Обичате ли стихове? - 2

Сърцето свито на юмрук,
полека се отпуска в твойте пръсти
да ти си тук усещам че си тук
по утрото което пак възкръсва....

Знае ли някой от кого е и цялото евентуолно?

Хммм ... не съм нито тати, нито мама ... ако питате, защо съм тогава в този форум ... еми ... имам си племенница и ми е интересно да науча някой неща ... така или иначе някой ден и мен ме очаква да си имам и аз малко дяволче из къщата ... а според годините ми ... може и да не е много далеч този момент.
Това ми е всъщност първото мнение ... но темата ме провокира да сложа някой неща ... които съм писал ... не са кой знае какво, но са от сърце. Надявам се да ви харесат.


Капка любов

В един горещ летен ден си вървях през гората, все още беше достатъчно топло за да ми се иска да избягам от градската жега и шумът на безбройните автомобили и хора, които бързат за някъде ... сякаш всичко е някъде толкова далеч, че ще го гонят през целия си живот ... и така потънал в мрачните си мисли стигнах до един планински водопад, който всъщност беше целта на пътуването ми ... обожавах да се къпя в пяната на разбиващата се вода ... далеч от всички ... сам ... там някъде в нищото ... но ... този път нещата бяха различни ... точно когато се съблякох и потопих тялото си в студената вода ... разбрах, че не съм сам ... имаше някой ... знаех го ... не го виждах ... но просто усещах очите му приковани към мен ... сякаш ме изучава и търси нещо в мен ... огледах се внимателно, без да издавам с нищо, че съм разбрал за присъствието му ... и тогава от водната стена изплува силует на жена ... бавно фигурата и започна сякаш да се материализира от нищото ... загубих ума и дума ... от водата се появи момиче с коси черни като нощта, обсипана с ярки звезди. С кожа като мляко и нежна като цветовете на най-нежните цветя....разпиляната и мокра коса покриваше стегнатите и гърди ... помислих че сънувам ... разтърках очите си ... и тя изчезна ... някак се съвзех от вълнението ... когато пак се отдадох на заниманието си усетих нечия нежна ръка да докосва рамото ми, обърнах се стреснато и това беше ТЯ ... леко ме погали с ръка по лицето ... и прошепна в ухото ми: Знаеш ли коя съм аз? .... понечих да отговоря, но тя сложи пръст на устните ми ... Не е нужно да отговаряш аз знам какво мислиш ... знам всичко за теб ... всъщност аз те чакам от доста време да дойдеш ... аз съм твоята загубена половинка ... аз съм тази която те допълва ... аз съм Господарката на Гората ... аз отново понечих да кажа нещо ... но тя пак ме спря с пръст на устните и погледна ме със сините си очи, които бяха събрали в себе си красотата на бистрата вода на реката и дълбочината на океана ... целуна ме... сложи пръст на гърдите ми ... изгубих съзнание ...
когато се събудих ... някакви хора стояха надвесени над мен и ме питаха дали съм добре ... станах стреснато и се огледах за нея ... но нея я нямаше аз бях облечен ... попитах хората какво е станало, те ми отговориха че са ме намерили така ... предположили че съм паднал от скалите заради раната на гърдите ми ...когато се осъзнах напълно погледнах ръката си ... беше стисната в него имаше нещо мъничко и блестящо...не беше като нищо, което бях виждал преди ... беше като капка вода която можех да държа в ръката си ... прибрах я .... благодарих им и се затичах към водопада ... но нея я нямаше ... връщах се всеки ден там но тя така и не се появи ново ... а раната просто стоеше на гърдите ми ... и така ... единственото нещо което ми остана от нея беше моята малка капка вода или както аз я наричам ... капка любов ...

Друг

Аз срещнах те и се влюбих,
но ти искаше друг.
Аз исках света да ти дам,
но ти искаше го от друг.
Аз исках със тебе да бъда щастлив,
но ти щастие търсеше с друг.
Аз бях готов за теб да умра,
а ти искаше го от друг.
Аз исках с теб да живея до края,
но ти искаше краят да е с друг.
Аз исках те,
…но ти искаш друг!

Мечта

И тази нощ започна както всички останали, отново бях потънал в тъмните кътчета на душата ми. Самообвинявах се за всички грешки, които някога бях допускал и за всичко, с което бях наранявал някой любим човек...неусетно тялото последва душата...тръгнах...без път, без посока...просто скитах в нищото...поглъщах празнотата или може би тя поглъщаше мен...но това не ме интересуваше, кой знае колко много...и без това живеех празен живот, в празен свят. Озовах се някъде....някъде в нищото...някъде в празното...но и някъде в центъра на всичко, звездите бяха на една ръка разстояние...докоснах една от тях...тя проблесна силно и видях, че това всъщност е една моя мечта...разбрах, че това всъщност е моя свят, а звездите са моите мечти...докоснах друга...и друга...и друга...обърнах се назад и видях, че всички мои мечти бяха изгаснали...бяха се стопили в нищото....беше останала само една...много по-голяма от всички предишни...приближих се към нея и тя се превърна в силует....това беше ТИ....единствената....любимата....но не те докоснах....беше ме страх....страхувах се, но не от теб...а от това да не те нараня, да не би да изчезнеш завинаги от мен...исках те....исках да бъдеш с мен...но не можех да те докосна...дори за миг...но ти беше мечта...САМО МЕЧТА...а аз бях убил всичките си мечти...не исках да изгубя и теб...отворих сърцето си и те сложих там...върнах се в реалния свят. Пак бях там, на моята самотна пейка в парка. Една светулка прелетя край мен и аз реших, че трябва да я последвам и просто тръгнах след нея. Тя кацна на повърхността на езерото и леко развълнува спокойствието на водата...миг след това изгасна...просто умря, помислих си, че това беше нечия мечта...току що докосната...сложих ръка на сърцето си и усетих топлината, която идваше от там и си казах: Любима моя...ти винаги ще си с мен в сърцето ми, макар никога да не те докосна...ти ще си с мен....ти си моята мечта!

Момиче от лед

От мига, в който те видях разбрах,
че ти ще си моят грях,
но красива аз те нарекох
и в любов аз на теб се врекох.
Разби ти сърцето на две,
но то пак теб зове...
Момиче от лед ти си...
...в лед сковаваш сърцата,
а казваш, че мразиш самотата,
убиваш ти всяка красота...
оплиташ сърцата мъжки, като със прежда
и даваш им празна надежда.
А казваш ... за любовта все още има надежда

Птиците умират сами

И този ден бавно изтичаше в нищото, а аз не можех да направя нищо за да спра, не че исках, но просто мразех промените и това ме караше да се чувствам безсилен, малък, нищожен и жалък, като че ли това имаше значение. Помислих си, а какво ли ще стане, ако просто изчезна? Ако просто избягам - дали ще има значение? Дали някой ще си каже, че света му си отива с мен? И така потънал в мисли, бавно си прокарвах път през сгъстяващия се лепкав мрак. Разминавах се със прозрачно-сивите силуети на забързаните хора, гледах в душите им и не откривах нищо, просто студенина...
И така отнесен в мислите си продължих своя път към нищото, може би към търсене на искрица надежда или дори парченце любов, а мрака все така безчувствено продълважаше да краде от мен и последните частици останала красота, дори сивите силуети вече ги нямаше, бях сам! Единствено шумът на листата ме викаше отново към реалността, когато изведнъж се чу шум, нещо падна до мен огледах се ,нямаше никой и тогава видях нещо малко на две-три крачки от мен. Отидох и видях, че това беше тялото на една малка птичка, взех я в ръцете си, тя направи опит да избяга, но нямаше сили дори да надигне глава и просто се отпусна в ръцете ми, усетих, че тялото и е студено затова свих ръце около него за да го затопля, усетих как тя започва да мърда, разтворих ръце, тя ме погледна с големите си очи и сякаш ми каза: "Остави ме, моля те! Остави ме да умра, моля те! Бъди като всички - не се интересувай от другите, недей ....". И отново се отпусна безсилно...усетих спиращото и сърце и сякаш един живот изтичащ през пръстите ми... Оставих безжизненото и тяло, в страни и продължих пътя си. Помислих си, птиците умират сами точно като душите на хората и на никой не му пука за това...машината си работи и без малките части....
Продължих по пътя си в търсене на нещо, което може би вече го няма, но просто не исках да приема че любовта вече я няма, исках поне още веднъж да чуя: "Обичам те".... отпуснах се безпомощен на студената земя, а мрака вече беше превзел целият ми свят, дори душата ми....аз бях сам...и умирах...сам като птица...

Магия за нежност

звезден прах (от лицето полепнал)
две капки сълзи и уханни цветя
малко нежност на прах
две щипки луна
и от обич прегръдка една.
три грама усмифки
пет облака смях
малко синьо вълшебство.
поръсва се с лятна зора.
разбърква се с клонки
от лъчи светлина.
прибавя се малко
дим от мъгла.
пие се сутрин
за спомен от сън
и вечер за полет -
в съня светъл звън.
магия за нежност
песен за свобода.
звезден прах по лицето полепнал.

да докосна полупълна луна.
Феичка.

на Kzar

Топурка между дърветата в горите -
търси вкусни медни пити.
Пух той себе си нарича
и палачинки с шоколад обича.

Шегувайки се Хари някои му казват,
даже и фамилията "Потър" спазват.
Че носи очила е ясно,
а че HP не понася обявява гласно.

Питате се вече знам
и ей сега ще ви издам,
че тази чудновата твар
из форума се среща като "kzar".

Не е писано от мен ... а за мен

Сбогом

В сърцето усещам празнота,
отново обгърнат от самота.
Прошепнах „Сбогом”аз,
а вътрешно крещях остани,
макар в душата да вали...

Дъжд от сълзи да вали,
но нека да вали,
и мислете за тебе да отмие.
да не проклинам мойта съдба,
да си отиде с нея таз самота.

Аз казах „Сбогом, върви, върви си ”,
а исках да си до мен,
да простя аз всяка вина,
но казах сбогом,
казах върви си.

Сега самота поглъща сърцето,
както нощта поглъща всяка светлина,
и сърцето от раздрано от болка крещи,
ТИ ... ТИ КЪДЕ СИ ТИ,
но казах аз СБОГОМ.