Обичате ли стихове? - 2

МОИТЕ ДВЕ ДЪЩЕРИ

Моите две дъщери
са крилата на мойта надежда.
Захласнали се в игри,
не усещат как ги поглеждам.

Моите две дъщери
са двете очи на смеха ми.
Мили,нежни,добри,
те са вярата на духа ми.

Моите две дъщери,
гледам ги с болка и радост.
Време,за миг се поспри,
не отнемай моята младост.

1982г.

Нещо хубаво отРобърт Бърнс




Старата любов


 

 

Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?

 

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

 

Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.

 

Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.

 

Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.

 

Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой,
за миналите дни.

 

За старата любов -
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

СБОГУВАНЕ

Аз вече ще си тръгвам...от живота ти.
Тук вече няма да съм нужна.
Добрите феи са самотници.
И съм щастлива и съм тъжна.

Спасих те! (Или бях спасената?)
На този бряг ще те оставя.
Тук старата любов поема те,
а аз се връщам...да се давя.

Поуки ли? - Да вярваш, че ме има.
А аз да любя, без да съм любима.
Не, не, не си сънувал! Тука бях!
Аз с теб умирах, с теб летях!

Обърнах като сън живота ти,
за да повярваш и в доброто ти.
Добрите феи правят чудеса.
За тях са хапче против самота.

Така че...тръгвам. Връщам се в мечтите ти.
Дали завинаги? Не знам.
При нужда затвори очите си
и аз ще бъда вечно там.


НАРКОТИКЪТ БОЛКА

Отдаваш се на мъката, превръщаш я в трагедия
и обвиняваш другите - за слабия балсам.
И не разбираш никога живота-отклонение
от всяко равновесие и бавно губиш плам.

И не намираш вярата у себе си самия.
Че спри да лъжеш вече, за да си вярваш сам!
Пусни да влезе в тебе вонящата помия
и превърни я в обич! Боли, но тъй аз знам:

Флиртувам с болката,
превръщам я в поезия,
лекувам я у хората,
за да не й се дам!

...........................

Свободата отвътре не се извоюва.
Воюваш ли със себе си, грешиш -
и на войната почваш да робуваш.
А свободата просто трябва
                                   да си я разрешиш!

............................

РазходИ се с устни по цялото ми тяло -
като полъх от крила на пеперуда!
Дъхът ми спрял, сърцето е замряло!
Чак мозъкът сърби ме от възбуда!

До вчера бях разумното момиче,
но ти се гмурна в мен - в утробата, в сърцето.
С очи, с ръце, с душата ме събличаш,
а аз скимтя, трептя и ходя по небето!

Да се разтворя в теб, да ти се дам -
усещане подобно не познавам!
По-истинско пиянство аз не знам!
На всичките жени го пожелавам!

..............................

Намерих това, което имах!
Научих това, което знаех!
Но не загубих това, което нямах!
И не забравих това, което не знаех!

Сега боли - урок пореден:
Докато има вяра в мен,
аз ще живея хем като последен,
хем като първи всеки ден!

............................

ВЯРА!


В - като връщане към детството у мен!

Я- като яснота на душата, не на разума!

Р - като раждане на себе си! Но всеки ден!

А - като началото на всичко казано - неказано!

Зов
Мълчание.
Избухващо мълчание.
Изпепеляваща гробовна тишина.
И нито звук, ни дума - наказание
за премиерната ми суета.

Суетност, да.
За себе си поисках.
Не беше много - само поглед мил,
с две думи нежни. Толкова ми липсват,
за тях луната даже бих свалил.

Пред теб стоях.
И молех за надежда,
за мъничко човешка топлина.
Ала поисках много. Да, така изглежда
по мълчаливата студенина.

Какво по-малко от това да искам?
Какво по-малко от една ръка,
която във ръка да стискам,
за да не чувствам тази самота?

А имах нужда.
Нужда от подкрепа
във този миг, без смисъл за борба
и тази мисъл, явно тъй нелепа,
ръката ми протегна от ръба.

Прости ми мила!
Знам. Не е присъщо
за хляб да моли старият хлебар.
Не бягам, не. Отново съм си в къщи.
Една бутилка водя за другар   
   Обичам те!.

Обичам те!
Харесваш да го чуваш.
"Обичам те!" докосва твоето сърце.
"Обичам те!" разнежва и вълнува,
когато срещне биещо сърце.

Обичам те!
Ти ме погледна,
в очи прочете любовта
и в мисъл някаква безредна
усети гъдел - суета.

Обичам те!
- Е, няма лошо...
И аз те любя както ти -
тъй рече ми и каза още:
- От днес сме сбъднати мечти.

Обичам те!
Аз бях понесен
от собствената си мечта
по път мечтан, но път нелесен -
да преоткривам любовта.

Обичам те!
Какво ли стана?
Къде загуби се, Любов?
По път ли нейде изостана
или стопи се в миг суров?

Обичам те!
Сърцето спира.
Сърцето търси Любовта.
Сърцето без любов умира.
Какво е без любов света?

не знам на кой е,но много ми хареса...

НИКОЙ НЕ МЕ Е СЪБЛИЧАЛ ТАКА

(С теб)


В кaфеените ми утрини
(с теб)
пижaмaтa ми е полянa със цветя,
извaждaм си червените обувки,
посaждaм мaргaритки в тях,
a после
преплитaм между пръстите си облaци.

...
В джинджифиловите ми следобеди
(с теб)
търкaляме зaхaросaни ябълки,
усмихвaйки се
нa лимонaденото слънце
срaмежливо промушило пръсти
в косите нa дърветaтa.

...
В чaените ми вечери
(с теб)
под морaвите облaци, които влизaт в очите ми
кaто през отворени врaти,
думите ми сa мaлко,
но достaтъчни, зa дa подрaзнят небцето ти.

Елена(kult)

ЦЕЛУВА ТЯ ДЕТЕ


Видях я как прегръщаше дете -
    това душата ми погали.
Притискаше го, милваше го тя
    и любовта ми се разпали.
Държеше личицето белоснежно,
докосваше го с устни и страни.
    О, как целуваше го нежно!

А то искреше, сякаш че бях аз -
    прегръщаше я доверчиво
и като че топеше се от страст.
    То беше толкова щастливо!
При гледката в мен завист забушува
уви, защо не бях това дете,
    та тъй и мене да целува!

Но в миг от нея то се отдели
    и аз го взех нетърпеливо.
Потръпвах - милвала го беше тя,
    сега притисках го щастливо.
Държах го, както тя го бе държала.
Целувах го по същите места.
    Усещах сладостна премала!

"Едва ли ти по нея страдаш тъй -
    говорят ми със присмех злъчен, -
изглеждаш здрав, а не болнав и блед,
    съсухрен, от любов измъчен."
Не виждат, че от горест се раздирам.
Една надежда само ме крепи,
    напусне ли ме тя - умирам!



МОЯТА БОГИНЯ

Коя ле безсмъртна
Венец заслужава?
Няма да споря,
Но аз го отреждам
На вечно подвижната,
Винаги новата,
Чудната щерка не Юпитер,
Свидното негово чедо -
Фантазия!

Защото на нея
Той позволи
Всички прищевки,
Които по право
За себе си пази;
И сам весели се
С безумката.

Тя може, обкичена с рози,
Яхнала лилиев стрък,
Да броди из китни долини,
Летните птици да води
И с пчелно хоботче
Лека и вкусна роса
От цветните чашки да пие.

Също тя може
С развени къдрици
И поглед навъсен
Сред вихри да стене
Край стръмни чукари
И в хиляди багри
На утро и вечер,
Неспир променлива
Като лунния лик,
Да блясва пред смъртните.

Нека тук всички
Възхвалим бащата,
Великия старец,
Задето тъй дивна,
Невехнещо-млада съпруга
На смъртните хора
Склони да даде!

Защото единствено нас
Той обручи със нея
В небесен съюз
И повели й
В радост и скърби
Вярна съпруга да бъде,
Да не ни изоставя!

Всичките други
Злочести създания
На многодетната
Майка Земя
Едвам поминуват
В тъмни наслади
И лихи страдания
На мимолетния
Скуден живот,
Превити в ярема
На вечната Нужда.

Обаче на нас
Той отстъпи, ликувайте!,
Своята палава,
Галена щерка.
Срещнете я с ласки
Като любима!
Отдайте й почит
На мила стопанка!

И нека свекървата -
Старата Мъдрост -
Душицата нежна
Не хока!

Също познавам сестра й,
По-зрялата, по-разсъдливата:
Кротката моя другарка.
О, нека, додето угасне
В очите ми зракът,
Тя не отвръща от мене лика си,
Достойната моя водителка
И вечна утеха - Надеждата!

Препрочитайки темата (за кой ли път), реших да извадя старите тетрадки. И попаднах на някои позабравени нещица.

Заклинание /Пламен Дойнов/

Не трябва да умираме, не трябва!
Днес живите са нужни на света.
И като мълния на луда брадва
животът ни да озари нощта.

Не трябва да умираме, когато
усещаме, че има някой друг,
със който ще пребродим пустотата
за да изтръгнем от гръдта и звук.

И да живеем, дълго да живеем
в зората, в стъпките до тъжен дом,
във вятъра и във съня на кея,
във гънка нежен плат, в прощален стон.

В река, изскочила над мрака, във буква
недаваща покой, в сълза на враг,
в око на бял жребец към свода хукнал
и хвърлящ пламъци във своя бяг.

Да бъдем живи днес, да бъдем живи
втъкали в думите съ мъчен път,
човек до нас, когато си отива -
да разберем, че няма тъжна смърт.

Не трябва да умираме, не трябва!
Дори над нас да пропълзи трева,
дори подлец над гроба да се радва.
Да бъдем живи... Като две слова.

***

Не се връщай никога по онези места
забрави оня път, който води нататък.
Не си спомняй адреси, не изпращай писма
и не чакай да се върнат онези приятели.

Не се връщай! Не нагазвай отново в тревите
не откъсвай отново презрелия залез.
Този път ще горчи. И в очите на птиците
вместо обич, ще срещнеш стаена омраза.

Не търси повторение. Няма такова.
Прекалено сме слаби пред безвъзвратното.
Дори тази илюзия, наречена спомен
ще умре, щом решиш да се върнеш обратно.

                        /Калина Димитрова/

***

Размяна  /Блага Димитрова/

Сега съм на онази възраст на баща си,
когато му създавах най-големи грижи.
Едва сега е прав във моите очи.

Тревогите, безсъниците му са мои.
Така че ставам собствения си родител,
а споменът за него - моето дете.

Усещам го безпомощен и нараним.
И вече той не може да ми е баща,
когато двамата сме толкова еднакви.

И споменът за него ми създава грижи,
като че аз съм истинския си родител,
когото скоро безвъзвартно ще изгубя.

И още нещо весело. Май не е много за тук, но все пак...

Да му, да му, да му...

Бърка ти в здравето, скъсва ти гьона,
Негова светлост, любимият, оня -
да му купуваш билети по гарите,
белите ризи, бельото, цигарите,
фиша, обувките, самобръсначката
(господи боже, егати глупачката).
Да премълчаваш, когато се връща
с чуждо ухание в общата къща,
да си му гаджето, крокито, майката,
да го изслушваш със запетайките,
да изстудяваш до бяло ракията,
да му подреждаш шедьоври в чинията,
да го лекуваш от махмурлуците,
да го переш, да му лъскаш папуците,
да пазаруваш, да тичаш на работа,
(все пак от нея зависим е хлябът ти),
да му създаваш уют, да го хвалиш,
да му повдигаш духа, да го сваляш,
да го ухажваш, да го обичкаш,
да си му вярна (отгоре на всичко),
да му изваждаш чорапки от шкафа,
да го тешиш, да му топлиш чаршафа...
Вдигай чаршафчето - капитулация!
Сто пъти "Мамка ти"!. Еманципация!!!

Преди да съм отворила книгите, разрових паметта си... и ето няколко и от мен:


Колко излишни неща
Поискаш ли да си спомниш за мен
Забрави, ако можеш,
как съм изглеждала
през всички уморени от съня утрини,
през всички повехнали вечери,
през всички разхвърлени дни.

Забрави, ако можеш,
всички дрехи, които съм носила,
променчиви като времето,
колко празни рокли на закачалката-
обезглавени пориви.

Забрави, ако можеш,
всички чанти и куфари,
ключове и чадъри-
всички вещи изгубени-
колко напразно търсене.

Забрави, ако можеш
всички думи, които съм казвала,
добри или лоши понякога,
изтървани или премерени-
колко заобикалящи думи!

Забрави, ако можеш,
всичко видимо
и натрапчиво,
което ме е затуляло от тебе-
Забрави, забрави,
за да си спомниш за мен.

Блага Димитрова


Сън  
Помня... пишеше и задраскваше...
А часът ми тече ли, тече...
Той се казваше Наско.
Наско.
Едно много смешно момче.

Дълъг, слаб и безпомощно кротък,
с нос изострен като игла
и с безкрайно старомодни
шестдиоптрови очила.

Туй изчакване стана опасно-
беше краят на първия срок.
Аз му казах: "-Седни Атанасов!
Не знаеш този урок."

Посред смях ироничен и групов,
едва сместил в чина колене,
той си седна с усмивка глупава,
а пък аз му поставих две.

И си казах: Тъмна Индия
в този страндженски край, уви!
Ти потиш се - не вземат от нищо
тези прости глави.

Бях старателен иначе класен
и държах на своя клас.
И веднъж открих - Атанасов
цял ден не влизал във час.

Тръгнах аз, разгневен, амбициран
Не, туй повече не се търпи!
Влизам - малка стара квартира.
Атанасов на масата спи.

И до него една тетрадка
изписана от кора до кора:
"Моя любов, безнадеждна и кратка,
моя любов добра!"

Беше хубав, беше прекрасен.
Аз на пръсти излязох вън.
Няма нищо, спи Атанасов.
Атанасов, приятен сън!

Недялко Йорданов



Не се връщай никога по онези места
забрави оня път, който води нататък.
Не си спомяй ардеси, не изпращай писма
и не чакай да се върнат онези приятели.

Не се връщай! Не нагазвай отново в тревите,
не откъсвай отново презрелия залез,
този път ще горчи. И в очите на птиците
вместо обич ще срешнеш омраза.

Не търси повторение. Няма такова.
Прекалено сме слаби пред безвъзвратното.
Дори тази илюзия, наречена спомен
ще умре, щом решиш да се върнеш обратно.

Харесвам и двамата много...

Специално за теб тогава още едно на Блага

Денонощие
На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.

И през целия ден вероломна,
тя, където и да отида ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.

А когато нощта е надвесила
всяка болка във сън да обсеби
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.

Благодаря ти 
допълвам с Недялко Йорданов - и да е пускано ,според мен си заслужава четенето,пак ,и пак....

Къде са стиховете от 02.12 до 09.12?