Ако с част от тялото си се простиш, ела при нас да споделиш-1
- Публикувана: 2 дек. 2009, 19:53 ч.
- Последно мнение: 3 март 2010, 16:14 ч.
# 300
28 дек. 2009, 10:07 ч.
Хули, винаги съм вярвала, че болестите ни се пращат, за да ни подсетят, че трябва да променим нещо - начин на живот било, държание ли било, да не сме толкова добри ли било.....
По дебелите книги на майка ми пише, че проблемите с бъбреците например трябва да те насочат към това как се държиш с половинката си....Аз не се държах особено добре с моята....честничко да си кажа
Всеки път се моля, особено след поста ти сега, да спре Бог да тества силата ми. Честничко, не знам дали ще издържа това напрежение и то толкова време....Винаги съм мислела, че съм силна...обаче в онзи момент разбрах всъщност колко съм слаба и страхлива
Омръзна ми да се страхувам обаче. Ако живея в страх, най-много да си докарам още някоя болест.....
Затова вярвам в хомеопатията и чудотворното й лечение (то всъщност няма нищо чудотворно де). Душите ни са болни, затова и телата ни. Знаеш ли, мисля, че си се разболяла точно защото те е било най-много страх от това. Сама пишеш, че си се радвала, че все още не си си докарала приятелчето. Да не говорим травмата при гледането на баща ти......
Радостина, благодарим, подобно
Виж целия пост
По дебелите книги на майка ми пише, че проблемите с бъбреците например трябва да те насочат към това как се държиш с половинката си....Аз не се държах особено добре с моята....честничко да си кажа
Всеки път се моля, особено след поста ти сега, да спре Бог да тества силата ми. Честничко, не знам дали ще издържа това напрежение и то толкова време....Винаги съм мислела, че съм силна...обаче в онзи момент разбрах всъщност колко съм слаба и страхлива
Омръзна ми да се страхувам обаче. Ако живея в страх, най-много да си докарам още някоя болест.....Затова вярвам в хомеопатията и чудотворното й лечение (то всъщност няма нищо чудотворно де). Душите ни са болни, затова и телата ни. Знаеш ли, мисля, че си се разболяла точно защото те е било най-много страх от това. Сама пишеш, че си се радвала, че все още не си си докарала приятелчето. Да не говорим травмата при гледането на баща ти......
Радостина, благодарим, подобно
# 301
28 дек. 2009, 10:08 ч.
Аааа не 
Ще ме прощаваш ,но не съм съгласна.
От всички обикновенни топчета ,е извадила необикновенното.
Не съм велика,не съм и супермайка,но си спомням как ми казваха-Направи си друго,това не става.Все едно говорим за сирене и да го върна в магазина.Аз обаче си го исках,ама точно това с всичките му несъвършенства и увреждания.Лошото е ,че има майки ,които се потдават,страхуват си или кой знае по каква причина, оставят такива деца,обричат ги.Затова моето е извадило специално топче и аз благодаря на Бога ,че избра мен за нейна майка,защото тя заслужава да живее и заслужава щастие.Също така заслужава и да им докаже на онези,невярващите ,че някой прогнози не се сбъднаха,а другите тепърва ще претърпят обрат.Ще докажем, че не са били прави в много отношения ,и че наистина топчето е уникално
В този смисъл ми се ще да кажа :Много е тежко и при мен и при всички вас.При мен боли душата,вие сте усетили физическата болка,но и страх,обаче всички имаме една цел-Да се стегнем и да докажем ,че ние управляваме съдбата си.Казват ,че всичко било писано и щем нещем то се случва.Да ама като се случи,можем да се постараем да го променим,стига само да поискаме.И аз мисля,че в това е смисъла,да се поборим живеейки,за да знаем ,че сме изживяли качествено живота си
Виж целия пост
Едната, най-малката и най-красивата извади късмета на баба си. Ами от всички топчета в торбата, извади най-гнилото.
Ще ме прощаваш ,но не съм съгласна.
От всички обикновенни топчета ,е извадила необикновенното.
Не съм велика,не съм и супермайка,но си спомням как ми казваха-Направи си друго,това не става.Все едно говорим за сирене и да го върна в магазина.Аз обаче си го исках,ама точно това с всичките му несъвършенства и увреждания.Лошото е ,че има майки ,които се потдават,страхуват си или кой знае по каква причина, оставят такива деца,обричат ги.Затова моето е извадило специално топче и аз благодаря на Бога ,че избра мен за нейна майка,защото тя заслужава да живее и заслужава щастие.Също така заслужава и да им докаже на онези,невярващите ,че някой прогнози не се сбъднаха,а другите тепърва ще претърпят обрат.Ще докажем, че не са били прави в много отношения ,и че наистина топчето е уникално
В този смисъл ми се ще да кажа :Много е тежко и при мен и при всички вас.При мен боли душата,вие сте усетили физическата болка,но и страх,обаче всички имаме една цел-Да се стегнем и да докажем ,че ние управляваме съдбата си.Казват ,че всичко било писано и щем нещем то се случва.Да ама като се случи,можем да се постараем да го променим,стига само да поискаме.И аз мисля,че в това е смисъла,да се поборим живеейки,за да знаем ,че сме изживяли качествено живота си
# 302
28 дек. 2009, 11:14 ч.
За да не натоварвам темата и да поствам нещо, което вече съм пускала юе ви дам само линк към моята история! http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=451421.0
Виж целия пост
# 303
28 дек. 2009, 14:04 ч.
Ина, не знам какво е усещането, дано и не разбера..... Как ще си оставиш детето, бре?!?!?! Тия луди ли са?!?!?!?!?
На такива , дето ще си оставят дечицата трябва да им правят хистеректомия !!!!!!!!!!!!!! Простете ми грубостта, ама много се ядосах.
Знам само като са болни как ме боли сърце и се притеснявам ,а представям си какво е, ако наистина има мъка......
Единичке, пускам поста ти тук, ще го копирам линка и в първа страничка
Виж целия пост
Как ще си оставиш детето, бре?!?!?! Тия луди ли са?!?!?!?!?На такива , дето ще си оставят дечицата трябва да им правят хистеректомия !!!!!!!!!!!!!! Простете ми грубостта, ама много се ядосах.
Знам само като са болни как ме боли сърце и се притеснявам ,а представям си какво е, ако наистина има мъка......Единичке, пускам поста ти тук, ще го копирам линка и в първа страничка
# 304
28 дек. 2009, 14:05 ч.
Това е историята на The1
Виж целия пост
Цитат
Здравейте мили момичета!
Не съм сигурна дали тук е правилното място да пусна темата, но сметнах, че поне не е грешното! Не зная дали има подобна тема, но си признавам, че и не ми остава време да ровя! На кратко или не ето и моята история:
Ако имате слаби нерви, по-добре не четете този пост! Въпреки че съм спестила много неща, ако сте бременна по-добре не четете!
Държа да предупредя, че това не е реклама на Майчин дом – Варна, а един от начините да благодаря на екипа на д-р Яков за това, че ме има и че синът ми няма да расте без майка!
Нека започна с ЖК, която беше в Майчин дом – Варна. Не бях убедена, че Майчин дом е добрия избор за мен, въпреки това се записах за ЖК и исках с времето да видя дали е добра идея да родя там! На нашия лекар попаднах съвсем случайно и то благодарение на некъдърните лекари в Бургас! Просто отидах в МД на преглед за установяване на бременност и нашия док беше дежурен! Попитах го към кой лекар да се обърна за ЖК, а той ми препоръча да се консултирам с интернет! Нямаше самочувствието да каже избери мен! Четах много по форумите и търсих мнение за всички гинеколози! Нали знаете, че за всеки лекар има и добри и лоши мнения, е за д-р Георгиев имаше само добри мнения! Не намерих нито едно лошо! Тогава реших, че това е моя лекар! Като погледна днес назад си мисля, че това е бил много съдбоносен избор! Д-р Георгиев ме извика след няколко седмици за още един преглед. Когато отидах ми направи впечатление на много лъчезарен човек, винаги усмихнат и в добро настроение! Казах му, че искам той да наблюдава бременността ми! Ако само знаеше какво го очаква... сигурно нямаше да се съгласи!
Бременността протече нормално, без оплаквания и усложнения! Е само веднъж се наложи да вземам антибиотик, но това си е малка грижа!
Да не пропусна да спомена Снежи Петкова. Тя ми беше наблюдаващата акушерка! Много мил човек, винаги готова да помогне и да отговори на въпросите ми! Толкова съм и благодарна!
И така, минаха девет месеца и почти на финалната права док ми каза, че според него до края на май ще родя! Аз се стреснах, уж бях готова за големия ден... Да ама не! Психически не се бях подготвила и се надявах да си откараме до термин, така и аз ще имам време да се поготвя за малкия човек! Еми откарахме до термин, даже се преносихме четири дена! На 19-ти юни док каза вечерта да отида да ме приемат в болницата нямало повече да чакаме мъника да се накани! Излязах от кабинета и като ревнах.... не мога да спра! Голям страх от болницата! Като повечето момичета и аз до сега никога не бях влизала в болница, но пък имаше и още нещо! Лошо предчувствие и чувство на тревога! Тогава си мислех, че е в резултат на страха от неизвестното! Към осем вечерта ме закараха в болницата и започнаха онези дълги прегледи преди приемането! А аз хлипам и цивря....Текат ми сълзите и се надявам таткото да не влиза в стаята, че да не ме види! В един момент приключиха с прегледите и ми казаха да си облека нощницата! Оставиха ме сама и хайде пак рев! Тръгнах да влизам в отделението и пак рев...
Заведаха ме в оперативната стая. Имаше пет легла, избрах си това, че хем да им е лесно на акушерките, хем да мога да гледам телевизия...то и без това мозъка друго не може да възприема.. Сложиха ми абокат, взеха ми кръв и ме оставиха! Към един ми сложиха вагинална таблетка за узряване на маточната шиика и ми казаха, че след час два ще усетя контракции! ОК, викам си аз, я по-добре да спя, че не се знае колко ще продължи раждането! И заспах! По едно време докараха едно момиче. Събудих се, но после пак заспах, а от контракциите и помен няма...Едно голямо нищо! Събудих се към четири часа, защото другото момиче взе много да шава и да стене. После пак заспах, а контракции...хм какво трябва да е това? Пак нищо! Чак до към 7 сутринта! Тогава се събудих и вече имах ясна представа какво е контракция! Но беше търпимо, пък и аз нали на болка търпя.... Дойде дежурния лекар прегледа ме и ме изпрати в предродина зала! Според мен беше много рано ама като са решили... Взех си само телефона с мен като си мислех, че ще изкарам доста време там и от скука щях да си говоря с приятели! Да ама не познах, почти веднага контракциите започнаха да се усилват и за около 30 минути бяха на ръба на търпимостта! Нали уж търпя на болка... Да ама не! Крещях като изтървана, хем ме беше срам, хем ме болеше! Ама болката се оказа по-силна от срама! Към 7:30 ми се обади таткото, който бил в чакалнята и ме е чувал! Аз съм му казала само, че много ме боли и че не мога да говоря! Прегледа ме дежурния лекар, та чак и ми се скара за състоянието в което съм изпаднала! Краката ми трепереха и едвам идържах минута по гръб! Сякаш на една страна не болеше толкова много! Взеха да следят тоновете на бебето и се оказа, че и там положението не е розово! Към осем часа контракциите вече бяха без почивка и минаваха границата на търпимостта... Тогава дойде моя лекар, прегледа ме и каза, че имаме разкритие! Сложиха ми абоката за спиналната аналгезия и ми пукнаха околоплодния мехур! Разкритието стана веднага цели пет сантиметра! Най-накрая си получих дозата упойка и си отдъхнах! Анестезиоложката много ми се радваше! Много и хареса, че не съм с обикновенна нощница, а със сатенена! Харесвала жени със стил! Д-р Добрева се опитваше да ме разсее преди да ми сложи упойката, и май за момент успя! Докато ми слагаше аботака нямах контракции и болките спряха! Както и да е! Изместиха ме в родилна зала, а аз вече нищо не усещах и бях готова да си ходя вкъщи! Усещах само върха на контракцията и един единствен напън! Наложи се лекаря да ми казва кога са напъните! Тогава се появи другия ми ангел пазител, акушерката Рени! Обясни ми как да напъвам, направихме пробно три напъна и бяхме готови за истинската работа! Лекаря вика „Контракция”, а Рени „Напъвай”! Аз уж напъвам, според Рени за оценка три и половина! После пак още три напъна и моя мъник се роди! Чух да казват, че пъпната връв е тънка, но така и не попитах защо! Сложиха малката топка на корема ми, а аз се изцъклих, защото не очаквах, че всичко свърши! Мъника беше син и целия мръсен! Педиатърката го взе и чух да казва „Това не трябваше да става точно сега!” Не знам какво не трябваше да става, но се притесних! Аспирираха му нослето и устат и човечето измяука! Отпуснах се и се зачудих дали мога да поспя малко. Изведнъж ми се доспа, а може и да съм заспала! Чух само док да казва, че вади плацентата! По едно време ми каза, че започва да ме шие, защото съм се разкъсала сама! Аз си лежах търпеливо обадих се тук там и това е! По едно време, док ме натисна по корема и усетих нещо да изпльоква! Натисна пак и пак „Пльок!” Установиха, че нещо не е както трябва!
От тук нещата се объркаха безобразно! Приспаха ме за да направят ревизия! В един момент си спомням как се виждам да се нося на бял облак и в този момент ми мина мисълта „Аз умрях ли?” Много се изплаших от тази си мисъл и в този момент отворих очи! В залата имаше много хора, поне десет човека! Всички със сериозни лица! Питах ги „Колко съм зле?”, никой не ми отговори! Тогава попитах „Много ли съм зле?” и д-р Добрева ми каза, че съм добре, да не се притеснявам! А аз знаех, че нещата са много зле! Питаха ме дали искам да видя бебето. Показаха ми го и това ме мотивира да се боря! Помислих си, че съм го видяла само за пет секунди и не мога да умирам! Тогава д-р Георгиев ми обясни какво е положението: матката не контрахира и се налага животоспасяваща операция! Щели да направят опит да я спасят, но можело да се наложи и да я отстранят! Каза ми, че няма да мога да имам други деца!Моят оговор беше:”Правете каквото е необходимо”! Каза ми да се обадя на някой да дойде! Обадих се на нашия татко, казах му да дойде, но само той! Подготвиха ме и ме сложиха на количката, в коридора видях Георги, милия беше бял като платно и очите му бяха пълни със сълзи! Разрешиха му да влезе и аз го питах, дали са му казали какво става! Той ми каза да! Откараха ме в операционна и после се събудих в оперативната стая! Видях Георги да идва към мен! Първото, което попитах беше дали са ми отсранили матката, той ми отговори да! После забелязах, че имам по два абоката на ръка и един на крака! Във всеки се вливаха паралелно по два системи! От тогава до днес се възстановявам! Имаше още една инфаркна ситуация, но и там извадихме късмет и нещата се развиха добре!
Оказа се, че матката ми е ленива и поради тази причина аз нямах никакви контракции по време на бременността, бебето не беше се смъкнало до последно в малкия таз! Също на това са се дължали силните контракции преди раждането и поради тази причина съм получила ужасен кръвоизлив! Наложи се да ми приливат кръв! Общо 27 банки кръв и кръвна плазма! Безброй много банки с глюкоза, антибиотици, обезболяващи и какво ли още не! Освен това бях вързана към апаратура, която постоянно мерише кръвно, правеше ЕКГ, мереше сатурация и пулс! Имах щастието да съм и с катетър... Бях удостоена и с епизотомия и операция! Най-важното за мен от този момент нататък беша да се възстановя! Не беше лесно и днес не е лесно, но нямам право да се предавам! Даден ми е втори шанс и смятам да се възползвам от него!
А що се отнася до моите ангели хранители – никога няма да ги забравя: Д-р Георгиев, д-р Яков, д-р Добрева, Акушерката Рени и всички други лекари и акушерки, който се грижеха за мен и за моя малък Александър докато бяхме в болницата! Това са хората на които дължа живота си! Това са моите ангели пазители! Това са хората заради, които днес моя Алекс има майка!
И накрая дали съм убедена, че Майчин дом беше правилното място за мен? ДА! Ако се наложи пак бих отишла там!
Наскоро Георги ме пита ако знаех какво ме чака дали бих се съгласила да мина през всичко! Казах му да! Крайния резултат си заслужава, пък имам безрезервно доверие на лекарите в Майчин дом – Варна! Добре, че и за миг не повярвах на разни завистници и не отидах в АГ или Окръжна! Там последните две миналата година е имало по един такъв случай, за съжаление и двата са били с фатален край! А аз оцелях и то в Майчин дом – Варна! Как после да не го препоръчаш на познати и приятели! Д-р Яков споделил, че в своята практика от двадесет години имал общо три такива случая, аз съм първата която оцелява! Е как после да не съм благодарна?
Дългичко стана, но това което преживях не е никак малко... Та искам да започна тази тема с надеждата и други подобни случай да споделят опит! Аз съм нова с този проблем и нямам никаква идея какво да очаквам и за какво да внимавам! Психическата трявма е огромна и според лекарите споделянето е добро лекарство...дано да е достатъчно оправдание за огромния пост!
Не съм сигурна дали тук е правилното място да пусна темата, но сметнах, че поне не е грешното! Не зная дали има подобна тема, но си признавам, че и не ми остава време да ровя! На кратко или не ето и моята история:
Ако имате слаби нерви, по-добре не четете този пост! Въпреки че съм спестила много неща, ако сте бременна по-добре не четете!
Държа да предупредя, че това не е реклама на Майчин дом – Варна, а един от начините да благодаря на екипа на д-р Яков за това, че ме има и че синът ми няма да расте без майка!
Нека започна с ЖК, която беше в Майчин дом – Варна. Не бях убедена, че Майчин дом е добрия избор за мен, въпреки това се записах за ЖК и исках с времето да видя дали е добра идея да родя там! На нашия лекар попаднах съвсем случайно и то благодарение на некъдърните лекари в Бургас! Просто отидах в МД на преглед за установяване на бременност и нашия док беше дежурен! Попитах го към кой лекар да се обърна за ЖК, а той ми препоръча да се консултирам с интернет! Нямаше самочувствието да каже избери мен! Четах много по форумите и търсих мнение за всички гинеколози! Нали знаете, че за всеки лекар има и добри и лоши мнения, е за д-р Георгиев имаше само добри мнения! Не намерих нито едно лошо! Тогава реших, че това е моя лекар! Като погледна днес назад си мисля, че това е бил много съдбоносен избор! Д-р Георгиев ме извика след няколко седмици за още един преглед. Когато отидах ми направи впечатление на много лъчезарен човек, винаги усмихнат и в добро настроение! Казах му, че искам той да наблюдава бременността ми! Ако само знаеше какво го очаква... сигурно нямаше да се съгласи!
Бременността протече нормално, без оплаквания и усложнения! Е само веднъж се наложи да вземам антибиотик, но това си е малка грижа!
Да не пропусна да спомена Снежи Петкова. Тя ми беше наблюдаващата акушерка! Много мил човек, винаги готова да помогне и да отговори на въпросите ми! Толкова съм и благодарна!
И така, минаха девет месеца и почти на финалната права док ми каза, че според него до края на май ще родя! Аз се стреснах, уж бях готова за големия ден... Да ама не! Психически не се бях подготвила и се надявах да си откараме до термин, така и аз ще имам време да се поготвя за малкия човек! Еми откарахме до термин, даже се преносихме четири дена! На 19-ти юни док каза вечерта да отида да ме приемат в болницата нямало повече да чакаме мъника да се накани! Излязах от кабинета и като ревнах.... не мога да спра! Голям страх от болницата! Като повечето момичета и аз до сега никога не бях влизала в болница, но пък имаше и още нещо! Лошо предчувствие и чувство на тревога! Тогава си мислех, че е в резултат на страха от неизвестното! Към осем вечерта ме закараха в болницата и започнаха онези дълги прегледи преди приемането! А аз хлипам и цивря....Текат ми сълзите и се надявам таткото да не влиза в стаята, че да не ме види! В един момент приключиха с прегледите и ми казаха да си облека нощницата! Оставиха ме сама и хайде пак рев! Тръгнах да влизам в отделението и пак рев...
Заведаха ме в оперативната стая. Имаше пет легла, избрах си това, че хем да им е лесно на акушерките, хем да мога да гледам телевизия...то и без това мозъка друго не може да възприема.. Сложиха ми абокат, взеха ми кръв и ме оставиха! Към един ми сложиха вагинална таблетка за узряване на маточната шиика и ми казаха, че след час два ще усетя контракции! ОК, викам си аз, я по-добре да спя, че не се знае колко ще продължи раждането! И заспах! По едно време докараха едно момиче. Събудих се, но после пак заспах, а от контракциите и помен няма...Едно голямо нищо! Събудих се към четири часа, защото другото момиче взе много да шава и да стене. После пак заспах, а контракции...хм какво трябва да е това? Пак нищо! Чак до към 7 сутринта! Тогава се събудих и вече имах ясна представа какво е контракция! Но беше търпимо, пък и аз нали на болка търпя.... Дойде дежурния лекар прегледа ме и ме изпрати в предродина зала! Според мен беше много рано ама като са решили... Взех си само телефона с мен като си мислех, че ще изкарам доста време там и от скука щях да си говоря с приятели! Да ама не познах, почти веднага контракциите започнаха да се усилват и за около 30 минути бяха на ръба на търпимостта! Нали уж търпя на болка... Да ама не! Крещях като изтървана, хем ме беше срам, хем ме болеше! Ама болката се оказа по-силна от срама! Към 7:30 ми се обади таткото, който бил в чакалнята и ме е чувал! Аз съм му казала само, че много ме боли и че не мога да говоря! Прегледа ме дежурния лекар, та чак и ми се скара за състоянието в което съм изпаднала! Краката ми трепереха и едвам идържах минута по гръб! Сякаш на една страна не болеше толкова много! Взеха да следят тоновете на бебето и се оказа, че и там положението не е розово! Към осем часа контракциите вече бяха без почивка и минаваха границата на търпимостта... Тогава дойде моя лекар, прегледа ме и каза, че имаме разкритие! Сложиха ми абоката за спиналната аналгезия и ми пукнаха околоплодния мехур! Разкритието стана веднага цели пет сантиметра! Най-накрая си получих дозата упойка и си отдъхнах! Анестезиоложката много ми се радваше! Много и хареса, че не съм с обикновенна нощница, а със сатенена! Харесвала жени със стил! Д-р Добрева се опитваше да ме разсее преди да ми сложи упойката, и май за момент успя! Докато ми слагаше аботака нямах контракции и болките спряха! Както и да е! Изместиха ме в родилна зала, а аз вече нищо не усещах и бях готова да си ходя вкъщи! Усещах само върха на контракцията и един единствен напън! Наложи се лекаря да ми казва кога са напъните! Тогава се появи другия ми ангел пазител, акушерката Рени! Обясни ми как да напъвам, направихме пробно три напъна и бяхме готови за истинската работа! Лекаря вика „Контракция”, а Рени „Напъвай”! Аз уж напъвам, според Рени за оценка три и половина! После пак още три напъна и моя мъник се роди! Чух да казват, че пъпната връв е тънка, но така и не попитах защо! Сложиха малката топка на корема ми, а аз се изцъклих, защото не очаквах, че всичко свърши! Мъника беше син и целия мръсен! Педиатърката го взе и чух да казва „Това не трябваше да става точно сега!” Не знам какво не трябваше да става, но се притесних! Аспирираха му нослето и устат и човечето измяука! Отпуснах се и се зачудих дали мога да поспя малко. Изведнъж ми се доспа, а може и да съм заспала! Чух само док да казва, че вади плацентата! По едно време ми каза, че започва да ме шие, защото съм се разкъсала сама! Аз си лежах търпеливо обадих се тук там и това е! По едно време, док ме натисна по корема и усетих нещо да изпльоква! Натисна пак и пак „Пльок!” Установиха, че нещо не е както трябва!
От тук нещата се объркаха безобразно! Приспаха ме за да направят ревизия! В един момент си спомням как се виждам да се нося на бял облак и в този момент ми мина мисълта „Аз умрях ли?” Много се изплаших от тази си мисъл и в този момент отворих очи! В залата имаше много хора, поне десет човека! Всички със сериозни лица! Питах ги „Колко съм зле?”, никой не ми отговори! Тогава попитах „Много ли съм зле?” и д-р Добрева ми каза, че съм добре, да не се притеснявам! А аз знаех, че нещата са много зле! Питаха ме дали искам да видя бебето. Показаха ми го и това ме мотивира да се боря! Помислих си, че съм го видяла само за пет секунди и не мога да умирам! Тогава д-р Георгиев ми обясни какво е положението: матката не контрахира и се налага животоспасяваща операция! Щели да направят опит да я спасят, но можело да се наложи и да я отстранят! Каза ми, че няма да мога да имам други деца!Моят оговор беше:”Правете каквото е необходимо”! Каза ми да се обадя на някой да дойде! Обадих се на нашия татко, казах му да дойде, но само той! Подготвиха ме и ме сложиха на количката, в коридора видях Георги, милия беше бял като платно и очите му бяха пълни със сълзи! Разрешиха му да влезе и аз го питах, дали са му казали какво става! Той ми каза да! Откараха ме в операционна и после се събудих в оперативната стая! Видях Георги да идва към мен! Първото, което попитах беше дали са ми отсранили матката, той ми отговори да! После забелязах, че имам по два абоката на ръка и един на крака! Във всеки се вливаха паралелно по два системи! От тогава до днес се възстановявам! Имаше още една инфаркна ситуация, но и там извадихме късмет и нещата се развиха добре!
Оказа се, че матката ми е ленива и поради тази причина аз нямах никакви контракции по време на бременността, бебето не беше се смъкнало до последно в малкия таз! Също на това са се дължали силните контракции преди раждането и поради тази причина съм получила ужасен кръвоизлив! Наложи се да ми приливат кръв! Общо 27 банки кръв и кръвна плазма! Безброй много банки с глюкоза, антибиотици, обезболяващи и какво ли още не! Освен това бях вързана към апаратура, която постоянно мерише кръвно, правеше ЕКГ, мереше сатурация и пулс! Имах щастието да съм и с катетър... Бях удостоена и с епизотомия и операция! Най-важното за мен от този момент нататък беша да се възстановя! Не беше лесно и днес не е лесно, но нямам право да се предавам! Даден ми е втори шанс и смятам да се възползвам от него!
А що се отнася до моите ангели хранители – никога няма да ги забравя: Д-р Георгиев, д-р Яков, д-р Добрева, Акушерката Рени и всички други лекари и акушерки, който се грижеха за мен и за моя малък Александър докато бяхме в болницата! Това са хората на които дължа живота си! Това са моите ангели пазители! Това са хората заради, които днес моя Алекс има майка!
И накрая дали съм убедена, че Майчин дом беше правилното място за мен? ДА! Ако се наложи пак бих отишла там!
Наскоро Георги ме пита ако знаех какво ме чака дали бих се съгласила да мина през всичко! Казах му да! Крайния резултат си заслужава, пък имам безрезервно доверие на лекарите в Майчин дом – Варна! Добре, че и за миг не повярвах на разни завистници и не отидах в АГ или Окръжна! Там последните две миналата година е имало по един такъв случай, за съжаление и двата са били с фатален край! А аз оцелях и то в Майчин дом – Варна! Как после да не го препоръчаш на познати и приятели! Д-р Яков споделил, че в своята практика от двадесет години имал общо три такива случая, аз съм първата която оцелява! Е как после да не съм благодарна?
Дългичко стана, но това което преживях не е никак малко... Та искам да започна тази тема с надеждата и други подобни случай да споделят опит! Аз съм нова с този проблем и нямам никаква идея какво да очаквам и за какво да внимавам! Психическата трявма е огромна и според лекарите споделянето е добро лекарство...дано да е достатъчно оправдание за огромния пост!
# 305
28 дек. 2009, 14:14 ч.
Всичко и всеки, който се опита да попречи на щастието на моето Мече, ще бъде 
Кураж, маме, животът е разнообразен, зависи от нас как ще го приемем и изживеем! 
Виж целия пост
Една сутрин. Нормална…ранна, тъмна. Събудих се от силно парене… След половин час ме заболя кръста отляво…Докторът каза :” Много е увеличен бъбрекът” и даде антибиотик. Усетих го, че нещо премълча. Пих си лекарството и кризата премина…
Друга сутрин. Ненормална….късна. В Пловдив сме с мъжа ми на ехография. …
Спокойно си лежах и чаках да открият някой камък, предизвикал кризата. Докторката…В момента, в който допря машинката до кръста ми каза…. „Госпожо, вие сте за спешна животоспасяваща операция.”….За първи път видях мъжа ми толкова уплашен…Плаках и се смях…а може и да не беше в този ред…
………Пловдив, София….София, Пазарджик…пак в Пловдив….Хисарския лечител….
….Постъпвам за планова операция в София. Вечерта преди назначението решавам, че няма да се оперирам, защото в стаята ми настаниха жена с изваден бъбрек, разрязана от край в край, повръща цял ден….Уплаших се много. Това „съжителство” го има само в българските болници….Исках безкръвна операция, а не отворена.
Съвсем спокойна си легнах. Сутринта се събуждам рано, правя си кафе с бързоварчето, слагам го на болничното шкафче и се вторачвам в него…..Багажът ми е събран – ще си тръгвам вече.
След петнайсетина минути започва втората криза. Адска болка, превивам се ….
В този момент в стаята ми се изсипват половин дузина хирурзи и асистентки…всичките с „камуфлажите”…..”Кой не иска да се оперира? Защо?...”…
Започвам да плача, соча женичката на другото легло….обяснявам….
„Спокойно, ти няма да си така, това е реакция на упойката…..” и т.н.
Болката е толкова силна, че съм съгласна на всичко…”Тръгвам”….”Яла ли си, пила ли си нещо?”…Поглеждам пълната чаша с кафе на шкафчето и въздъхвам…..
Сякаш някой ме спря да изпия кафето…А и тази криза…..така навреме….Бог ме спря да не извърша някоя глупост….
……Влизам в операционния блок….Събличам се както ме е майка родила…и ….чакам.
Десетте минути ти се струват векове….Най-сетне идват да ме вземат….Тръгвам само по чорапи и калцуни…Вървя по дълъг коридор , а от двете ми страни операционни помещения…хора тичат, викат…внасят, изнасят… гъмжило…..
Лягам на операционната маса…Студено ми е много, въпреки болката….Спомням си единствено, че две момичета ми вързаха краката с каиши, една от тях после издърпа ръката ми, сложиха ми апарат за кръвно, а другата ми върза другата ръка, сложи абокат и направи проба….
Вече не можех да мърдам, бях вързана, гола, трепереща от студ. Включиха огромен прожектор над тялото ми….
В такива моменти човек е САМ, САМ….САМ…независимо от екипа покрай него, който се суети и говори. Изненадващо кръвно 120-80 (винаги съм била с ниско) , ясен нормален сърдечен ритъм….Анестезиоложката размаха някаква маска над лицето ми …”Дишай, това е кислород”….Нищо не си спомням след „кислорода”.
………Събудих се трудно, някой ме шляпваше по лицето и почти крещеше „Нина…НИНА…” Чувах прекрасно, виждах прекрасно, но просто не можех да произнеса и звук….Опитвах се да отворя уста, но не ставаше….Май уплаших анестезиоложката. Жената ме разтърси, гледаше монитора през това време….Най-сетне успях да вдигна палец, все така не можех да кажа и дума….
Сложиха ме на количка, за да ме закарат в реанимация. Успях да кажа, че ми е много студено и ме завиха с още одеяла. Успях да видя , че от мен стърчат три тръби…..
В коридора вече се унасях, когато чух анестезиоложката да вика …”Нина, мъжът ти е тук”…Докато отворя очи, той вече оставаше назад….Мислех, че само съм искала да го кажа, но после един асистент ми каза, че съм проплакала: „Грижи се за децата ми”….
Първото денонощие в реанимация почти не си спомням нищо, освен лекарят ми, който дойде и ми каза, че е извадил от мене 25 сантиметрова торба с гной…
Бях така наблъскана (слава богу) с обезболяващи, че получих частична парализа на ръцете и челюстта.Благодарна съм на реанимацията…в момента , в който дори лекичко изпъшкаш, до теб веднага има човек…
На втория ден ме преместиха в отделението. Спомням си, че помолих една сестра да ме почеше по челото(((. Имах катетър с торба, дренаж на раната с торба, централен абокат в артерия на шията….Торбалан.
Станах на третия ден. Тръгнах бавно-бавно из стаята, подкрепяна от майка ми. С такова желание, с такава ЖАЖДА за живот… На другия ден започнах да се подувам….крака, кръст, корем….раната ми загноила, вдигнах висока температура. Три дни ме блъскаха с лекарства, никой не казваше, а може би и не знаеше какво ми е. Това ме СМАЗА. Реших, че си отивам……. Очите ми угаснаха….Отслабнала съм с около 9 кг….за няколко дни….
И…като всеки затворник, и аз се социализирах. Беше ме страх да се подам извън болницата. Спирам на изхода и треперя. По-добре ми е в болницата(((
Трудно дишах, обади се невралгията пак….
Бог ми прати една медицинска сестра (като пациентка) в стаята. Тази бойна баба как не ме наби само….Даде ми кураж….Никога няма да забравя думите й…”Я стига си мрънкала, ами се взимай в ръце. Чакат те две прекрасни малки деца, които имат нужда от теб….”
Прибрах се в Пазарджик. Майка ми и мъжът ми ме гледаха като писано яйце. В началото едва се движех, особено първия месец…изпаднах в такава депресия, че просто не ми се живееше. Поболях майка ми. Просто я съсипах….но улисана в собствените си неволи, късно го видях. Прости ми ,майче. Знам, че егоизмът ми е в повечко.
Потърсих хомеопат, той много ми помогна…. Преди известно време мерих колко са 500 мл. Толкова е извадено от „бъбрека”.
Превърнах се в хипохондрик, като в същото време изпитвам ужас от лекарства. Страх ме е да пия и най-безобидния аспирин…все си мисля, че ще ми стане нещо. А за най-малката болка тичах на лекар – кардиолози, хирурзи….ужас.
Мисля, че поне мъничко се преборих с това…. В болницата правех сделки с Бог само и само да оцелея….в началото. После ми беше все едно….После реших, че не ми пука, каквото е писано, това ще стане….Ама дали вярвам в това достатъчно….
Чудя се кое ли е следващото изпитание? А не искам да има такова. Спирам да мисля, искам да живея……..
Друга сутрин. Ненормална….късна. В Пловдив сме с мъжа ми на ехография. …
Спокойно си лежах и чаках да открият някой камък, предизвикал кризата. Докторката…В момента, в който допря машинката до кръста ми каза…. „Госпожо, вие сте за спешна животоспасяваща операция.”….За първи път видях мъжа ми толкова уплашен…Плаках и се смях…а може и да не беше в този ред…
………Пловдив, София….София, Пазарджик…пак в Пловдив….Хисарския лечител….
….Постъпвам за планова операция в София. Вечерта преди назначението решавам, че няма да се оперирам, защото в стаята ми настаниха жена с изваден бъбрек, разрязана от край в край, повръща цял ден….Уплаших се много. Това „съжителство” го има само в българските болници….Исках безкръвна операция, а не отворена.
Съвсем спокойна си легнах. Сутринта се събуждам рано, правя си кафе с бързоварчето, слагам го на болничното шкафче и се вторачвам в него…..Багажът ми е събран – ще си тръгвам вече.
След петнайсетина минути започва втората криза. Адска болка, превивам се ….
В този момент в стаята ми се изсипват половин дузина хирурзи и асистентки…всичките с „камуфлажите”…..”Кой не иска да се оперира? Защо?...”…
Започвам да плача, соча женичката на другото легло….обяснявам….
„Спокойно, ти няма да си така, това е реакция на упойката…..” и т.н.
Болката е толкова силна, че съм съгласна на всичко…”Тръгвам”….”Яла ли си, пила ли си нещо?”…Поглеждам пълната чаша с кафе на шкафчето и въздъхвам…..
Сякаш някой ме спря да изпия кафето…А и тази криза…..така навреме….Бог ме спря да не извърша някоя глупост….
……Влизам в операционния блок….Събличам се както ме е майка родила…и ….чакам.
Десетте минути ти се струват векове….Най-сетне идват да ме вземат….Тръгвам само по чорапи и калцуни…Вървя по дълъг коридор , а от двете ми страни операционни помещения…хора тичат, викат…внасят, изнасят… гъмжило…..
Лягам на операционната маса…Студено ми е много, въпреки болката….Спомням си единствено, че две момичета ми вързаха краката с каиши, една от тях после издърпа ръката ми, сложиха ми апарат за кръвно, а другата ми върза другата ръка, сложи абокат и направи проба….
Вече не можех да мърдам, бях вързана, гола, трепереща от студ. Включиха огромен прожектор над тялото ми….
В такива моменти човек е САМ, САМ….САМ…независимо от екипа покрай него, който се суети и говори. Изненадващо кръвно 120-80 (винаги съм била с ниско) , ясен нормален сърдечен ритъм….Анестезиоложката размаха някаква маска над лицето ми …”Дишай, това е кислород”….Нищо не си спомням след „кислорода”.
………Събудих се трудно, някой ме шляпваше по лицето и почти крещеше „Нина…НИНА…” Чувах прекрасно, виждах прекрасно, но просто не можех да произнеса и звук….Опитвах се да отворя уста, но не ставаше….Май уплаших анестезиоложката. Жената ме разтърси, гледаше монитора през това време….Най-сетне успях да вдигна палец, все така не можех да кажа и дума….
Сложиха ме на количка, за да ме закарат в реанимация. Успях да кажа, че ми е много студено и ме завиха с още одеяла. Успях да видя , че от мен стърчат три тръби…..
В коридора вече се унасях, когато чух анестезиоложката да вика …”Нина, мъжът ти е тук”…Докато отворя очи, той вече оставаше назад….Мислех, че само съм искала да го кажа, но после един асистент ми каза, че съм проплакала: „Грижи се за децата ми”….
Първото денонощие в реанимация почти не си спомням нищо, освен лекарят ми, който дойде и ми каза, че е извадил от мене 25 сантиметрова торба с гной…
Бях така наблъскана (слава богу) с обезболяващи, че получих частична парализа на ръцете и челюстта.Благодарна съм на реанимацията…в момента , в който дори лекичко изпъшкаш, до теб веднага има човек…
На втория ден ме преместиха в отделението. Спомням си, че помолих една сестра да ме почеше по челото(((. Имах катетър с торба, дренаж на раната с торба, централен абокат в артерия на шията….Торбалан.
Станах на третия ден. Тръгнах бавно-бавно из стаята, подкрепяна от майка ми. С такова желание, с такава ЖАЖДА за живот… На другия ден започнах да се подувам….крака, кръст, корем….раната ми загноила, вдигнах висока температура. Три дни ме блъскаха с лекарства, никой не казваше, а може би и не знаеше какво ми е. Това ме СМАЗА. Реших, че си отивам……. Очите ми угаснаха….Отслабнала съм с около 9 кг….за няколко дни….
И…като всеки затворник, и аз се социализирах. Беше ме страх да се подам извън болницата. Спирам на изхода и треперя. По-добре ми е в болницата(((
Трудно дишах, обади се невралгията пак….
Бог ми прати една медицинска сестра (като пациентка) в стаята. Тази бойна баба как не ме наби само….Даде ми кураж….Никога няма да забравя думите й…”Я стига си мрънкала, ами се взимай в ръце. Чакат те две прекрасни малки деца, които имат нужда от теб….”
Прибрах се в Пазарджик. Майка ми и мъжът ми ме гледаха като писано яйце. В началото едва се движех, особено първия месец…изпаднах в такава депресия, че просто не ми се живееше. Поболях майка ми. Просто я съсипах….но улисана в собствените си неволи, късно го видях. Прости ми ,майче. Знам, че егоизмът ми е в повечко.
Потърсих хомеопат, той много ми помогна…. Преди известно време мерих колко са 500 мл. Толкова е извадено от „бъбрека”.
Превърнах се в хипохондрик, като в същото време изпитвам ужас от лекарства. Страх ме е да пия и най-безобидния аспирин…все си мисля, че ще ми стане нещо. А за най-малката болка тичах на лекар – кардиолози, хирурзи….ужас.
Мисля, че поне мъничко се преборих с това…. В болницата правех сделки с Бог само и само да оцелея….в началото. После ми беше все едно….После реших, че не ми пука, каквото е писано, това ще стане….Ама дали вярвам в това достатъчно….
Чудя се кое ли е следващото изпитание? А не искам да има такова. Спирам да мисля, искам да живея……..
Всичко и всеки, който се опита да попречи на щастието на моето Мече, ще бъде Кураж, маме, животът е разнообразен, зависи от нас как ще го приемем и изживеем!
# 306
28 дек. 2009, 14:36 ч.
Цитат на Ина:"Много е тежко и при мен и при всички вас.При мен боли душата,вие сте усетили физическата болка,но и страх,обаче всички имаме една цел-Да се стегнем и да докажем ,че ние управляваме съдбата си.Казват ,че всичко било писано и щем нещем то се случва.Да ама като се случи,можем да се постараем да го променим,стига само да поискаме.И аз мисля,че в това е смисъла,да се поборим живеейки,за да знаем ,че сме изживяли качествено живота си "
Браво за тези разсъждения! Това е просветление, извисяване на ДУХА. И светлина по пътя на усъвършенстването на тези, които ще прочетат Вашата история.
Виж целия пост
"Браво за тези разсъждения! Това е просветление, извисяване на ДУХА. И светлина по пътя на усъвършенстването на тези, които ще прочетат Вашата история.
# 307
28 дек. 2009, 14:45 ч.
Виж целия пост
Знаеш, ли? Стоя си и си мислех.....Ако беше станало нещо с мен... Мъжът ми много ме обича, щеше дълго да боледува и толкоз. Децата ми .....едното щеше смътно да си спомня за мен, а другото - хич. Баща ми сигурно щеще да страда цял живот. Но мама....мама....
Брееееех, да му се не види, нещо ревнах. АААААААААААААААААААаа, не стига , че трябва да съм доволна, че като отказах вечерта операцията избегнах клизмата ми.....
Брееееех, да му се не види, нещо ревнах. АААААААААААААААААААаа, не стига , че трябва да съм доволна, че като отказах вечерта операцията избегнах клизмата
ми.....
# 308
28 дек. 2009, 14:52 ч.
Благодаря ти, че те има, майче.................
Единичке, Бог те е подарил на детето ти Успях да сдържа сълзите си само до момента на несметното количество банки кръв и петте абоката......
Ина, гордея се с теб. Сигурно имаш тази сила от Хули.....И ти си дар Божи!!!
АзСъмСи, прегръщам те....
Виж целия пост
Единичке, Бог те е подарил на детето ти
Успях да сдържа сълзите си само до момента на несметното количество банки кръв и петте абоката...... Ина, гордея се с теб. Сигурно имаш тази сила от Хули.....И ти си дар Божи!!!
АзСъмСи, прегръщам те....
# 309
28 дек. 2009, 14:54 ч.
Оооо, не! Аз вече ще осиновявам животни в зоопаркове/днес гледах Марта Вачкова и се запалих/. Вкъщи вече не ги взимам, защото като започнат да си "отиват", "си заминавам и аз с тях", много страдам.
Виж целия пост
Тук стана "Дързост и красота". Или някоя сладка баба веднага да ме осинови! Или ще разконспирирам още няколко роднински връзки 
От друга страна, като се замисля, нищо чудно да се сродим по друга линия
след някоя и друга годинка (аз ще съм от страната на булчото 
)
От друга страна, като се замисля, нищо чудно да се сродим по друга линия
след някоя и друга годинка (аз ще съм от страната на булчото )Оооо, не! Аз вече ще осиновявам животни в зоопаркове/днес гледах Марта Вачкова и се запалих/. Вкъщи вече не ги взимам, защото като започнат да си "отиват", "си заминавам и аз с тях", много страдам.
# 310
28 дек. 2009, 15:02 ч.
Мече, аз не съм вярваща...малко си падам атеист...но в един от пътите когато се събуждах (преди операцията) и осъзнах, че положението е трагично единствената мисъл, която ми мина през главата беше "Господи, спасявай ме!" Още не мога да разбера, защо точно това си помислих 
Моля, никой да не се разтройва като чете...прекалено много хора плакаха заради всичко това!
P.S. Всички ми казват, че Господ ми е подарил синът, но само ти си права. Господ ме подари на синът ми!
Виж целия пост
Моля, никой да не се разтройва като чете...прекалено много хора плакаха заради всичко това!
P.S. Всички ми казват, че Господ ми е подарил синът, но само ти си права. Господ ме подари на синът ми!
# 311
28 дек. 2009, 15:43 ч.
Тези думи ме върнаха към кошмара. Единствения ми ясен спомен са сълзите в ъглите на очите и. Милата, опитваше се да ги скрие от мен , излизаше да плаче навън, но те бяха там... А аз се молех на нея да ми помогне, само на нея и на Бог... Исках да живея, господи как исках да живея, бях само на 25 и имах толкова неща да свърша.........
Виж целия пост
Баща ми сигурно щеще да страда цял живот. Но мама....мама....
.
.
Тези думи ме върнаха към кошмара. Единствения ми ясен спомен са сълзите в ъглите на очите и. Милата, опитваше се да ги скрие от мен , излизаше да плаче навън, но те бяха там... А аз се молех на нея да ми помогне, само на нея и на Бог... Исках да живея, господи как исках да живея, бях само на 25 и имах толкова неща да свърша.........
# 312
28 дек. 2009, 15:59 ч.
Точно това си мислех и аз, когато вдигнах 42 градуса, след близо 10-дневно поддържане на температура над40... Мислех си "Ето, това е пределът...Оттук нататък или ще се оправя, или ще умра...Е, няма пък да умирам! Няма да позволя толкоз народ да страда заради мен!" В този момент ми звънна телефонът - приятелки чакаха пред гинекологията, дошли да ме видят. Това толкова ме зарадва... Станах и казах: До тук с болестите! Искам да живея! 
Виж целия пост
Знаеш, ли? Стоя си и си мислех.....Ако беше станало нещо с мен... Мъжът ми много ме обича, щеше дълго да боледува и толкоз. Децата ми .....едното щеше смътно да си спомня за мен, а другото - хич. Баща ми сигурно щеще да страда цял живот. Но мама....мама....
Брееееех, да му се не види, нещо ревнах. АААААААААААААААААААаа, не стига , че трябва да съм доволна, че като отказах вечерта операцията избегнах клизмата ми.....
Брееееех, да му се не види, нещо ревнах. АААААААААААААААААААаа, не стига , че трябва да съм доволна, че като отказах вечерта операцията избегнах клизмата
ми..... Точно това си мислех и аз, когато вдигнах 42 градуса, след близо 10-дневно поддържане на температура над40... Мислех си "Ето, това е пределът...Оттук нататък или ще се оправя, или ще умра...Е, няма пък да умирам! Няма да позволя толкоз народ да страда заради мен!" В този момент ми звънна телефонът - приятелки чакаха пред гинекологията, дошли да ме видят. Това толкова ме зарадва...
Станах и казах: До тук с болестите! Искам да живея!
# 313
28 дек. 2009, 16:04 ч.
Еее, вече се раздвижихте, радвам се! Тъй като всяко изливане на душата действа пречистващо, реших да даря на победителя в конкурса за есета картината "Пролетно пречистване" с надеждата, че няма да удължим срока чак до пролетта.
Виж целия пост
# 314
28 дек. 2009, 16:06 ч.
Мяу, ще има да чакаш да си "тръгна" 
Оставам ... и туй то! Имам още много неща да свърша ... ДА! А и баба трябва да стана ... някой ден
Ама преди това свекърва
Виж целия пост
Оооо, не! Аз вече ще осиновявам животни в зоопаркове/днес гледах Марта Вачкова и се запалих/. Вкъщи вече не ги взимам, защото като започнат да си "отиват", "си заминавам и аз с тях", много страдам.
Оставам ... и туй то! Имам още много неща да свърша ... ДА! А и баба трябва да стана ... някой ден
Ама преди това свекърва Препоръчани теми