Обичате ли стихове? - 2

Това е едно мое произведение, много си го харесвам

Ето едно стихотворение от мен...писала съм го преди повече от 4 години

                                            МАЙЧИНИ СЪЛЗИ

Чуваш плача на свойта майка,ридаеща за теб нощта
с заровени в пръстта ръце,тя иска пак да милва твоето лице.

Иска ти се да й признаеш, че обичаш я без край,
но глас ти вече нямаш,
затова безмълвно,тихичко и ти ридай.

Иска ти се да я помолиш за последно тя да ти прости,
за всички грижи които и създаде...за всички нейни парещи сълзи...

Къса се сърцето ти от болка да гледаш таз ридаеща жена,
тя беше твоя майка..и ще бъде с теб дори и след смъртта
...там някъде във вечността...

От 8-ми март постоянно си повтарям това мое любимо стихотворение:
                                Веселин Ханчев

    

Много обичам поезията. Сред моите любими,ако мога така да се изразя, са тези , които помня и до днес-дори от сън да ме бутнат, ще ги кажа-както се казва.

Димчо Дебелянов (. Посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.)
                      Аз искам да те помня все така
                     
                     Аз искам да те помня все така:
                    бездомна, безнадеждна и унила,
                    в ръка ми вплела пламнала ръка
                    и до сърце ми скръбен лик склонила.
                    Градът далече тръпне в мътен дим,
                    край нас, на хълма, тръпнат дървесата
                    и любовта ни сякаш по е свята,
                    защото трябва да се разделим.


                    "В зори ще тръгна, ти в зори дойди
                    и донеси ми своя взор прощален -
                    да го припомня верен и печален
                    в часа, когато Тя ще победи!"
                    О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
                    укрий молбите, вярвай - пролетта ни
                    недосънуван сън не ще остане
                    и ти при мене ще се върнеш пак!


                    А все по-страшно пада нощ над нас,
                    чертаят мрежи прилепите в мрака,
                    утеха сетна твойта немощ чака,
                    а в свойта вяра сам не вярвам аз.
                    И ти отпущаш пламнала ръка
                    и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
                    изгубила дори за сълзи сила. -
                    Аз искам да те помня все така...
                     *      *     *
               
                   На майца си    /или Майка ми/

                 В рояка спомени свещени,
                де моя дух сега се губи,
                се твоят образ въжделени
                духът ми, майко, среща, люби.

                Ти люлката ми си люляла
                със песни жалостно-упойни,
                над мен по цели нощи бдяла
                през мойте нощи безпокойни.

                Под твоето крило растял съм,
                наяквал съм под грижи мили,
                от твойте реч и взор черпал съм,
                и радост и духовни сили.

               Душата ми от теб научи
               да мрази, да обича страстно,
               от твоята душа засучи
               любов към всичко тук прекрасно.

               Ти ме роди, но ти ми даде
               и светлото, що в теб блещеше,
               ти и човека в мен създаде -
               ти два пъти ми майка беше!

                    *              *            *
 И това стихотворение, което ми е наистина любимо, за съжаление не му помня автора. Не си спомням дори дали някои думи са тези, кото трябва да бъдат.По спомен:


             Отдавна аз съм закъснял...
             Напразно е за обич да копнея,
             и лятото ми отлетя пред мен,
             а есента ми хукна подир нея...

             Любов, ти бе за мен всевластна фея,
             слуга ти бях по суша и море,
             да можех два живота да живея....
             О, как бих ти служил по-добре...

мн. ми хареса   

МОЛИТВА

Дай ми, Боже, сили да преглътна
злобата,натрупана край мен !
Възрастта на златна жътва
да ми носи радост всеки ден!

Господи, дари ми красотата
на спокоен, мирен труд!
Направи ме със любов богата
предпази ме от омраза и от студ!

Боже мой, в душата ми запазен,
съхраних те от неволи и злини!
Криех те от сатанински метастази.......
ДНЕС ТЕ МОЛЯ - ТИ МЕ ЗАПАЗИ !!!

  Здравейте мами  ,  страхотна тема.Реших и аз да напиша нещо мое :           Една рька ми стига да погали                                                                                               очите ми когато искат да заплачат.                                                                                     Една целувка стига да запали                                                                                              звезди ,които да прогонят здрача                                                                                        И стига ми да се оглеждам вьв очите ти                                                                              да слушам на морето песента                                                                                               понякога да бьда сред мечтите ти                                                                                       да знам ,че сьм обичана жена.

Аз все още продължавам да събирам стихове....
Едно време като нямах парички да си купувам лирика, ходех в библиотеката, вземах 2-3 стихосбирки и по цели дни и нощи ги преписвах. Сега вече го правя по електронен път, но напоследък покрай Петър не ми остава много време. Толкова много четях стихове, че от безкрайното препрочитане бях наизустила 2-3 стихосбирки на Дамян Дамянов, Петя Дубарова..... А това дето го е написала SEXY kaka SAKRI - "Приказка" ми е любимото и до днес го рецитирам.
Имам и мои стихове, непубликувани никъде, но тях ще споделя при следващото си писане, че сега от детското легълце едно малко човече ме "вика". 

Бял като риза...

автор: Павлина Йосева (pin4e)

Съборете оградата! Моят живот
е вълнуващ до смърт - като божие раждане.
Имам смелост да правя (пред всички) любов
и честта да се радвам на чужда омраза.

Първи сняг е сърцето ми. (Чистият звук
няма срам и причина да бъда по-ниско)
Напълнете живота си с празната клюка.
Аз съм хляб за завистници - бял като риза.

Ако искате зрелища - ето въжето.
(с предвидливи ръце се раздадох до възел)
Светлината - по навик - на тъмно я бесят.
Ослепява очите, които я съдят.


 

Каквато ме рисуват
    

Необяснима. Прорез в огледалото-
мистична ме рисува пролетта му.
Неистинска, изпъкваща във бялото
на очите му. Нежива рана.

Необяснима. Иска ме такава,
каквато ме рисуват нощем сънищата-
буреносна, виеща се хала
в бутилката на виното му мътно...

Необяснима. Вечер новолунна
(откривал ме е в хиляди съзвездия.)
И с конници от миналото върнал се,
бавно рие моето безбрежие...

Необяснима съм. Недорисувана-
не искал да живея на пано.
И аз не искам. Нека съм бездумие;
безследност...
... всепоглъщаща Любов!

Лора Димитрова

Любимата ми поема от Дамян Дамянов

ПОЕМА ЗА ЩАСТИЕТО


Човешко наше щастие, какво си?
Един копнеж? Мираж? Въздишка? Стих?
Очи, които в себе си те носят
и затова не виждат где си ти?
Къди си ти? Наистина къде си ?
По дирите ти цял живот вървим ,
пресрещаме се в книги и пиеси –
настигнем  се и пак се разделим...

Пиесата за Щастието свърши.
Оркестърът се стресна, онемя.
Ти ставаш и сълзите скришом бършеш.
И ний сме  пак на Долната земя.
Ний пак сме ний. Героите в театъра
Умират и въскръсват. Ние – с тях.
Изчезнала е само че ръката ти,
която  в мълком в тъмното държах.
И Щастието  някъде изчезна –
то излетя из твоята ръка,
завесата го скри във свойта бездна,
удави го човешката река.

А празните ни длани ръкоплескат
и може би затуй не се държат .
Защо завърши нашата пиеса
и лампите прекъснаха сънят?
Защо умрелият актьор разбра, че
те нажали и в миг възкръсна пак?
Ти беше тъй прекрасна като плачеш
до рамото ми в оня полумрак!!!
Ти беше като сянка мимолетна,
в която аз преставах да съм аз.
Сега, когато лампионът светна
пак двама души стнаха от нас.
И, раздвоени, двамата човека
понесоха пак своите съдби.
Добре, че бе дебелата пътека –
безшумно там бастунът се заби.
Добре, че ти вървеше с мене
и без де виждаш, че вървя трикрак,
разбра, че много погледи студени
понявга ни спестява този мрак.
Защото в него всичко зло и грубо
изчезва от човешките лица.
Затуй на тъмно хората се любят –
тъй се превръщат само на сърца.

Но щом във фоайето с теб излязох,
надсмяха ми се сто огледала.
И аз почувствах как с един сарказъм
повтаряха те нашите тела.
Повтаряха ги злобно, демонично:
ти – прелестна, аз – грозен и смутен.
Уплаших се от висшата си личност,
която тръгна право срещу мен.
Една красива грациозна дама
я водеше грижливо подръка.
Каква жестока зрителна измама!
Наистина ли всичко бе така?
Наистина ли хората с бастуни
са смешни кавалери, както аз?
Ний всички сме родени от маймуни
и си личи майменското у нас...

... Огледалата! Клоуни грамадни,
направени от блясък и от смях.
В тях твойта красота бе безпощадна,
И мойта грозота бе страшна в тях.
И осъзнавах цялата нелепост
на уравнението – аз и ти...
Гордеех се, че влязох в твойта крепост,
но тя бе със отворени врати.
Страхувах се, че гледаха към нея
очите на безброй мъже сега.
Ще я превземан! Гледай как се смеят!
И ти им се усмихна... и така,
че сякаш им намигаш зад гърба ми
и ги повика в крепостта сама.
Очите ми попари облак тъмен,
под мен се люшна цялата земя.
Огледалата в миг се завъртяха
и тръгнаха сред чужди мъжки смях,
ти хукна с тях за сбогом ми помаха.
Ела, ела! Не тръгвай подир тях!

Загубвам те! Върни се!... Падна Троя!
О, Щастие, не ме оставяй сам!
Аз искам да си само мое, мое!
На другите не искам де те дам!
О, Щастие! О, светъл... егоизъм!
Гордеех се с красивата жена,
но щом очите чужди я пронизаха,
издигнах страшна крепостна стена.
Такива сме... Наместо да се радваме,
че крачим с красотата през света,
ний все я пазим, да не я откраднат,
да си остане само наша тя!
И трупамея, трупаме с камари,
зключваме я в прашния си скрин.
Изгубваме представа, радост, мяра
и трупайки я, ний не я ценим...
А само с красотата ли? Със всичко!
Напишем стих, измислиме куплет,
А после му се радваме самички –
петът не споделя със поет.
- Идеята е моя! – онзи казва.
- От мен я взе! – настръхва в мигом тоз.
И тъй се ражда нашата омраза,
и тъй се ражда вечния въпрос:
„Окраден кой е! И крадецът кой е?”
А истината проста е една:
че няма нищо мое, нищо твое
под слънцето и вечната луна.
И ти, ако за първи път ги виждаш,
не значи, че и друг не знай за тях.
Да, щастие е туй, да не завиждаш,
да вземаш и да даваш, но без страх.
За другите на пепел да изгаряш
И те за тебе да горят без дим.
Така ти цял живот ще се повтаряш
и ще остваш все неповторим...
И ако в твойта най-интимна мисъл
светът откриесвоите мечти,
и ако всеки друг се би подписал
под туй, което си написал ти,
то значи, че във всяка твоя песен
е сбрана на човеците кръвта...
Ти остани безимен, неизвестен,
но по-човечен направи света!

Жестока е съдбата на поета!
Голгота на радостта е тя.
И той към нея бяга, пада крета,   
понесъл кръста тежък на света.
Тежи ли му? - Едиствен той знай само.
Света повдигнал с цял човешки ръст,
Върви той воин, с изкривено рамо,
и носи към зората своя кръст.
Щастлив ли е? Нали уж всичко има –
в ръцете му е този свят голям
с богатствата си зрими и незрими...
Какво ги прави, щом остане сам?
Тогаз е страшно! В стаята му влизат
богати, бедни... Всеки търси стол.
А той като Христос с едничка риза
облича, храни всеки бос и гол.
А богаташът щом при него влезе,
го пита първо: „Имаш ли пари?”
Гладникът търси златната трапеза.
А той им казва: „Всички сте добри!
И само аз съм лош... Ала кажете
какво да сторя само с две ръце?”
Но хорта отвръщат: „Ах, поете,
ти имаш най-широкото сърце!
Открий го нам!...” ...Поетът го отваря
и всички те с обуща влизат там.
Той бърше с длан чернилката им стара
и милвайки ги почернява сам.
И някой после дръзко му се смее,
Че ходи с криво рамо, че е чер,
а той си носи кръста и живее,
и свети с диогеновсики фенер.
Но не за златен паметник, за слава!
Напразно му приписваме това!
Във мрамора човек се вкаменява,
а той не иска каменна глава.
И ако във живота си сънен
С кръвта си напои живта пуст,
Щастливо ще умре с венеца трънен,
Но не като Исус, а като Хус.
- Защо мълчиш? – ме стрестна в миг ръката ти.
- Занесох се... Но ти не си сама! –
И тръгнахме ний по стъпалата
от Горната на Долната земя.
Сами вървяхме. Аз забравих, ето,
Огледалата, случая нелеп.
Ала къде изчезнаха мъжете,
Които хищно гледаха към теб.
- Какви мъже? – се сепна в тишината.
- Какви мъже? – и аз изтръпнах цял.
Ний бяхме сам-сами. В огледалата
Аз себе си навярно съм видял.
От себе си навярно съм те бранил!
Махнете се, о, зли огледала!
Вий цял живот отравяте кръвта ни!
... А мраморните бели стъпала
пред нас стояха дълги, безконечни
и плашеха със свойта тръмнота.
Изкачвахме се, свлизахме... О, вечност,
която проверява любовта!
Но ний вървяхме. Сенките ни тъмни
все бягаха пред нас или след нас.
Животът има много стълби стръмни,
ще ме крепиш ли ти по тях, жена?
Ще ме крепиш ли? С рицарска осанка,
ти ми повтаряш рицарски слова:
„Аз искам да съм вечна твоя сянка
и като твоя сянка да вървя!”
Недей ми декламира празни речи!
Не сянка, а човек до мен бъди!
Виж сянката ми колко е далече!
Тя като вярна стража ме следи,
но винаги избързва, щом се качвам,
а слизам ли, тя хуква преди мен...
Не искам да си сянката невзрачна
по стълбата на моя стръмен ден!
О, край на стъпалата! Лъхна вятър.
Над нас увисна хубав звезден кош.
И ни погълна живия театър
на тази майска многолюдна нощ,
която без завеси и декори
на Щастието пътя продължи.
И ний несетно станахме актьори
и зрители на своите лъжи,
на свойте вечни истини, в които
едва ли сме прозрели вечността,
защото те са дребни като жито
и необхватни колкото света.
- Харесва ли ти нашата пиеса?
- Харесва ми, но краят бе нелеп.
- О, тази вечер всичко ти харесва!
- Харесва ми, защото съм със теб..
Ти тъй си мил. Ти всичко тъй тълкуваш...
Какво съм аз пред теб? Една жена,
която ходи в мензата столува,
отбива се и в крайните кина...
А ти си друг... Ти виждаш и душата.
 Ти Щастието носиш в своя глас!...
А аз мълчах. Дали огледалата
във този миг не крачеха зад нас?
Дали не ни подслушваха как  лъжеш
и  как приемам твоите лъжи?
О, кой кому от нас остана длъжен
и кой е тук щастливецът, кажи?
Щастливецът съм аз, че във момента
вървя със най-красивата жена
щастливката си ти, че с комплименти
един поет ти дава имена,
различни имена от вековете:
Лаура, Беатриче, Гретхен и...
Красавице, не вярвай на поети,
тъй както аз не вярвам на жени!
Поетите са лъгали жените,
защото лъгани били от тях.
И тъй се раждали лъжите,
родени от един вековен страх,
от страх да не изглеждаме такива,
каквито сме си всъщност на света...
О, този страх да минем за красиви
 е нашта най-голяма грозота.
Със този страх и аз се бях маскирал
и търсих теб – същинската любов.
Вървях по твоите неверни дири,
преструвах се на властелин суров.
Посках да съм цар, за да ме любиш.
И като цар се преобличах аз.
Воювайки за тебе те загубих,
че любовта не значи само власт.
Загубих те. И търсейки те, плачех.
И припознал се в този чужди глас и смях,
Аз спирах все случайни минувачи.
Взаимно ний се лъжехме със тях.
И ето тази нощ случаен вятър
ме срещна с тебе – търсена добра.
Под покрива на стария театър
театърът на случая ни сбра.
Дали си ти мечтаната любима?
Дали съм търсил твойта доброта?
Ела и със целувка причести ме!
Махни от мен нощта! Махни калта!
За мен ела, а не за мойта слава!
Аз нямам трон, бях лъзецар велик!
Аз станах цар, защото ме остави!
Сега си с мен, сега съм пак войник!
И направи така, че да забравя,
че между нас е имало стена!
Тогаз за теб ще стана аз красавец.
А ти за мен – най-умната жена.
Тогаз светът ще стане малък остров,
където ще се любим цял живот.
Но измисли онази дума проста,
която пуска във гърдите плод,
която пуска щастие в гърдите...
Или не казвай нищо, а едва
ми целуни устата и очите
и аз ще знам, че обич е това.

Но островът го няма. В миг изчезна.
На мястото мушумен булевард.
И ний вървим. Косите ни са звездни.
Светът край нас е блеснал звезден парк.
Забравяме условности, прегради –
ти хубостта си, аз – че съм сакат.
И всяко цвете става наша радост,
и всеки камък става хубав чвят.
Защо ни е вълшебен чуден остров!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
и топлината на една ръка...
- Да бяхме се повозили на лодка...
- Прекрасно, ала нямаме река.
Река ли? Ще измислим и реката.
Любов! Тя може свичко да реши.
Тя може сто пъти да сътвори земята
и сто пъти в миг да я руши.
Тя може да измисли лято, зима.
Тя може да превърне в ден нощта!
О, колко е велико, че я има!
Без нея как ли би ли живял света?
... Умувахме и крачехме нататък.
И аз,да се представя за галант,
реших, че краят на един театър
завършва само с бляскав ресторант.
Защо пък в ресторанта? Там са чужди!
А бе незабравима вечерта!
И аз, не знам защо, почувствах нужда
със щедрост и пари да я платя.
Ах, боже мой, каква суетност страшна!
Разходки, думи, обич, нежност, свян...
То трябва ли да свършиш с „Моля плаща!”
и с келнерски бакшиш във ресторант?
Нима това е скъпата отплата?
Пак в огледало себе си видях!
Ограждаха ни все огледалата
и станахме чупливи като тях!
Не, не във ресторант! Ще ни погълне
въртящата се мелница врата!
Недей, и там с огледала е пълно!...
Виж колко е красива вечерта!
Виж Щастието! Гледай го...
                                            - Къде е?
Не виждаш ли звездата, ето там!
Тя тихичко ни маха и се смее:
„О, Щастие ли? Ето ще ви дам!
Елате!” – Чувай, вика ни звездата!
Поискай ми я, бих ти свалил!
- Не я закачай! Мигар на земята
единствените влюбени сме ний?
Че ако всички почнат да раздават 
един на друг звездите на нощта,
онез, които подир тях остават,
с кого ще си споделят любовта?
Вървим. Вървим. Светът е много хубав!
О, иде ми да викна с пълен глас:
„Погледайте ни, хора! Ний се любим!
Порадвайте се заедно със нас!
Че любовта е нещо много важно
За всички ви!” ... Но в същия момент
извика някой: „Утре е тиражът!
Подслон за любовта – апартамент!”
По дяволите твоте билети!
Обърнахме се – беден продавач.
Две патерици носеха късмети.
Стоеше куцият като палач
и молеше, и викаше, разтворил
като ветрило своята съдба:
„Аз днес съм вашто Щастие, о, хора!”
Но ние си обърнахме гърба.
Обърнахме му гръб и то отмина.
То, Щастието, ни избяга пак.
И продължи да носи лимузини
и пеш да ходи с дървения крак!
А може би сами не го познахме?
А може би, подложени на риск,
ний своето спокойствие избрахме
пред тежкия му и въртящ се диск?
Да бяхме му извикали: „Почакай!”
Да бяхме му поискали билет!
Ако така го отминава всякой,
нима животът би вървял напред?
Живей светът и вечно търси нещо,
все Щастието търси... Докага?
А щом случайно някога го срещне ,
го пъди лековерно със ръка.
А то е нещо малко и голямо
А то вред ивинаги край нас:
една алея, лунна нощ и драма,
усмевка, тъжен инвалидскиглас,
крила, които все напред ни носят.
Да, Щастието е летеж, стремеж!
Ти като свойта сянка го докосваш,
но сянката си можеш ли да спреш?
Тя, сянката ти, все пред тебе бяга.
А щом догониш санката си, знай,
ти трябва да й кажеш: „Сбогом, сянка!
Аз нямам след какво да бягам! Край!”
А станеш ли пълзяща пепелянка,
мъртвец, приживе, празен жив ковчег,
загубен си!... Бъди човек със сянка,
а не безплътна сянка със човек!

О, моя първа нощ незабравима!
Нима съм  мислил някога и аз,
Че ще седя с една жена любима
и вечността ще пада върху нас.
И ще замръквам с притчата прастара
за Ева и Адам!... Сърцето бий
и аз, изгубил в боговете вяра,
повярвах: богове сме само ний.
Ний, хората, които тук се любим,
те хората, които долу спят.
Погледай как там, в ниското изгубен,
с безброй очи ни гледа пак градът.
Дали ни вижда? Той сега зает е
със простите си хиляди неща!
Един прозорец гасне, други светва,
на трети като сянкавъв нощта
стои жена... Тя Щастието дири.
Видя ли всичко? Всичко ли видях?
Скъперникът сънува свойте лири,
страхливецът сънува своя страх.
А ето там и мойта стая свети...
Да влезем ли при нейния живот
със мъката, със прашните поети,
със сенките, със свирещия под,
под, който пианистката красива
ме правеше от бах и Григ пиян.
Обичах тази кукла горделива,
но моят под бе нейният таван...
И търсех аз във страниците прашни
За камъка студен човешка реч...
Прозорецът ме свети – как е страшно
Живота си да видиш отдалеч!
Прозорецът ми! Колко мисли в мрака...
Стоях с години и те чаках там.
Сега навярно мама там те чака,
тревожи се, че закъснявам сам.
Ах, тези майки! Всичко, всичко знаят,
Но пак ни чакат късно до среднощ.
Те цял живот на кукли с нас играят
и още пазят бебешкия кош,
над който са ни пели детски песни
и с тях са ни приспивали преди.
А вече кошът ни е станал тесен
и ний отдавна пуснахме бради.
Пораснахме. И свобода ни трябва
а те се сърдят, че не ги ценим,
и все навикват, че им тровим хляба,
но вечер ни целуват щом заспим.
Прозорците! Дори и да не светят,
през тях аз веждам в този къ сен мрак.
Напразно се затварят те – поетът
и през пердетата им вижда пак.
Той знай: светът за Щастието мисли
и Щастието търси в своя път.
На Щастието в строя многочислен
днес живите и земните вървят.
А под звездите в братските могили
разстреляните пак крещят: „Вода!”
Надигат се оттам с последни сили,
да видят нашта нова свобода,
да видят в мрака как ти ме целуваш
и да извикат покрай мен и теб:
„Целувките пестете! Скъпо струват!
По-скъпи от куршумите са те!
Пестете ги! Те вечно ще ви трябват!
Стоплете свойто Щастие със тях!
Стоплета с тях машините и хляба!
На Марс ги занесете в звезден прах!
Развейте ги по всичките планети!
Със знамената, с вечната любов!
С целувките на любовта въртете
по-силно днеска земното кълбо!
Че в любовта се ражда свободата –
голямата човешка свобода!
Да, Щастието е едно – борбата!
Оттам извира Живата вода,
покрай която всеки миг минаваш.
То, Щастието,  е безкраен път,
по който ти на всички се раздаваш
и всички пък на тебе ще дадат!
И трябва всяка радост да изстрадваш,
да си създаваш прости чудеса,
на капката да можеш да се радваш
и в неяда откриваш небеса!”
Послушай, Обич! Мъртвите говорят!
Говорят ли те, живите мълчат!
Че думите на тез безсмъртни хора
за смъртните са като страшен съд.
Да, мъртвите превърнати са в сенки.
Но Щастието е във мен и в теб,
във младата разцъфнала фиданка,
която върху гроба ми расте.
Те спят, но като в странно огледало,
Знам, виждат пак звезди, поле и мак.
До тях ти слизаш с роклята си бяла,
до тях аз слизам с куция си крак.
Танцуваме. Танцува с нас земята...
Луната грей над гроба като нож...
И пада лист, повехнал пръв през лятото
О, наши мъртви братя, лека нощ!
Ний тръгваме по росната полянка
обратно  пак по меките треви.
А Щастието като двойна сянка
на десет стъпки пак преид нас върви...
Полето се стопява тихо в здрача.
Павета. Тротоари. Сънен град.
И само нощният пазач – миячът,
с маркуча пръска струи златен хлад.
Изкалян, мръсен, капнал от умора,
събрал нощта във двете си очи,
той мий света от вчерашните хора
за утрешните хора да е чист.


ЕПИЛОГ

Последен стих! Но щастието где е?
В поемата си аз не го открих.
Можах ли да го събера във нея?
Не е ли нужен още някой стих?
О, не! Ако изпиша всичко дето,
тежи във мен, гори и страда в мен,
дали ще ми остане кръв в сърцето?
С какво ще срещна утрешния ден?
С какво ще пея, плача и въздишам,
ако до край тук всичко събера?
Най - хубава поема ще напиша
във оня миг, когато ще умра!
Дорде съм жив, през сипеи и пъкъл
ще търся Щастието! То боли!
На Щастието името е Мъка!
Без Мъка няма Щастие, нали?

Февруари – август 1962

И аз съм от тези дето много обичат поезията.
Ето нещо което написах преди много време.....
         Може би
Не съм ти се вричала,
не съм ти се обещавала,
може би те обичам,
може би съм забравила...
Може би съм тъгувала
тайно за тебе в очите си,
може би съм лудувала
и съм разхвърляла дните ти.
Може би съм била дълго преди да бъда.
Може би съм мечта, може би съм присъда.
Може би ще те чакам, може би те обичам...
Ала не ти обещавам, нито пък ти се вричам.   

да обожавам стиховете,и най-много мога да споделям чувства чрез тях.сега се осмелих да ви напиша едно мое любимо:

               
                   Роден дом на светлината


   Къде си роден дом на светлината?
  Под сянката на тъжната дюла
  отмина детството мое под нея
  дали останаха поне цветята?
  Разперила своите ръце- лозята
  ще напълнили на есен зърната!
  И люлката стара дали ще запази
  спомена за детската глъч до залеза.
  Стълбите сиви вече се ронят,
  а мравките ще има ли кой да ги гони?
  Маса за всички-за теб и за баба
  кой ще прескача и аз незная?
  Пеят ли птички песен приспивна
  тялото детско кой ли завива?
  Сред разкази за отминало време
  отмина нощта и утро е вече.
  Къде си роден дом на светлината?
  Сърцето всяка вечер те зове,
  но ти си оставаш завинаги в душата
  при теб се връщам и ще запечатя
  всеки миг и тази топлина.
  Аз ще дойда;Ще се върна!
  Кой ще ме посрещне?старият двор ли?
  Може би.

                          04.08.2001г.




ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

и малко за любовта:

   Каква съдба събра ме с теб
  да можех да я срещна
  щях с нея да поседна,
  за да мога да й благодаря,
  че ме дари с тази топлина
  с тебе аз да съм сега.

   Нямам думи вече да говоря
  сънят на яве се превърна,
  всеки миг пред мене те изправя
  неможе даже да се боря,
  когато теб те няма
  очите ти тъмни, сърцето изгарят.

   Да мисля вече немога,а зная
  без тебе нощта е тъжна,безкрайна,
  огъня твой,дълбоко взривява
  тебе те искам,тебе желая,
  друга любов ,като тази няма.
  Обичам те много.Обичам те зная!


  посветено на моя мъж-бащата на моето дете!

25.09.2001г.

Unicus, много ми хареса за майката.