Помагате ли и доколко финансово родителите си?

Та за родителите - и моята майка, при това инвалид, пенсионер, полу-сляпа и сама, си представяше, че ще я взема да живее при мен. Не го направих естествено, две поколения не могат да живеят на едно място и колкото и да обичам майка ми я оставих сама в България (досега никога не ми е идвала на гости, поради същите парични причини). Никога не съм изпращала и пари. Не се чувствам виновна никак
ЛошаБуба   това е възпитание и ти го подкрепяш ?!?!?Това е уважение и зачитане към родителя  Извинете предпочитам да съм невъзпитана по вашите критерии .
Жал ми е за тези родители .

Мисля, че тука са се оформили различни теми.

Първо, оригиналният въпрос е дали се помага на родители/роднини, които са физически и психически способни да се издържат сами, да работят, и се предполага, че не са пенсионери. Отговорът,  е че не е задължително и че не би трябвало да го очакват. (Друго е ако децата им са състоятелни, могат да си го позволят, и искат да го правят.)  В този случай, обаче, "децата" казват, че не могат да си го позволят. Край на историята. Няма задължения. Няма морална дилема.

Ситуацията когато родителите не могат сами да се издържат е съвсем друга история или са хронично болни. Направи ми впечатление, че няколко дами са се изказали с "лека ръка,"  че има болногледачки. Питам се дали някой се е опитал да търси реално болногледачка в България и дали знае реално колко трудно е това. Има само няколко агенции. Главно в София. Знам от тежък опит, когато с мои роднини търсихме болногледачка за близък човек в България за няколко седмици. И пак--имат толкова претенции и ограничения и не знаеш колко добре наистина ще се грижат за сам, възрастен и безпомощен човек без надзор в чужда държава. За съжаление, България няма традиции за хосписи, както в други държави.  Имах колежка, която не беше Американски гражданин, и майка и, която живееше в чужбина, се разболя. Колежката ми не можеше да я сложи на своя здравен план (майка и не била дете или съпруг) и се наложи на жената да се премести в Канада, за да вземе майка си с нея.

Това е проблем не само за имигранти, но и за хората родени и израстнали тука. Разстоянията между хората са големи.  Просто тука има повече традиции за такива грижи. Изобщо, да се надяваме, че подобни  проблеми ще останат теоретични за всички нас.

ЛошаБуба, дядо ти е бил мъдър човек ! Много се радвам на такива хора !

А за това да ви е жал за майка ми - няма нужда от вашата жал. Тя си отиде тази седмица и сега сигурна съм, душата и е и щастлива и свободна!... и надявам се че с това ще прекратите коментарите си по моята тема. 

Тони и Тото моите най-искрени съболезнования. Не тъжи, сигурна съм, че тя ще е винаги до теб в мислите ти чрез спомените ти за нея.

Iliana_, да, уважението е единственото, което децата дължат на родителите си. Любов, пари, внимание, време – НЕ, освен ако 1-во имат желание и 2-ро – ако и когато могат. Но човешките възможностите не са безкрайно понятие и затова трябва да имаш приоритети – за какво/кого да харчиш парите си, на кого да посвещаваш свободното си време, с кого да живееш. Аз съм възпитана, че на първо място са съпруг и деца. И едва след това идват родителите ми – колкото и да ги обичам. Обратния вариант – да ограничавам редовно съпруг и деца от средства и време, за да се грижа за родители или да взема родителите си да живеят с нас и така да натоваря съпруга си – е немислим за мен. Уви не разполагам с неограничени парични средства, уви в денонощието има само 24 часа, уви не мога да взема родителите ми да живеят с мен. Иска ми се да имах милиони, за да мога да издържам не само родителите ми, но и цялата рода в Бг, иска ми се да мога да купя втора къща на същата улица, в която да живеят родителите ми, така че да са близо до мен, но без да пречат на мъжа ми, иска ми се да не трябваше да работя, за да мога да имам достатъчно време всеки ден за родителите ми... но това са желания, а реалността е друга.

И “да” - "две поколения не могат да живеят на едно място". Пробвала съм го и говоря от опит. Дори и когато няма никакви проблеми между поколенията – самото присъствие на друг/и хора в къщата води до промяна в отношенията между мъжа и жената в една двойка само, защото е намалено времето им един за друг. И винаги родителите на мъжа натоварват/дразнят жената и обратно, винаги присъствието на "старите" води до напрежение в отношенията между "младите" – случаи колкото искаш из форумите. Така че колкото и да искам и да ми се налага да взема родителите си да живеят с мен, не бих го направила.


Iliana_ преди да изразиш отношението си към Тони и Тото според мен трябваше да прочетеш и да поразсъждаваш над това й изказване:

Изобщо според мен много хора се изказаха силно критично по тази тема (бяха отвратени, смятаха че е загрозняло много, не можеха да разберат как може да има такива хора които не искат да помагат и т.н.) без да имат никакъв реален опит с подобни отношения в семейството, без да им се е налагало да вземат подобни трудни решения, без да са били изправени пред избора деца и съпруг ИЛИ родители. И да, на теория всички сме като вас - искаме да можем да задоволим нуждите И на собственото си семейство, И тези на застаряващите ни/изпаднали в нужда/имащи претенции родители. Но на практика - тези, които са минали през това знаят, че е невъзможно.

За щастие родителите ми все още са работоспособни и с  добри професии.
Май по-скоро те ми помагат

Щом любовта ,парите вниманието и времето не са съществена част от това да покажеш уважение към родителите си значи аз уважавам всички непознати хора.
Няма какво да препрочитам и анализирам Тони и Тото съвсем ясно точно и хладно си го е написала .

Преди малко се бяхме събрали три майки с децата.Македонка,женена за финландец,испанка,женена за румънец и моя милост с холандски съпруг.Испанката ни се оплака,че всеки път,когато ходи на гости на семейството на мъжа си в Румъния все се оплакват,че нямат достатъчно пари,за да живеят добре, а в същото време карат скъпи коли,купиват си скъпи дрехи и всеки ден излизат на кафе навън.Не, че е проблем,но когато непрекъснато ти правят намеци,че трябва да помагаш,понеже ти живееш в "богата" страна в един момент изгубваш всякакво желание да общуваш с такива роднини.Дори в богатите страни има бедни и когато някой иска да харчи повече,отколкото печели,бързо разбира,че парите не растат по дърветата.

По този повод се сетих за приказката за щъркела и трите малки щъркелчета.
Не можем да надскочим възможностите си,независимо дали искаме да докажем на себе си или на родителоте си колко много държим н атях,обичаме ги и т.н.В никакъв случай не бих пренебрегнала детето и мъжа си заради други роднини.

E то в бедните страни винаги сме си по show off , както се казва ))

Браво не тебе.....

Не уча децата си, че трябва да ми помагат. Те виждат, какво правим един за друг. Виждат помощта на родителите ми за нас и моята за тях. Това ги учи!
Ако един ден решат да постъпят като авторката на горния цитат, признавам ще ми бъде мъчно, много, но няма да се сърдя.
Просто ще си ида от този свят с чиста съвест, че съм се грижила за родителите си когато са имали нужда и съм отгледала децата си с добър личен пример.

Учудва ме това, че някои хора противопоставят грижата за родителите на тази за детето.
Това че имам мъж и дете, за мене лично не означава че съм спряла да имам майка, баща и сестра, които обичам много.
Винаги  бих помогнала финансово, ако се налага. Да имам болен родител и да не реагирам, няма такава опция.
Освен това, ние си ги глезим и без причина. Не е задължително да е нещо скъпо, жеста е важен.

И мен това ме учудва, парите да ги оставим настрана /въпреки ,че темата е за тях/ времето и вниманието им се свиди на някой .
Неудобство било да жиевеят под един покрив да сигурно е така ,но ако някой от родителите ни се разболее ще си преживеем неудобството да се грижим за него .Ще си свием бюджета ,ще се лишим от каквото можем за да помогнем .И ако мъжът ми ме кара да избирам дали да се погрижа за майка си или за нашето удобство значи просто не е бил мъжът за мен.
Изключвам някой описани тук случаи на алчни мързеливи и изнудващи роднини.

Няма по-сложно нещо от взаимоотношения дете- родители и обратно. Зад всяко едно мнение се крие предистория ( щастлива или не) и затова аз не бих си позволила да съдя мнението на писалите тук, защото не знаем за какво става дума. И не става въпрос само за внимание, грижа, пари и т.н. За мен е по-страшно, когато ги правиш тези неща, защото трябва/ по задължение/ какво ще кажат хората и т.н. , а не защото ти идва от сърцето.

По отношение на гледане на болен човек: признавам, че вече съм възприела тукашният начин. Обслужване от квалифициран ( друг човек), а общуването да остане единствено и да е качествено, а не изнервено, защото си трябвало да свършиш 1001 други неща покрай болния. Знам, че ще прозвучи жестоко за много живеещи в България, но съм видяла и двете страни и определено българския начин е тежък и понякога може да доведе до ужасни неща. 

За мен си много права, Калинка.

Майка ми ме е заклела да не я гледам, ако се разболее тежко.
От ранна детска възраст ни набива в главите със сестра ми това.
Винаги ни е казвала, че хората ще ни осъждат за това,
но това е нейното желание и държи да се съобразим с него.

А как се е стигнало до това решение ли..
Първо е изгледала майка си, която е починала от рак на кожата.
Тя се е грижила в болницата с нея до последно.
Сменя превръзки, къпе, подлоги, всичко..Не и тежало самата работа.
Но ми е разказвала-унижението в очите на баба ти, че трябва да я виждам в този вид..
И да я запомня такава..

Дядо вече и аз помня. Той пък получи инсулт и частична парализа.
Две години го гледахме у нас на легло. Пак същата история-къпане, миене, подлоги..
Този достоен и горд човек мисля, че си замина накрая от унизителното положение
децата му да го гледат гол, да му слагат памперси и да му чистят поразиите.
Няма да го забравя как беше плакал, когато в стремежа си да запази малко достойнство,
човекът се опитал да стигне до тоалетната, но не можал...беше ужасна картина..

Боният човек не винаги е спокоен старец, който се люлее на стола с одеалце на коленете
усмихва се мило, пие чай, гледа сериали и милва внучетата по главата.
Понякога болеста е жестока и унизителна.
Ако трябва ще сменя 101 болногледачки, ще се хвана на още една работа да осигуря средства,
но няма да сменям памперсите на родителите си. Те заслужават по-достоен край.

Калинка, разговаряла ли си с възрастни холандци на тази тема?
Аз наскоро. Повярвай ми, не са доволни от това, че са по домове.
Гледането там не е толкова качествено. Пльосват те пред телевизора, казват ти кога да ядеш и пр.
И вижданията  с близки са много редки. Познавам жена,която доброволно ходи по такива домове за да си
говори с възрастни,които почти никога никой не идва да вижда. Тя ми разказа, че мъката им от това да не са част
от живота на децата си, им е голяма.

Аз не бих гледала родителите си, само заради това какво ще кажат хората.
Просто адски ги обичам и би ми било ужасно мъчно ако знам,че са сами в края на живота си.
Да, разбира се ако става въпрос за ужасна болест, трудно поведение,  изискващо специални грижи, бих намерила човек за това.