За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Има разлика между това какво беше времето при нашите родители и какво е днес. Нашите родители са от следвоенното поколение и са израснали предимно в "нямане" и са възпитавани по-патриархално, а покрай идеологията на соца и по-твърдо. Нас също ни възпитаваха горе-долу така, защото те самите така са били възпитани. Най-малкото те цял живот са живяли "под знамето на Партията и ОФ" и отвсякъде са им набивани в главите разни работи. На нас също. Не смятам, че нас учители, родители и т.н. са ни уважавали кой знае колко, че да се опитват да ни вникват в душите.
Сегашните родители имат по-друга нагласа, защото и времето се промени  и на преден план излизат индивидът и индивидуалният успех, а не колективният. Отделно е промяната във философските разбирания за правата на човека и в частност на детето.

  И аз съм си го мислила.

Радвам се, че прекрасната тема на Феъри изплува отново 

А струва ли ви се понякога, че не можете да смогнете на темповете, с които се развива детето ви? Как успявате да удовлетворите всеки копнеж по знание, всяко любопитство? И тази впечатляваща, ненатоварена с мнителности жизнерадост.. Следвате ли я?
Кога разбирате, че малкото човече, което преди сякаш секунди беше бебе, бяхте едно цяло, силно зависими един от друг, вече прилича на самостоятелна личност? Сладките прояви на хумор, твърдост на позицията, толкова близко и отличаващо се от вас?
Понякога ме е страх, че не мога. Имам чувството, че той се развива с невероятна скорост, оплитам се във въпросите му. И сякаш не бях такова дете, по-мудно се развивах.

valerie , направило ми е впечетление от постовете ти, че много близо стоиш до сина си, че всячески се опитваш да откликваш на нуждите му, на потребностите му за нови неща.
Не се страхувай Може би е дошъл момента, в който има нужда сам да открива света, или пък му липсва друг вид общуване... 
Някак трудно е да се признае, че детето няма толкова нужда само от майка си.
Просто детето си расте 

Сетих се за онзи стих на Халил Джубран .. Твоите деца не са твои деца .... те са рожба на зова на живота към самия себе си  .. и .т.н. 

Ханна, това е, да . Расте.
Не ми е трудно да призная, че няма чак толкова нужда от мен, даже се радвам, че е много адаптивен към нови места. Преди истерията около свинския грип, с цел постепенна адаптация към детска градина, започна да посещава детски център. Чувства се прекрасно.
Темповете ме впечатляват .. не мога да му насмогна на книги, научих имената на безброй строителни машини, всякакви видове багери, повдигачи, фадроми, които преди въобще не съм различавала, толкова много насекоми, вече знам историята на влаковете. За всяко камъче въпрос, за всеки предмет история. Грозното пате защо не е грозно? Вълкът лош ли е? Защо плаках? Как е на английски бетонобъркачка ?
Старая се да не загубя нишката, да не изпусна нещо по пътя. Да запазя жизнерадостта и любопитството, да не го натоваря прекалено или пък обратното да не го щадя, ако има нужда от повече. Трудно е.

Просто го оставям да "диша". Не смятам, че трябва да смогвам на темповете му. Мен ме беше обхванала параноята, че не му говоря достатъчно, в смисъл - не му обяснявам достатъчно, не отговарям на всеки негов въпрос. Спрях да го "следя" постоянно, спрях да "ходя по него". Оставям го да следва сам развитието си, а аз се намесвам в по-трудните ситуации. Малко ми е трудно да изразя това, което искам да кажа. Обичам го, постоянно му го казвам и показвам, и той знае, загрижена съм за него и за развитието му във всички аспекти, но не се "втелясвам", казано на прост български език. Така хем той усеща свободата си, усеща индивидуалността си, хем на мен ми е по-леко и не ми тежи "бремето" на твърде грижовния родител.

Да, zuki е казала точно това, което имах предвид.

Помислих си, че наистина ще стане въпрос за душата в тази тема, но май сбърках - аз лично правя разлика между психика и душа. Ако беше за душа, имах какво да напиша, но за психика - прекалено много книги и нищо ново 

  Ами напиши за душата де

Детската душа е чиста, без багаж, така че когато детето казва нещо е хубаво да се слуша, не само като дете, а като мъдрец. Интересно е, защото ако се обърне внимание, душите на децата сякаш помнят неща, които с възрастта се забравят. После търсим книги и специалисти, за да ни казват това, което децата знаят. Опитвам се така да възпитавам дъщеря си, че да внимавам да не разруша това, което притежава душата и - връзката с истината. Може също да се нарече интуиция или шесто чувство. Имат го всички деца. После им се отнема и то първо от нас - родителите, за да ни влезат в системата.

Това което казваш е много интересно. Напоследък имах възможност да се докосна до Рейки и тази интуиция много се обсъждаше там. Разкажи по вече, моля те. Звучи много логично и истинско.

Един от потребителите във форума, на който много симпатизирам, беше казал именно това - че трябва да слушаме децата си много внимателно. Мога най-отговорно да призная, че научих много неща, много истини за живота като цяло, за възпитанието в частност от сина си.
Аз определно не съм от хората, които търсят специалисти да им решават проблемите с децата. Ако един родител не намери път към душата на детето си, кой, аджеба, да го намери?

Запис и аз. Много хубава тема и успях да намеря някой полезни съвети. По темата, че децата учат родителите си искам да кажа с радост, че аз успях да науча майка ми и баща ми да казват "Обичам те!". Бях вече на 25 години, но по-добре късно отколкото никога. Беше трудно първите няколко пъти да изрека тези думи, след като до този момент бяха прескачани в нашето общуване по неясни за мен причини. Сега обаче съм сигурна, че освен на мен и на моите родители им е приятно. Естествено не пропускам да кажа "Обичам те!" на дъщеря ми всеки ден.

Невероятна истина! Моля те сподели кой е потребителя, за да научим и ние нови неща

Много хубава тема и това заслужава да бъде отбелязано за пореден път!     Отне ми близо три месеца да я прочета, защото не можах наведнъж заради емоциите, признавам, доста си поплаках. Няколко пъти се връщах назад, препрочитах, осмислях , радвах се, че има и други, които възприемат родителството не само като радост, която „малкото съкровище трябва да ни дава”, а и като отговорност и осъзнато раздаване на любов. През цялото време докато четях , си мислих какво искам да споделя по темата, какво измислих в следствие на вашите мисли и нямах търпение да стигна до края, за да впиша и аз.
   Аз съм само дете и много често в детството си съм била самотна заради това. От много малка мечтаех и казвах на майка ми „когато порасна, ще имам три деца!” и нямах търпение да дойде времето за деца. Не бързах много по въпроса, защото явно не съм от жените, които ги сполетява майчиното чувство и полудяват на тема бебета. Така и не ми дойде непреодолимото желание да ставам Майка. Чаках да ме сполети чувството преди да забременея, после докато бременеех, пак чаках, като се роди дъщеря ми, пак чаках, но не стана и реших, че просто не чувствам така нещата. Вдъхновена от тази тема, започнах да си водя нещо като дневник за живота, който ми се случва с нея и ето как започва той:
   
„10.11.09 13:00
    Днес е 20тия ден от раждането на милата Мила. Реших да започна да пиша, подтикната от тази тема "За душите на нашите деца". Дневник водих и докато бях бременна, но той беше по-скоро, за да не забравя как протича бременността. Темата ми даде да разбера, че всеки миг с малкото човече е безценен и много бързо отминава, и никога няма да се повтори. Всъщност това последното не ме плаши толкова, но определено се разчувствах най-вече от предизвикателството да съм добър родител, да й бъда подкрепа и да й помогна да живее и расте като достоен човек, който обожава живота.
    Осъзнавам много от пропуските и грешките, които майка ми е допускала докато и тя се е опитвала да направи точно същото. Смятам, че всеки родител иска да даде най-доброто на детето и прави това, което за него е най-доброто. Друг е въпросът какво се получава. Имам много мисли и изводи, които са ме сполетяли за годините преди да стана родител, много съм надъхана да отглеждам щастливи, здрави и живеещи с ентусиазъм деца. Всъщност това мисля, че е смисълът на живота ми. Знам, че мога да го направя, стига да се справя с изнервянето си на моменти и това, че все още нямам търпение да правя само едно нещо.
    Колкото и трудно да казват всички, че се гледа малко бебе, аз не го чувствам така. Мисля, че се справяме доста добре с нея. Въпреки това ми е гузно заради моментите, когато ми се е спяло и съм била изнервена, заради което съм й се сърдила на нея, че не се справя според очакванията ми със сученето и съня. Мисля, че все пак на време си взех бележка и се старая да контролирам този си недостатък - опитвам се да й показвам повече нежност, да проявявам разбиране, да си напомням, че тя е все пак новородено на съвсем малко дни (въпреки че според мен се справя много добре за възрастта си и може би заради това се появяват тези очаквания да е още по-зряло поведението й). Осъзнавам и го виждам на практика, че нейното спокойствие зависи от моето. От както преди 2-3 дни си съзнателно промених отношението и поведението си към нея, храненето и гушкането й, тя стана доста по-спокойна, или поне по-лесно успявам да я успокоя, когато не е на кеф.
***
    Все още (а може би и винаги ще си спомням) колко бързо започнаха да се появяват чувствата ми към нея. Беше толкова мъничка, но не ме беше страх от това, както очаквах. Всички казваха колко е оформена и красива, а за мен беше като другите бебета и в същото време точно такава, каквато трябваше да бъде. Просто тя. Трябваха ми няколко часа да се престраша да я целуна и после желанието ми да я целувам започна да става все по-силно и все повече да се пристрастявам към това. Усещам как на моменти, когато по-дълго не съм я кърмила, се появява носталгично чувство към кърменето и желание да я гледам или да я гушкам. Още от първия момент ми се струва достатъчно голяма и непрекъснато си повтарям, за да го осъзная, че тепърва ще расте и ще става все по-оформена, движенията й ще стават все по-плавни, физиономиите все по-сладки и осъзнати. Радвам се, че имам време, за да видя, че миглите й растат с часове едва ли не, че след като минала седмица рязах ноктите й, вече са пораснали отново, че бузките й се наливат с всеки изминал ден, че на крака й вече са се появили гънки, че все повече се фокусира в нас, че става все по-добра в сукането...
    Повечето майки говорят за новородените си деца като за супер беззащитни и съм сигурна, че точно така ги чувстват, но аз още от момента, който я видях и поех, имах чувството, че е много борбено човече, което има огромно желание за живот. Тя ми го показа още от първите дни - засука много добре, никога не е имала проблем със справянето с гърдата (казват, че и бебетата се учели да сучат и им трябва време), от първия ден прави опити да си държи главата изправена, когато е с отворени очи, гледа доста умно, макар и невиждащо, всички страшно много я обичат и й се радват. За това последното предполагам тя го постига с това, че е хубава, прави сладки физиономии и има родители с младежки дух, които не й треперят, а гледат на нея като на малка сладка голяма възможност да се забавляват и да направят нещо добро за света.
***
    Общо взето усещам, че нямам търпение да стане достатъчно голяма, за да можем да си приказваме с нея, да си играем и да се учим на нови неща чрез и с нея. Знам, че настоящите мигове са безценни и много бързо ще отлетят и затова им се радвам много, радвам й се дори и сега като не спи и издава всевъзможни звуци до мен и непрекъснато си повтарям колко много е малка още, че е само на 20 дни и колко много има да расте тепърва, как ще става все по-интересно. Нямам търпение да се родят братчетата й (или сестричета), да растат заедно, да се подкрепят и да споделят щастието си, че са се родили и ние с тях, че сме техни родители и помощници в живота.
    Все повече започвам да осъзнавам, че тя има нужда от мен за гушкане и топлота, че това да ме усеща, да усеща топлината и любовта ми я прави много, много щастлива. Не я възприемам като беззащитно създание, което не може без мама - знам, че тя и без мен ще оцелее, просто виждам духа й колко е силен и борбен, но аз с храната, която й доставям, ласките и целувките, които давам и отношението ми (което се старая да става все по-топло и пълноценно) я правя щастлива. Чувства се добре като съм край нея, затова и започнах да предпочитам да спи до мен, а не сама в другата стая, пък и тук слуша хубава музика . В началото я хранех и после буквално я захвърлях с легълцето й да спи. Даже ни беше странно, че иска да я поносим след хранене (не само, за да се оригне), че явно има нужда от преспиване. След два дни неразположение, което изкара (да го наречем леки колики) разбрах, че се чувства много по-добре като й говоря повече, по-нежно, гушкам я (от вчера и в слинга). Всъщност на този етап по-доброто й чувстване се изразява в това, че не пъшка толкова, спи като е в слинга и след това, не плаче (то и преди не е плакала толкова) и спи спокойно най-вече (не пъшка и не прави физиономии).”...

Това е като начало, въпреки че исках още много неща да ви споделя, но някак си не е сега момента, че ще стане прекалено много, а и за "прекрасното" „заспис” – стига    

Благодаря ви още веднъж за хубавата темичка!