Ако с част от тялото си се простиш, ела при нас да споделиш-1

Дързост и красота, да бе да... Две  бабета си броят зъбите

Ми не си ми татко ,я  ( )
Тайна, 

Апропо, премислих. Може би наистина е време да говоря за загубата си. Къде да публикувам ?

Тук, пиле, а ако искаш и другаде. Само дай линк, за да го пусна  на първа страница

Аз, аз, аз - веднага съм за осиновяването  
На дърти години съм готова да си осиновя едно сладко детенце  
Имам си бая, но още едно няма да ми дойде вповече.
Спомням си, бях на десет години, като почина татко. Рак на дебелото черво. Напреднал стадий, просто няма спасение. Мама беше като пребита, естествено.
Бяхме на гробищата и се прибирахме. Пътя ни беше през един дом за деца, лишени от родителски грижи/ баси, как го написах - тогава казваха - сиропиталище/.
На двора играеха деца. И една прекрасна русалка, ама наистина русалка. Никога няма да я забравя- русичка, със сини очички, мъничка със сълзички на очите. Застана на оградата, впери погледа си в мен, погледна мама и изрече - МАМО !
Нали се сещате колко бързо ревнах и аз, колко много исках да си я вземем, колко много исках да бъде щастлива, поне колкото мен. Ами тъй де. Аз имах мама, а тя нямаше и това.
Нека това бъде първата глава от есето ми  
Кой ще го сглоби след това  
Моето ще стане май "Козета".

Русо съм, ама зеленооко 

Докарваш го на цвят, ама не си мъничко 

Видя ли....Ако не бяхме сглобили тук "Дързост и красота" ,нямаше да "проговориш"

Не беше добра идея.
Лека нощ на всички и спокойни сънища 

Какво си преживяла, разкажи .
Ето в следващия пост обещания от мене разказ. Малко попретупан, но....страх ме е да се връщам назад....
Многоточията са време.

Една сутрин. Нормална…ранна, тъмна. Събудих се от силно парене… След половин час ме заболя кръста отляво…Докторът каза :” Много е увеличен бъбрекът” и даде антибиотик. Усетих го, че нещо премълча. Пих си лекарството и кризата премина…
Друга сутрин. Ненормална….късна. В Пловдив сме с мъжа ми на ехография. …
Спокойно си лежах и чаках да открият някой камък, предизвикал кризата. Докторката…В момента, в който допря машинката до кръста ми каза…. „Госпожо, вие сте за спешна животоспасяваща операция.”….За първи път видях мъжа ми толкова уплашен…Плаках и се смях…а може и да не беше в този ред…
………Пловдив, София….София, Пазарджик…пак в Пловдив….Хисарския лечител….
….Постъпвам за планова операция в София. Вечерта преди назначението решавам, че няма да се оперирам, защото в стаята ми настаниха жена с изваден бъбрек, разрязана от край в край, повръща цял ден….Уплаших се много. Това „съжителство” го има само в българските болници….Исках безкръвна операция, а не отворена.
Съвсем спокойна  си легнах. Сутринта се събуждам рано, правя си кафе с бързоварчето, слагам го на болничното шкафче и се вторачвам в него…..Багажът ми е събран – ще си тръгвам вече.
След петнайсетина минути започва втората криза. Адска болка, превивам се ….
В този момент  в стаята ми се изсипват половин дузина хирурзи и асистентки…всичките с „камуфлажите”…..”Кой не иска да се оперира? Защо?...”…
Започвам да плача, соча женичката на другото легло….обяснявам….
„Спокойно, ти няма да си така, това е реакция на упойката…..” и т.н.
Болката е толкова силна, че съм съгласна на всичко…”Тръгвам”….”Яла ли си, пила ли си нещо?”…Поглеждам пълната чаша с кафе на шкафчето и въздъхвам…..
Сякаш някой ме спря да изпия кафето…А и тази криза…..така навреме….Бог ме спря да не извърша някоя глупост….
……Влизам в операционния блок….Събличам се както ме е майка родила…и ….чакам.
Десетте минути ти се струват векове….Най-сетне идват да ме вземат….Тръгвам само по чорапи и калцуни…Вървя по дълъг коридор , а от двете ми страни операционни помещения…хора тичат, викат…внасят, изнасят… гъмжило…..
Лягам на операционната маса…Студено ми е много, въпреки болката….Спомням си единствено, че две момичета ми вързаха краката с каиши, една от тях после издърпа ръката ми, сложиха ми апарат за кръвно, а другата ми върза другата ръка, сложи абокат и направи проба….
Вече не можех да мърдам, бях вързана, гола, трепереща от студ. Включиха огромен прожектор над тялото ми….
В такива моменти човек е САМ, САМ….САМ…независимо от екипа покрай него, който се суети и говори. Изненадващо кръвно 120-80 (винаги съм била с ниско) , ясен нормален сърдечен ритъм….Анестезиоложката размаха някаква маска над лицето ми …”Дишай, това е кислород”….Нищо не си спомням след „кислорода”.
………Събудих се трудно, някой ме шляпваше по лицето и почти крещеше „Нина…НИНА…” Чувах прекрасно, виждах прекрасно, но просто не можех да произнеса и звук….Опитвах се да отворя уста, но не ставаше….Май уплаших анестезиоложката. Жената ме разтърси, гледаше монитора през това време….Най-сетне успях да вдигна палец, все така не можех да кажа и дума….
Сложиха ме на количка, за да ме закарат в реанимация. Успях да кажа, че ми е много студено и ме завиха с още одеяла. Успях да видя , че от мен стърчат три тръби…..
В коридора вече се унасях, когато чух анестезиоложката да вика …”Нина, мъжът ти е тук”…Докато отворя очи, той вече оставаше назад….Мислех, че само съм искала да го кажа, но после един асистент ми каза, че съм проплакала: „Грижи се за децата ми”….
Първото денонощие в реанимация почти не си спомням нищо, освен лекарят ми, който дойде и ми каза, че е извадил от мене 25 сантиметрова торба с гной…
Бях така наблъскана (слава богу) с обезболяващи, че получих частична парализа на ръцете и челюстта.Благодарна съм на реанимацията…в момента , в който дори лекичко изпъшкаш, до теб веднага има човек…
На втория ден ме преместиха в отделението. Спомням си, че помолих една сестра да ме почеше по челото(((. Имах катетър с торба, дренаж на раната с торба, централен абокат в артерия на шията….Торбалан.
Станах на третия ден. Тръгнах бавно-бавно из стаята, подкрепяна от майка ми. С такова желание, с такава ЖАЖДА за живот… На другия ден започнах да се подувам….крака, кръст, корем….раната ми загноила, вдигнах висока температура. Три дни ме блъскаха с лекарства, никой не казваше, а може би и не знаеше какво ми е. Това ме СМАЗА. Реших, че си отивам……. Очите ми угаснаха….Отслабнала съм с около 9 кг….за няколко дни….
И…като всеки затворник, и аз се социализирах. Беше ме страх да се подам извън болницата. Спирам на изхода и треперя. По-добре ми е в болницата(((
Трудно дишах, обади се невралгията пак….
Бог ми прати една медицинска сестра (като пациентка) в стаята. Тази бойна баба как не ме наби само….Даде ми кураж….Никога няма да забравя думите й…”Я стига си мрънкала, ами се взимай в ръце. Чакат те две прекрасни малки деца, които имат нужда от теб….”
Прибрах се в Пазарджик. Майка ми и мъжът ми ме гледаха като писано яйце. В началото едва се движех, особено първия месец…изпаднах в такава депресия, че просто не ми се живееше. Поболях майка ми. Просто я съсипах….но улисана в собствените си неволи, късно го видях. Прости ми ,майче. Знам, че егоизмът ми е в повечко.
Потърсих хомеопат, той много ми помогна…. Преди известно време мерих колко са 500 мл. Толкова е извадено от „бъбрека”.
Превърнах се в хипохондрик, като в същото време изпитвам ужас от лекарства. Страх ме е да пия и най-безобидния аспирин…все си мисля, че ще ми стане нещо. А за най-малката болка тичах на лекар – кардиолози, хирурзи….ужас.
Мисля, че поне мъничко се преборих с това…. В болницата правех сделки с Бог само и само да оцелея….в началото. После ми беше все едно….После реших, че не ми пука, каквото е писано, това ще стане….Ама дали вярвам в това достатъчно….
Чудя се кое ли е следващото изпитание? А не искам да има такова. Спирам да мисля, искам да живея……..

Наистина няма лек. Но се свиква да живееш с тъгата. Става ти като необходимата болка, без която не можеш. Болка без която, като се събудиш ще си помислиш, че не си жива.
Спомените са за това, да те държат жива, защото не си само ти с твоята тъга, има и други.
Други, които са заедно с теб в тъгата, но ти просто може би ги подминаваш. Защото мислиш само за твоите чувства, които са ужасно болезнени.
Спомена ще остане и трябва да остане. Защото, кои сме ние без спомени?
Просто никои.

Знаеш, ли? Стоя си  и си мислех.....Ако беше станало нещо с мен... Мъжът ми много ме обича, щеше дълго да боледува и толкоз. Децата ми .....едното щеше смътно да си спомня за мен, а другото - хич. Баща ми сигурно щеще да страда цял живот. Но мама....мама....
Брееееех, да му се не види, нещо ревнах. АААААААААААААААААААаа, не стига , че трябва да съм доволна, че като отказах вечерта операцията избегнах клизмата ми.....

Защо??? Кажи! Извинявай, ако ти причиних болка с настояванията си

Мече, четейки поста ти си спомних за началото на моята одисея с рака.
Беше в далечната 1992 година.
Незная защо бях решила, че моята милост няма да се размине с тази преподобна болест.
Както споменах, баща ми почина от рак на дебелато черво на 37 години.
Отивайки на работа в една пролетна сутрин, дремейки в тролея осъзнах, че вече попреминах въпросните 37 години и още не съм си докарала приятелчето. Побързах да благодаря на бога за това. Точно беше в зората на демокрацията. Бяхме нещо, като реститути. Получихме си магазин, който бащата на мъжа ми беше ни "подарил" за сватбата. Аз бях много въодушевена от придобивката. Направила си бях плановете, какво и как.
Два месеца след това - рак...
Операция.
Отчаянието ми беше няколко часа. Реване до подуване... и после гняв.
Защо тогава, когато май ми потръгна в живота. Защо тогава, когато май зная как и по кой начин да се справя с предизвикателствата?
И оттогава се справям с предизвикателности.
На първата година направих рецидив в двете гърди, последван от двустранна мастектомия. Един месец след което, отново операция - овариектомия. Последваха химиотерапии, лъче и пр.
Една година. И отново - рецидив вдясно. Известен професор ме уверяваше, че няма проблем. да изчакам. Ама душата тревожна - отидох при моята прекрасна, на която дължа живота си. Тя го потвърди. Отново операция, после пак и пак. Химия, лъче и 13 години ремисия.
През това време ми се родиха три прекрасни , ама красиви внучки / не лъжа, ако искате ще ви ги покажа/. Едната, най-малката и най-красивата  извади късмета на баба си. Ами от всички топчета в торбата, извади най-гнилото.
Това ще го прочетете в блога на Ина.
И ремисията на бабата свърши.
Започна се отново. Сега отново се лекувам.
Още много има да ви разказвам. Това беше сбит преразказ.
Ако искате, някой ден ще продължа  

Честито Рождество Христово, малко на патерица, но не съм сядала на компютъра.
От маса - на маса, не остана време за писане.

Пожелавам на всички здраве и много , много хубави моменти през следващата година.