За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Ние само си мислим, че на децата им трябва малко, защото сме възрастни. На децата им трябва много, много повече, отколкото сме склонни да признаваме. Прегръдките, играта заедно, ходенето в парка, четенето на приказки, утехата при неприятните случки и всички такива неща може да не струват пари, но струват време, енергия, постоянство. Ще познаваме и разбираме душите на децата си, ако прекарваме повече време с тях от задължителното проверяване на домашните или обсъждането какво иска да яде и какво ще му купим за рождения ден и всичко това преди да са тръгнали на училище или да влязат в пубертета. Това, че сме забързани и изнервени е оправдание, което много родители усещат, че е тъпо. Но върши работа през по-голямата част от времето.

Обаче, това с предпочитането на футбола пред английския искрено ме разсмя. Също и онвова с МакДоналдс. Представям си всичките теми и родителски реплики за това колко е нужно, че направо задължително детето да научи поне два чужди езика, защото сега му се кове бъдещето. А МакДоналдс е много разпространена награда, но виж, две детски менюта са направо върхът на сладоледа. 

Със сигурност нечии души са "втресени" - как така футболът пред английският или приятелите -пред пианото !Но , ако се върнем за малко в своето детство , ако "поне една минута на ден " си спомним какво сме искали , когато сме били деца ...може би ще бъдем много по-разбиращи и добри родители , без да сме перфектни , разбира се  !

МериЛу,  Благодаря ти, прекрасно е, разплаках се... от силата на думите и емоцията. 

Наистина няма случайни неща, снощи се сетих за тази тема и исках днес да я потърся, за да споделя случка, която ме разтърси. Предварително се извинявам, защото става дума за доста по-голямо "дете" /на 33год/. Син на познати на приятеля ми. Момче за чудо и приказ, усмихнато, обичано, щастливо, с професия, която му харесва, с любящи родители, с добри приятели, без финансови затруднения... момче, което преди 3 дни са намерили обесено в гаража му.... Като ми разказа случая моя приятел направо се втрещих, дори не искам да си представя какъв шок са изживели и каква мъка изпитват родителите и близките му  /момчето е единствено дете/. Цяла вечер си говорихме, мъчейки се да проумеем какво може да е предизвикало подобно решение /няма следи от насилие/ и докато обсъждахме и мълчахме, смазани от това как живота на някого може да се преобърне за един миг се сетих за тази наша тема...
И си дадох сметка колко трудно е всъщност наистина да опознаем душата и сърцата на децата си, така че да долавяме тревогите и радостите. Някоя от вас беше написала, че детенцето й всъщност преживява нещата в себе си... Знам, че много деца /а и възрастни/ не обичат да споделят проблемите и грижите си, не общуват открито за всичко и вероятно искат сами да се справят, за да не натоварват другите...
Позволих си да напиша всичко това, защото дълбоко ме развълнува и потресе. Моля да ме извините, знам, че е встрани от темата и звучи ужасяващо тежко. В същото време знам, че майка ми, въпреки, че вече съм на 37 год. винаги ме мисли и да, както беше написано продължава да се опитва да ме довъзпитава и напътства и че няма как за нея винаги да не си бъда нейното дете...
Благодаря за всичко, което споделяте и затова, че ви има 

Не мисля, че не е по темата. И аз знам за подобен случай с момче на 20 год. Тези случаи доказват колко е крехка душата на човека. Но съм убедена, че винаги има сериозни причини, и ако се върне лентата назад, ще се открият тънки сламки, от които може да се тръгне и да се подреди пъзелът. Но вече ще е късно. Затова трябва да си "отваряме" очите сега, а не после. Колко елементарно звучи, но трудно за изпълнение, наред с всички други прозаични задължения всеки ден.

МериЛу, това не е точен цитат, някой го е дообогатил със собствени мисли, вкл. Мак Доналдса  

Възможно е. Незнам кой го е писал. Но мисля , че и в този му вариант е доста трогателно.

"Тази вечер, когато прокарвам пръсти през косицата ти докато се молиш, просто ще бъда благодарна на Бога, че ми е дал най-великия подарък, който някога е даван"

Тозва ми хареса най-много от всичко написано!

MeryLu , това което си написала е мн. хубаво! Разчувства ме, разплака ме, накара ме да се замисля!

Да ви кажа, че това ми е любимата тема във целия форум! Тъкмо скоро си мислех, че отдавна не сме писали в нея, а тя е изключително важна! Важна е за сега и за всичко което ще се случва в бъдеще! Не трябва да я пренебрегваме. Душата е мн. важна, а децата са всичко! Да се погрижим да ги разбираме малко повече!

MeryLu Това, което си написала ме просълзи. Страхотно   

Ами , чудесно е , че някой е добавил и свои мисли , чувства и преживявания! Защото всички имаме своите скъпоценни моменти с децата ни , просто много често ги забравяме , забравяме колко щастие са ни донесли и колко неповторими са всъщност!Може би , ако ги споделим , ще си ги припомняме по -често , ще се спираме за момент и ще се усмихваме на спомена за щастливите мигове , ще си дадем сметка , че точно тези безценни моменти , са това , от което имаме нужда , за да бъдем по- добри и разбиращи родители !

Е да де ама ползата от едни мисли отлежали и доказали се свремето, превърнали се в мъдрости е една, а нечии виждания за посещенията в Мак Доналдс съвсем друго нещо - просто исках да ви обърна внимание, че е добре, когато цитираме да имаме и източника на инфото иначе бихме могли да подведем и себе си и околните с някоя нелепица (каквато апропо е за мен точно тоя момент с "невероятната" верига за бързо хранене  ).

Sunnily*,според мен Мери Лу акцентира върху момента на споделяне ,а не на някаква си верига за бързо хранене .
Поне аз така го разбирам и съм го правила с моите деца, въпреки ,че не харесвам бургери ,още по -малко тези, които слагат в детското меню.
Госпожо, много ми е приятно да те"видя" и в тази позабравена тема .

И аз "доживях" да се включа. Не знам, как досега не съм я видяла тази прекрасна тема. Вчера я изчетох цялата, плаках, радвах се, че има много майки, които споделят моите възгледи, даже ме обзе и щастие, едно такова...много хубаво ми стана.
Аз съм от майките, които могат да кажат, че разбират децата си. Синът ми е малък, но има характер. Ако не разбираме децата си, докато са малки, как ще ги разбираме, когато порастнат?
Според мен, на децата си трябва да гледаме като равни, не като деца, а като хора, индивиди, не като стоящи по-ниско от нас, защото са малки. Не казвам, че трябва да се държим с тях, все едно са възрастни. Всяко дете трябва да изживее детството си с всичките му там глезотии. Просто е хубаво да знаем, че те не са наша собственост, че не са по-долу от нас, а да ги уважаваме, да уважаваме техните желания, виждане, емоции, чувства.
С всичко това не искам да кажа, че трябва да се отнасяме с тях като с приятели. Поне за мен приятелството стои на по-друго ниво. Да усещат, че са равни на нас, но да ни имат доверие, да усещат опората в наше лице, да чувстват сигурност. Като споменах приятелството, искам да споделя. Свекърва ми много е искала да бъде приятел със синовете си. Но никога не го е постигала. Мъжът ми й беше казвал няколко пъти в различни разговори, че той не иска да бъде приятел с нея и не може да бъде такъв, а иска в нейно лице да вижда и открива майка си, която го разбира, която го подкрепя. Уви, и това никога досега не се е случвало.
Децата имат нужда да ги разбираме. Аз имах нужда от това, но мен нито ме разбираха, нито пък ми пречеха родителите ми. Майка ми подхождаше с доверие към мен и брат ми и от тинейджърските години нататък ни остави да живеем по начина, който ние намираме за добре, защото тя беше сигурна във възпитанието, което ни е дала, и сигурна, че няма да тръгнем по "лош" път, защото знае какви деца е отгледала. Но никога не е показвала, че я интересуват чувствата ми, защо плача, какво ме натъжава и т.н. А аз имах нужда от това - да прояви интерес и после разбиране.
Свекърми пък е една абсолютна крайност - тя никога не е проявила разбиране към малкия си син - мъжа ми. И не само, че не е проявила такова, ами винаги го е обвинявала и продължава да го прави, критикува го и се опитва да налага нейния модел на разбиране за нещата, за възприемане на света. Нея донякъде я разбирам, тя е от онова поколение, патриархално, в което родителят има власт над детето си и прави с него, каквото намери за добре. Но не я оправдавам. Времената се менят, поколенията се менят, техните принципи и възгледи се променят в отговор на времето, в което живеят.
Обичам безкрайно и безусловно сина си. Опитвам се да го разбирам, да вниквам в душата му, да се поставям на негово място. Когато върша някаква домакинска работа, а на него вече му е омръзнало да си играе и иска вниманието ми, включвам го и него, колкото и вътрешно да се ядосвам, че бързам, а той ме бави. Но в същото време съзнавам, че с този акт правя толкова положителни неща едновременно - хем той не е лишен от вниманието ми, хем работата не изостава, хем той е щастлив, хем се учи да готви, да чисти, да пере, да подрежда, хем му харесва и аз съм щастлива, защото той е щастлив. Стремя се да избягвам да му правя забележки, освен ако няма дастатъчно основателна причина за това. Ето, напимер, свекърва ми е от тези, които правят забележки при всяко едно действие на децата, като навик. Онази вечер синът ми ме попита дали може да се измие сам на мивката. позволих му. той си премести стола, качи се и в това време влезе свекърва ми в кухнята и му се развика при условие, че аз съм там. Аз обаче не се обадих, а мълчах през цялото време. Синът ми взе верото, за да си сложи на ръцете вместо сапун, което още повече я вбеси и от яд, че аз нищо не казвам, злобно каза:"Ами, добре тогава, нека се намокри!" Аз продължих да мълча, а само давах указания на сина си да внимава. Детето се изми нормално, слезе от стола, избърса си ръцете в кърпа и продължи да играе. Но в това време племенникът ми се качи да се мие и това направо извади свекърва ми от равновесие и започна да крещи истерично по него, че никой не е питал, че никой не му е позволил. Издърпа го от мивката и го заплаши, че ще го изгони навън, щом не слуша. Като я гледам сега, как се отнася към внуците си, как се опитва да ги възпитава, разбирам защо синовете й са такива - чакат мама или жена им да сложи масата, да приготви яденето, да се сети, кои дрехи са за пране...Най-интересното е, че те са такива, само в присъствието на майка си. когато сме сами с мъжа ми, той постоянно ми помага и е буквално различен човек.
Съвсем адекватно на възпитанието на майка си мъжът ми се "опитва" да се държи към сина ни, но виждам, че с времето "поема" от моите виждания, което изключително ме радва.
Извинявам се за дългия постинг. Имам изключително много впечатления по темата за споделяне. Може би ще продължа да се включвам. Исках, ако може, всичко да споделя, ама не става.
Благодаря за хубавата тема!

Аз също се радвам да видя една от любимите си теми отново. И искам да споделя нещо, което напоследък много ме плаши.
Синът ми наближава тийн възрастта и все по-често се замислям за това усещане, сякаш той някакси се изплъзва и отдалечава от мен. Не, че има конкретни примери. Той си е все същия - гальовен, добър, внимателен. Споделяме много. Но понякога имам чувството, че е като голям човек вече и това ме плаши. С всякакви наченки на независимост сякаш нещо се къса от сърцето ми. Ех, защо не можеше децата да са по-дълго деца?

Аталанта ,твоята гордост е прекрасен малък мъж!
Много е талантлив, с удоволствие изгледах клипчетата.
За усещането ,че ни се изплъзват мога да говоря много, но може би при всеки е различно.
Аз го преживях веднъж ,сега съм в" огъня" втори път .
Такъв е животът, радвай се ,че започва да бъде все по- независим ,така трябва  .

: Atalanta
И аз изгледах клипчето. Браво на детето!
Да и аз съм се замисляла по този въпрос, но за жалост идва един момент в който децата трябва да са по самостоятелни и независими.