали в разбирането на децата ви,ще съм ви благодарна.
 П.С.   САКРИ, възхищавам ти се 

Djina, ти как успя да ми прочетеш мислите ?
Ами, аз затова и не можах няколко дена да пиша - имахме малък разрив с моят 11 годишен син. А аз много тежко преживявам и най-малката неразбория. Може би защото дълго време имах идеалното дете и някакси неусетно започнах да му давам все повече свобода и избор. И аз така - душата, та душата на детето, то заслужава. И се стигна до там, да правя най-лошото - да заплашвам и да давам ултиматоми. И си дадох сметка, че в този момент за мен по-важно е не колко наранявам душата му и колко го подтискам, а до колко съм го научила на умения един ден да се справя сам в този живот, защото аз няма да съм вечна.
Много е индивидуално за всяко дете - един подход работи при едно дете, друг при друго. Аз чета поредната книга и все още често греша в общуването си с моя син. Може би, защото съм си решила, че искам на всяка цена той да избегне грешките, които аз съм правила. От които той може би би се поучил по-добре от мен, но няма никакви гаранции.
Със сигурност искам да избегна грешките на моята майка, която все се правеше на приятелка и когато в момент на слабост споделях с нея, тя едва дочакваше да обърне всяка моя дума срещу мен. И не само това. Само аз си знам как се живее с човек, който постоянно ти повтаря, че те обича повече от всичко на света, а жив те погребва с постъпките си. Отне ми години да и простя, но това не значи, че бих се върнала в БГ, за да я видя.
Затова и още повече ме боли, когато видя в себе си нейни черти, колкото и да се пазя и самонапомням. Аз и затова не съм искала никога деца, защото безумната ми обич към тях не ми гарантира безгрешни постъпки. А аз знам до какво водят родителските грешки.

Много се извинявам, че стана толкова объркано , но ще го оставя. Много и искрено се радвам за тези от вас, които наистина сте имали родители до себе си!

Че има кръговрат има...
Аз мисля, че съм по-обвързана към децата си, от колкото моята майка. Сега живее извън града, почти не се обажда да пита как сме, що сме, как са децата, да иска да й ги оставя. Аз на моменти ми се иска да ги няма 2 дни да си почина и свърша из вкъщи нещо на спокойствие, но от друга страна не мога без тях и ще ми се види тихо, тъпо в къщи без тях. Дори когато с мъж ми сме излезнали сами/това рядко се случва/ все се оглеждаме и двамата и търсим децата покрай нас, защото все сме свикнали да сме винаги заедно навън.

Много истински думи си казала, Djina!  Аз често се терзая от такива мисли, обхващат ме объркани чувства, стоя пред разни дилеми - кое е правилно?; какво е наи-добро за детето ми?; правилно ли постъпвам?; сега, трябваше ли да й се скрам?;
В един момен се замислям и разбирам, че май аз не мога повече без детето ми, от колкото то без мен!
Чела съм доста книги, но както ти казваш - едно е да го четеш, а друго да го приложиш! Много хубави думи и мисли намерих в кн."Нестандартното дете" от Владимир Леви. Препоръчвам ти я!

Много ми е трудно да пиша, в главата ми препускат много мисли, по- бързи от думите, които да ги изразят.
Аз имах хубаво детство, имам прекрасни родители и невероятна майка. Но с няколко неща - действия, думи и реакции, мама ми нанесе огромни щети, с които и досега са боря. Обичам я много и съм и благодарна за хилядите неща, които научих от нея, за безкрайните сутрешни кафета по пижама и за сигурността, която ми създаде, за помощта, която ми оказва и в момента. Но предпочитам един ден, децата ми когато анализират поведението ми, да не казват "тя беше невероятна майка", но  и да не сложат "но" - то след това.