Обичате ли стихове? - 2

               Посветено на един приятел

   В живота обичах без корист и цели,
   но лицемерие срещнах, и фалш, и лъжа...
   Кълнат ти се в обич, звездите ти свалят,
   а после пак те оставят сама!
   Нима след такива жестоки обиди,
   способна ще бъда да вярвам аз пак?
   Пак ли ще слушам думи лъжливи,
   чакаща с трепет вечерният мрак?
   Нима ще намеря във себе си сили
   да търся отново аз своя любим,
   когато повярвала в думи лъжливи,
   ще има ли в мен вяра и дух несломим!
   Единствено ти не постъпи шаблонно,
   по общия метод, по общия път.
   Не ми се кълнеше в любов непреклонно
   и твоята цел беше моята плът.
   Защо е потребно да пръскаш словата?
   Та те ще ти трябват за други жени,
   ако е нужна по дума за всяка,
   за никой ще няма и звук може би.
   И в тази жестока минута,
   полека прозрях аз твойта игра,
   видях как ме гледаш с надсмешка,
   сякаш си правиш невинна шега.
   Прозрях аз, и знаех, и чувствах,
   колко съм малка в твойте очи,
   как в твойте устни свещенната Обич,
   едва ли не смешно звучи...
   Какво ти направих, с какво те обидих?
   Нима не намери ти други жени!
   Ти не пожали ни моята младост,
   ни моите чувства, ни мойте мечти.
   Не те обвинявам, не искам, не мога!
   За този финал съм виновна сама,
   че своите чувства аз прикривах,
   нима някой друг тук има вина?
   Но истински ако ти нявга обикнеш,
   спомни, за минутка спомни си за мен,
   за тази, която бе страдала много,
   защото презираше твойте лъжи.
   Спомни си как здраво за мене притиснат
   прекарваше мъничка част от нощта,
   без всякакви чувства, без всякаква обич,
   единствено търсещ от мене плътта.
   Недей да си спомняш с лошо за мене,
   не от падение вършех това,
   защото обичах аз силно и честно,
   без лицемерие, фалш и лъжа!
   Аз знам, ще потъна в дълбока забрава,
   щом срещнеш ти първата друга жена.
   Жена, в която ще търсиш ти само наслада,
   както я търсеше в мен до сега.
   А ти ще се чувстваш щастлив и доволен,
   че пътят е прав и обкичен с цветя,
   че винаги бързо и лесно догонваш,
   свещенната своя Мечта!
   Аз знам - тържествуваш сега пред жената,
   която светът е за мъка създал...
   Порадвай се - вече спечели играта,
   която открито за мен бе играл.
   Но време ще мине, и аз ще забравя
   и старата рана, и всички мечти,
   и само понякога в спомен за тебе,
   сърцето ми в мъка ще затупти.
   И все пак единствено ти не излъга
   намеквайки често целта си дори.
   "Не чакай!" - говореше всичко в теб...
   "Напразни са всичките твои мечти!"
   Тогава се питах защо съм до теб,
   щом бездни дълбоки между ни лежат,
   щом нямаш ти капчица чувства към мен,
   които завинаги нас да сплотят?!
   Не зная. Заричах се в себе си често
   от утре да бъдеш ти мъртъв за мен...
   Аз обещавах - това е най-лесно,
   а утре отлагах за следния ден.
   Гранитната воля която аз имах
   стопи се като пролетен сняг на вода,
   а от студеното гордо момиче
   не беше останало даже следа.
   И вместо момичето гордо до тебе,
   стоя аз с наведена ниско глава
   очите ти сини блуждаят до мене
   и търсят във мрака друга жена...

За почитателите на творчеството на Михаил Белчев

Обичам стиховете понякога се опитвам и да пиша ще пусна тук нещо мое, дано ви хареса   

Пирин
там, в планината!
————-
избираш си маршрут, пътека
и поемаш…
стъпка по стъпка,
крачка след крачка,
напред, към висините…
опитваш да достигнеш… да опознаеш!
да щракаш, кадър след кадър
в ума си, в съзнанието…
началната хижа,
кристално чистото езеро
простряло се отпред…
пътечката, криволичеща
покрай, напред и нагоре…
камъчета, камъни, канари
покрай клековете
и треви…
огрени от слънцето,
от слънчевия лъч
показващ ти посоката
надолу, покрай бързея
забързал се нанякъде…
и пак пътеката
поема нагоре
и все по-нагоре
следваш я…някак си
от само себе си…
без да се замисляш…просто вървиш
и наблюдаваш…една каменна приказка,
попаднал си там
но не без да искаш…
стъпка по стъпка,
крачка след крачка,
(кучешката)
продължаваш
да лазиш
нагоре, нагоре…камъни, камъчета
нагоре, имаш цел…бързаш
да не “затворят”
портите…онези
краледворските….
достигаш, минаваш,
някак си величествено…
глътка вода (планинска)
отпочиваш,
но за минута, две…
пътеката те зове
там, напред, надолу
има заслон, и пак езеро…
но не така кристално
не така огледално…
почивка, чай, огън, смях
пак чай, разговори
със туристи…
раницата нарамваш
и поемаш пак,
напред по пътеката позната
криволичеща,
напред към бивака…
там между клековете
е твоето място,
за палатката и теб,
и твоят огън…
стоплящ обвивката ти,
но не само…
сгрява сърцето, душата…
после мрак…
(в палатката)
затваряш очи, изморен
но удовлетворен…видял си
вече знаеш, помниш
нащракал си кадър след кадър -
клековете, езерата,
скалите, слънцето
(и онзи лъч)
после залеза…върховете
подпрели небесата,
звездите…дори ветровете
гонейки се…
ти си там, на онзи връх
един облак наближава
и отминава…
усмихваш се….на сън
сънуваш (уморен),
но обогатен
_______________________________
Сънено

Усмивките ни
рано сутрин
оглеждат се
една
в друга.

Очите ни
усмихнати
поглъщат
в себе си
лицата ни
любими.

Жонглирайки
усмивки
(парещи)
сърцата ни
усмихват се
едно
на друго -
макар
и сънени.

Закуска

Стаята – като снощи:

лек артистичен хаос.

Колко такива нощи -

Мини и Мики Маус,

Ромео и Жулиета,

Отело и Дездемона...

Стъпките по паркета -
като следи от пирони;

думи – едни и същи,

сменят се само дните -

едно и също прегръщане,

едни и същи лъжите...

Намек за Кама Сутра

дълго люти битието...

Колко такива сутрини

сама си правя кафето.

Чувства – като бисквити,

ронят се на трохички...

Какви ми бяха мечтите?

Този мъж ли обичах?

Сигурно точно този -

нежен, случаен, коварен.

Като дъждовна прогноза,

в която отказвам да вярвам.

Анелия Гешева

Кафето дими като негърка,
загърната в бяла хавлия.
Тази чаша е топла
и мъркаща.
Протегни ръка.
Вземи я...

***
Разрежи ябълката на две.
Тя ще ти заприлича
на застанало на колене
хубаво, голо момиче.

И погледни отзад -
ще видиш полукълбата,
семките, мекия цвят
на таза и на бедрата.

И преглътни. Наум
прави каквото искаш.
Сладкият сок струи,
от ябълката изстискан.

***
Еленът легна на леглото
и глътна хапче тишина.
На стола дремеше сакото
от боровинки и листа.

Еленът взе любовна книга
и с клонестите си ръце
попита я: Кога се стига
в едно кошутено сърце?

Защото книгата бе няма,
еленът нищо не разбра.
Сега гората е голяма
като побягнала жена...

***

Среднощ

един пълнолунен въпрос
е седнал върху комина:
Луната е портокал-албинос
или тебеширена диня?

Николай Милчев

(Мноооого добър!!!)

Бунтът на светците


Тази нощ дяволът свиреше на душите ни в храма.
Тъмни и страшни акорди ечаха наоколо...

Ние слушахме - слепи, изтръпнали и безпаменти,
и не помнехме вече, че в храма живееше Бог.

Свиреше дяволът...Потрепераха ореолите,
наклониха се тежко и в краката ни с трясък се пръснаха.

Ние слязохме от иконите и станахме хора...
А в олтара отсреща Бог умираше бавно на кръста си...


Весела Димова

ъгловата мисъл

паркирала съм
3 стъпки преди изгрева
и чакам слънцето

рисувам
на свободна практика
пиша
практикувам свобода
на писане
развивам си фантазията

слагам си усмивка вместо грим
и те целувам

сантиметър в ляво

***

лято

Петък
средата на август

кагато ври морето от желание
а вятърът играе мъжките си номера
между тихите предградия на сенки
когато роклята е с цвят на жега
и препича жадната ми кожа
между пясъчно затънтените дюни

някъде там
някъде тогава
някак си узнаваш
че си лято.


Ренета Иванова

Ако можех да отгледам детето си отново,
щях най-напред да се погрижа да има самочувствие,
а след това дом.
Щях повече да рисувам с пръсти
и по-малко да соча с пръст.
Щях да отделям по-малко внимание на грешките
и повече на близостта.
Щях  да гледам по-малко часа
и час по час да си отварям очите.
Щях да искам по-малко да знам
и повече да обичам.
Щях да ходя повече на екскурзии
и повече да пускам хвърчила.
Щях да престана да си играя на сериозна
и сериозно да играя.
Щях повече да тичам през полята
и да зяпам звездите.
Щях повече да гушкам
и по-малко да дърпам и тегля.
Щях по-честичко да виждам дъба
в жълъдчето.
Щях по-рядко да съм твърда
и го утвърждавам по-често.
Щях по-малко да ратувам за любовта към силата
и да се грижа повече за силата на любовта.

/неизвестен за мен автор/

Мама Рали, това е много хубаво и вярно! Харесва ми. 

Много се радвам, че ти харесва, Yvette. Това стихотворение стои на видно място в градината, в която ходеше сина ми. Тези дни разбрах, че е написано от Даян Лумънс.

          * * *
Очаквам в мрака
седефен изгрев може би.
Очаквам както цвете чака
росата- бисер призори.

Безплътен повей на прибоя
след тежък морен ден.
Вълна разбита от пороя
сред вятър морски укротен.

Очаквам вечер със звездите
да ме обвие в миг съня,
ала немирни са очите
не гасне лесно в мен деня.

А натежават клепки зная
когато утро се роди,
и чезнат бягащи в безкрая
последни нощните мъгли.

С деня очаквам мрака
на светлината края тих,
Тъй като мене още някой чака
да отлети и този скръбен миг.

Очаквам просто сред безкрая
от хиляди минути зли.
Да се завърнеш, да съм твоя
да са отново дните, дни.


29.11.2002

Ivalex, много ми хареса!! 

Обожавам Дамян Дамянов

Да много обичам стихотворения и вчера доста се изненадах , че тук има такава тема Много отдавна не съм чела толкова хубави стихотворения.Благодаря на Mamma  за тази хубава тема.А сега ще напиша някои мои любими стихотворения , едно от коите мое , но моля не се смейте то ще е първо

Кажи, приятелю, ти вярваш ли в отвъдния живот,
вярваш ли, че нашата душа ранена,
пречистена отива там, където не боли?
Вярваш ли, че можем да получим
прошка за сторени злини,
вярваш ли, че утре ще е ден
по-добър от днешния дори?
Вярваш ли, че ангели красиви
ни закрилят в мъки и в беди?
Вярваш ли, че под звезди щастливи
раждаме се с обич свята в миг един?
Вярваш ли, че в нашата вселена
има място само за любов?
Вярваш ли, че болката поредна
не ще ни мъчи цял живот?
Вярваш ли, приятелю, кажи ми
в притчите на нашите деди,
заблуден бъди, върни се-
и бог ще ти прости!
Вярваш ли на хорските усмивки,
де се ширят в трудния ни път?
Вярваш ли във техните въздишки,
що дочуваме в среднощния уют?
Вярваш ли във ада или в рая
къде е мястото им подир тоз живот
дали някой някога е казвал
връщайки се след светлинен лудогон?
Кажи, приятелю, ти знаеш,
много мъка има в тоз живот...
Как от нея да избягам?
Как до скрия своя луд живот?
Как да го накарам да не бие
туй забързано безумно сърчице?
Как да му прошепна: остави ме!
Този свят покварен рай не е за мен!
Ще ми кажеш, ако знаеш.
Тайна ще е в идните ми дни.
Моя светлина омайна,вяра и надежда...
А сега боли!...

Това е песен на Лили Иванова , не помня кой е написал текста , но страшно ми харесва , затова ви го пиша и аз

Равносметка

Веднъж в годината разчиствам
Ненужни дрехи или спомен
А телефоните преписвам
Преди да позвъня отново

Веднъж в годината събирам
Надеждите си разпилени
Подреждам ги и ги прибирам
До мислите несподелени

Веднъж в годината на пролет
Или пък може би на есен
Веднъж в годината изпявам
Последната си нова песен

Веднъж в годината си мисля
Че ако литна през балкона
На някой може и да липсвам


Не ми прощавай,
искам да съм грешна.
И да съм вечна като
всеки грях.
И тъмна ,неразкрита,
безнадежна като потайна
търсена следа.
Не ми прощавай
нека да съм грешна.
Щом си отида,ти не ме
изпращай,не се обращай
не ме следи с тъга.
Не ми прощавай
ще си ида грешна.
че кой без грехове е в
този грешен свят?
Ще доиде ден,когато ще
ме срещнеш и аз ще съм
с наведена глава.
Тогаз простими,
нищо ,че съм грешна.
Аз доста мъки изтърпях!
Когато си отиди ти от мен,
разпънаха ме сили непознати.
И аз проклех и твоя първи ден
и твоята любов и радостта си.
тогава разбрах,че под това небе
когато във любов съм ти се
вричала,измамвала съм се
милиони пъти.
Не теб аз себе си чрез тебе
съм обичала.


Обичай ме диво.

Обичай ме страстно.

Тъй, както вълкът

пожелава вълчицата.

През тъмни пространства,

забрани, опасности...

Обичай ме грешно.

Обичай ме истински.

 

И нека съм ангел,

дете и измамница -

жестока и нежна,

добра и себична...

Обичай ме -

зло, безнадеждно, безпаметно -

напук на самия живот

ме обичай.

Искам да ви припомня едно стихотворение на Блага Димитрова. Нека бъде специално за Естер, защото когато пуснах търсачката на форума за "Блага Димитрова" в 5 от 9-те теми, където се срещаше, беше от нейно име
 
Жена

Как тревожно е да си жена.
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневния сив къговрат
вярност - срещу изменчивия вятър,
нежност - в загрубелия свят.
От безбройните пътища земни
най-рискования да избереш -
безразсъдния път на сърцето
и докрай да го извървиш.
Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш... Да бъдеш в нощта
светло прозорче, което чака,
първа стъпка, разбудила утрото.
Ти, слаборъката, да подкрепиш
силата на ръката корава.
И непростимото да простиш,
и да градиш живот от отломки.
Отговорност е да си жена.
Бъдещето да носиш в утроба.
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка.
Вечност да сториш от краткия миг.
Твоите прострени ръце за прегръдка
люлка да станат за нов живот.
Нощем над него безсънна да тръпнеш,
светла като звездоокия свод.
Всяка детска усмивка - със бръчка
да заплатиш и в косите със скреж.
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.
Саможертва е да си жена.
И до ранена, разбита гръд
чистите извори да защитаваш -
просто, за да съществува светът.
Горда съм, че съм жена.

Блага Димитрова