За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Хубави стихотворения.
Тези дни ми попадна едно и ми хареса...пускам го за госпожата и за всички нас, дано децата ни срещнат такива хора ...

АЗ СЪМ УЧИТЕЛ

Джон У. Шлатър


Аз съм учител.

Родил съм се в мига, когато от устата на дете е изскочил въпрос.

Аз съм много хора на много места.

Аз съм Сократ, вдъхновяващ младежите на Атина да откриват нови идеи като задават въпроси.

Аз съм Ан Съливан, поставяща тайните на Вселената в протегнатата ръка на Хелън Келър.

Аз съм Езоп и Ханс Кристиан Андерсен, разкриващи истината чрез безбройни истории.

Аз съм Марва Колинс, която се бори за правото на образование на всяко дете.

Аз съм Мари МакКлеод Бътюн, която строи голям колеж за моя народ, където вместо чинове има оранжеви щайги.

Аз съм и Бел Кауфман, борещ се да върви "Нагоре по стълбата, която води надолу".

Имената на онези, които са практикували моята професия, звънят като камбани на славата за човечеството... Букър Т. Уошингтън, Буда, Конфуций, Ралф Уолдо Емерсън, Лио Баскаля, Мойсей и Исус.

Аз съм всички онези, чиито имена и лица отдавна са забравени, но чиито уроци и характери винаги ще бъдат помнени заради постиженията на техните ученици.

Аз съм плакал от радост на сватбите на мои бивши ученици, смял съм се щастлив при раждането на техните деца и съм стоял с глава, наведена от скръб и объркване, край гробове, изкопани твърде скоро, за тела твърде, твърде млади.

В продължение на един ден се е налагало да бъда актьор, приятел, сестра и лекар, треньор, търсач на изгубени вещи, банкер, таксиметров шофьор, психолог, заместник родител, продавач, политик и защитник на вярата.

Независимо от картите, диаграмите, формулите, глаголите, разказите и книгите аз наистина нямаше какво да преподавам, защото онова, което трябваше да научат учениците ми, беше да опознаят себе си, а аз знам, че най-трудно е да разбереш кой си.

Аз съм парадокс. Аз говоря най-силно, когато слушам най-внимателно. Най-големият подарък за мен е благодарността на моите ученици.

Материалното богатство не е моя цел, но аз съм търсач на съкровища на пълен работен ден, който проучва нови възможности, в които учениците му да използват своите таланти, и издирва таланти, които понякога лежат дълбоко заровени сред отломките на нечие саморазрушение.

Аз съм най-големият късметлия сред всички, които работят.

На един лекар му е позволено да изведе живота на бял свят в един вълшебен миг. На мен ми е позволено да се погрижа животът да се ражда отново и отново всеки ден - с нови въпроси, идеи и приятелства.

Един архитект знае, че ако строи грижливо, неговото творение може да просъществува векове. Един учител знае, че ако изгражда с любов и истина, онова, което изгради, ще трае вечно.

Аз съм воин. Всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим.

А на кого трябва да благодаря за този чудесен живот, който така щастливо ми е отреден, освен на обществото, на родителите. Защото вие сте ми оказали голямата чест да ми се доверите с великия си принос към вечността - вашите деца.

И така, аз имам минало, което е богато на спомени. Имам настояще, което е истинско предизвикателство, пълно с приключения, защото ми е позволено да прекарвам дните си с бъдещето.

Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това.

Татко забравя....


Сиана,благодаря,че ме изпревари-това е едно от любимите ми неща,препрочитала съм го хиляди пъти и се изумявам всеки път на общовалидния му,общочовешки смисъл!Никога не бива да забравяме,че децата са си деца и трябва да ги оставим да бъдат такива;че е добре"поне един път на ден да се връщаме към спомените си от детството",за да разберем по-добре децата си ,а и за да съхраним детето в себе си!

Flash*,разплака ме и ме трогна до дъното на сърцето ми!Това е "Хипократовата "ми клетва,моето верую,моят живот!Ако повечето от нас мислят по този начин,ако за всички това е призвание,гордост и чест,можем да бъдем спокойни за нашето утре!И нека никога не забравяме,че родителите са първите учители на своите деца,че "доброто възпитание и добрата пилешка супа си приличат по това,че и двете се приготвят у дома!"Благодаря ти,отново и се надявам,че ще имаме възможност да се запознаем-удоволствие ще е за мен!

все едно е извадено от главата ми . И аз така си повтарям ,че е дете и още не разбира ,когато напира в мен да му се скарам за нещо.
Всяка нощ отивам до легълцето му и го гледам . Мисля си за изминалия ден , за другите изминали дни , за раждането и момента в който за пръв път го поех в ръцете си.....и плача , така бързо лети времето . Мисля си , колко сме забързани и изтърваме мигове , за които после съжаляваме.....

Затова прошепни в ухото на спящото си дете "Обичам те"и го дръж за ръчичка винаги,когато имаш възможност,защото много скоро няма да можеш да го правиш...

казвам му го и го целувам
освен за ръчичка , обичам и да го прегръщам - дълго и силно.
Също и да спим ,дори и 30 мин. заедно, поради причината която си писала.

 Много хубава тема
В този ред на мисли, ще си позволя да ви препоръчам една книга: МАЙКИТЕ на Теодора Димова
Ето малко и за самата книга:
Започнах да пиша МАЙКИТе след като през пролетта се случи онова убийство в Пловдив, когато две четиринадесетгодишни момичета убиха своя съученичка. Последваха други убийства, извършени от деца .................За мен това не са обикновени убийства..... Тези убийства са знак, че в обществото ни се случва нещо, което до този момент не се е случвало. Че сме преминали някакви граници, които не могат да бъдат преминати.

Опитах се да открия корените на зверството. Не зная дали съм успяла. Това, което със сигурност разбрах, че не децата ни са виновни.

Абсолютно съм съгласна-децата ни са най-малко виновни!Защото нямат вина,че родителите им ходят да работят на 2-3места ,за да свържат двата края;защото нямат вина,че държавата и цялото ни общество тотално абдикира от своите отговорности към децата;защото не са виновни,че учителите им в у-ще са абсолютно неангажирани и не им пука по ред причини;защото нямат вина,че в тези вълчи времена на липса на всякакви ценности и положителни модели на поведение,те растат на улицата ,нямат подкрепа и опора,няма кой да ги изслуша и отговори на въпросите им,да успокои страховете им...И се научават и следват единствено закона на джунглата-оцелява по-силният,убий,за да не бъдеш убит
Това е тема,която ме вълнува от много време,Звезделина и ти благодаря,че препоръча книгата-непременно ще я прочета! 

Наистина невероятна тема!
Благодаря на всички, които пишете!  

И ще потвърдя мнението си,че децата ни са най-малко виновни с едно невероятно стихотворение-прозрение на един от най-любимите ми поети-Недялко Йорданов.
                                              ВИНА
 Децата!Колко сме виновни
пред нашите деца!
Те идват на света спокойни,
с усмихнати лица.
Те с въздуха воюват
само с ръчички го ловят.
Съсредоточено разглеждат
край себе си светът.
А ние-строги и себични
дресираме ги -как
по-бързо трябва да пораснат
и с нас да тръгнат в крак.
И сърдим се,щом те прегъват
по твърдия паваж
крачетата си нестабилни,
когато свири марш.
Те,като луди пеперуди
вървят по свой зиг-заг,
към някоя седефна мида
или към някой мак.
Несвързано си казват нещо,
крещят с възторжен вик...
А ние искаме да знаят
те нашия език.
Да се страхуват от морето,
от всеки стръмен връх-
да имат чувството за пропаст
и чувството за смърт.
Да бъдат трезви и разумни
във тоз практичен век,
покорно да се подчиняват
на силния човек.
След победителят да тичат.
Да нямат собствен глас.
По всичко всъщност си приличат
единствено на нас.
И те-недетски-безвъзвратно
навлизат в зрелостта
и губят своята наивност
и свойта чистота.
И стават като нас-бездушни,
но малко по-добри...
И може би ни оправдават...
Прощават ни дори...
*****************************
Да се надяваме,че ще ни простят!Дали,обаче ние ще можем да си простим?????

Докосване до децата

 Намалете темпото само за три минути, за да се докоснете до мъдростта на децата. Струва си да се вслушате в думите им.

Група от професионалисти задали на деца от 4 до 8 години въпроса: „Какво според теб значи ЛЮБОВ?”

Отговорите, които получили, били по-смислени и по-дълбоки, отколкото някой е можел да очаква. Вижте и кажете какво мислите:

Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов.
Ребека – 8 години.

 Когато някой те обича, той произнася името ти различно. Ти просто знаеш, че името ти е чисто, произнесено от него.
Били – 4 години

 Любов е, когато едно момиче си слага парфюм и едно момче си слага афтършейв и те излизат заедно и се миришат.
Карл – 5 години

 Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя.
Криси – 6 години

 Любов е това, което те кара да се усмихваш, когато си тъжен.
Тери – 4 години

 Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашата му, преди да муя даде, за да е сигурна, че е хубаво и не пари.
Дани – 7 години

 Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват.
Емили – 8 години

 Любов е това, което е в стаята с теб на Коледа, ако ти спреш да отваряш подаръците си и се заслушаш.
Боби – 7 години (О-о-о-о)

 Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш с приятелите, които мразиш.
Ника – 6 години
(ние имаме нужда от няколко милиона повече Ники на тази планета)

 Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, когато го виждаш с нея всеки ден.
Ноил – 7 години

 Любов е, когато една стара жена и един стар мъж са още приятели, макар че се познават много добре.
Томи – 6 години

 По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е любов.
Синди – 8 години

 Мама ме обича повече от всеки друг. Никой друг не ме целува, преди да си легна.
Клер – 6 години

 Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето.
Илейн – 5 години

 Любов е, когато мама вижда татко мръсен и потен, и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд.
Крис - 7 години

 Любов е, когато кученцето те близва по лицето дори тогава, когато си го оставил цял ден само.
Мери-Ан – 4 години

 Зная, че по-голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи, а после трябва да излезе и да си купи нови.
Лорен – 4 години

 Когато обичаш някого, клепачите ти подскачат нагоре и надолу и очите ти излъчват звездички.
Карен – 7 години (каква представа!)

 Любов е, когато мама вижда татко седнал на тоалетната, и не мисли, че това е срамно.
Марк – 6 години

 Наистина не трябва да казваш на някого „Обичам те”, ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти. Защото хората забравят.
Джесика – 8 години

 И финалното. Писателят и преподавателят Лео Баскалия разказва за един конкурс, в който трябвало да журира. Задачата на конкурса била да се определи най-грижовното дете. Победителят било едно 4-годишно  момченце, чийто възрастен съсед наскоро изгубил съпругата си. Когато видяло, че мъжът плаче, малкото дете отишло в двора на господина, покатерило се в скута му и останало седнало там. Когато се върнало при майка си, тя го попитала какво е казало на съседа, а малчуганът казал: „Нищо, само му помогнах да си поплаче.”



 

 

Много ме развълнува тази тема. Даже си и поплаках и аз не знам защо  . Може би, защото искам да съм най-добрата майка и да отгледам един достоен и прекрасен човек (моя син), а в същото време си давам сметка за всичките си слабости и недостатъци и за това, че грешките са неизбежни. Опитвам се да си повтарям, че идеални родители няма и че всеки родител си има своите малки грешки и пропуски, но се надявам един ден синът ми да проумее, че те са направени в човешката ми слабост въпреки огромната ми любов и желание да му дам най-доброто. Надвам се да не ми е сърдит и да не ме обвинява, а да намери собствени сили да промени и да даде посока на живота си и да продължи да ме обича и да иска да му показвам майчината си обич.
Много често си мисля за моите прекрасни родители, които далеч не са съвършени, даже напротив и си казвам дано да съм добър родител, поне колкото тях и дано да не направя техните грешки, които те допуснаха при мен и сестра ми. Но аз съм им простила и знам, че биха дали и живота си за нас.

Горещо препоръчвам книгата "Сърце", но не помня автора  

Това го четох в "Клюкарника"Мариели го сподели с нас-велико е!Ако отидеш там на "Казано отдеца",може да прочетеш и една подобна на последната случка,която е показателна за това колко мъдри и състрадателни могат да бъдат децата и колко много можем да научим от децата,ако по-честичко се вслушваме в тях! 

Едмондо де Амичис е авторът на "Сърце"-непременно я прочети на синчето,когато е готов за нея,а после му я дай да си я прочете и сам!