Обичате ли стихове? - 3

Събудих се

Може да се случи така, че човек свършва със себе си поради чувството си за самосъхранение. Джубран Халил Джубран




преди дъгата се събудих
от писъка на корабна сирена
бях гневна ,яростна и луда
и беше време.
знам че беше време
да сторя ветровете на камшици
да разплета косите си и възлите
във полет щом умират птиците
и се трошат от болка зъбите-
дошло е време
картите свалени са
и настрани ще хвърля маските
изтръгнах вярата от себе си .
боец съм.
и съм празна .
празна съм…
събудих се и осъзнах
че нося бреме
че нужно
да се плати за всичко казано
за малките убийства-
временни.
за тишината плачеща от звуци
и премълчаното
накуцващо
изхвърлих всичкият баласт
недоубитите приятелства
лъжите
любовта
интригите…
престанах да съм кошче за боклуци.
обърнах гръб.
и си заминах неубита
с криле на ангели
във мъртвите си пазви
защото нямаше какво да пазя

Ем

ellyst, не ми се искаше да пиша, да не спамвам темата, но наистина пишеш много хубаво, много близко до сърцето, имаш много ясен изказ и страхотно боравене с думите! не съм професионалист, но много ми харесва стила ти! продължавай в същия дух, пусни и нещо старо ако имаш!   

Знаеш ли колко те обичам?
 
Обичам те сутрин преди да отворя очи,
обичам те денем, когато си в мойте мечти,
обичам те вечер, полагайки нежно на тебе глава,
обичам те нощем, кагато нахлувш разпален в съня.

Любовта ми към теб е  безумство тъй сладко,
блаженство от чуства, единствен мой рай
ти стопляш душата ми, караш сърцето да трепка,
обричаш го ти на истинска обич докрай.
 
ОБИЧАМ ТЕ ТОЛКОВА, ТОЛКОВА  МНОГО!!!!
 
А ТИ?

Тревожно ми е днес. Копнежно.
Неслучили се спомени ме гонят.
в душата ми танцуват таралежи
и от иглите им сърцето ми се рони.
В захвата здрав на свойто настояще
за бъдещето зидам си основа.
И уж щастлива, ала нещо дращи
и неспокойство жари ме с отрова.

Почти избягах от онези спомени.
Почти изгоних трепета неясен. 
Ще бъда слаба, мила и покорна.
Влюбеността съветник е опасен.

 

Привет и от мен!Скоро открих този форум и много ми хареса! Ето едно стихотворение ,което много ми харесва.Прочетох го в книгата "Победа над мрака".За съжаление автора е неизвестен.         


ДАЙ MИ НА ЗАЕМ НАДЕЖДАТА СИ!

Дай ми на заем надеждата си,
че моята май съм изгубил.
И чувства на болка и ужас
са моя единствена свита.
на къде да погледна;
дори бъдещето не носи
знака на нова надежда.
Виждам разруха и сълзи,
и вечна трагедия.

Дай ми на заем надеждата си,
че моята май съм изгубил.
Хвани ме,прегърни ме;
чуй моята тъжна история,
че изцелението е толкоз далечно.
Пътят към него тъй дълъг,самотен.

Дай ми на заем надеждата си,
че моята май съм изгубил.
стой при мен,предложи ми
ухо,сърце и любов.
Признай моята болка,тя пари толкова силно.
И мисли на скръб и объркване ме връхлитат.

Дай ми на заем надеждата си;
и време ще дойде,
когато аз ще помагам на други
и ще споделям една нова надежда,
любов и утеха.
                                               

ellyst, пишеш страхотно...толкова близо до моите чувства, емоции, че не е просто удоволствие, а вид себепознание да те чета...Затова наистина, моля за още       

А сега ще ви предложа няколко стихчета на моята приятелка Светла Павлова, която сега издаде първата си самостоятелна стихосбирка "Кармичен възел". Много се гордея с нея и знам, че няма нищо против да публикувам тук някои от нейните любими мои стихчета:

***
Небето тежи - неизказана болка.
Открий посланието ми в дъжда!
Искам да ти кажа това,
което капките изписват по стъклото,
когато за миг го целуват,
стичайки се.

***
Пълната луна прилича
на омесена пита,
кръгла и бяла
насред покривката
на небето.
Безсънието ми
изяжда я
до сутринта.

***
Острието на спомена
дълбае раната.
Морето я посипва със сол.
Залезът кърви,
небето плаче.

***
Аз съм въпросителна,
ти си въпросителна
в прегърбеното битие
с главния въпрос: Къде?

Ако девте въпросителни
една към друга се обърнат,
става форма на сърце,
а отговорът - налице.

***
Пак си пил, нали?
Тогава -  и на мен сипи.
Настройвам се
на твоята вълна.
Да спуснем
алкохолната мъгла.
Наздраве!
Да се правим
на любовно пощурели.
Поне за макло
да забравим,
че сме изтрезнели.

Кармичен възел

Нямам те,
а все към тебе тичам.
Любовта ни е обречена -
кармичен възел
от минали животи.
Не го развързахме.
И в другия живот ще те обичам!

Аз съм синя
    
Аз цялата съм синя днес.
И очите ми са сини (вчера бяха кафяви)
и косата ми синя
устата ми хубава, обаче и тя синя.
Ако застана на фона на небето няма да се виждам,
ще се слея с небето от сутринта,
ще се слея и с небето след обяд.
Синя съм,
синя,
синя,
като въздух в мразовито утро,
като капките на водопада,
като дълбоко езеро,
като неделна разходка в гората,
като небето.
И по мен пробягват облачета,
ама и те сини,
така както ги рисуват децата.
Децата рисуват облаците сини,
а небето оставят бяло,
а очите на майките, кой знае защо, винаги са сини.
Синя съм,
като ден съм!
Сега чакам да се свечери.

Надежда Ангелинова

Здравейте! Преди няколко дни открих този адрес и като видях, че има поезия, просто бях пленена! Четох, четох няколко дена. И... като видях, че има публикации с днешна дата!, не можах да повярвам, че и аз мога да се включа! Толкова години сте си писали стихове..., много се радвам!

ИНТИМНО - ДАМЯН ДАМЯНОВ

Не ме допускай толкоз близко ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но за това пък близостта погубва!
Щом искаш да съм твой,
далеч ме дръж -
далечното е всъщност ореола.
Една мечта се срива изведнъж,
разбулиш ли я, видиш ли я гола...

*********************************
Ето едно много тъжно ( но аз до тук доста РЕВАХ ), което е от ученически тефтер на майка ми:

АБОРТ

Без глътка въздух да поемеш,
в утроба майчина - ковчег,
отиваш си, почти на време,
ти мъничък, почти човек.
Посрещнахме те с химикали,
а трябваше ти витамин,
прекалихме неразбрали
дали си щерка или син.
Не мога да ти купя дрешки,
щом акушерка е смъртта,
по чудо ако стане грешка,
детенце, бързай към света!
Събирай оцелели клетки
и ритай майчината плът -
ела с безпомощна прегръдка
да ни научиш на любов!

***************************

ОДА ЗА ЖЕНСКИТЕ СЪЛЗИ

Тя плачеше, когато я дърпаха за плитките,
когато момчетиите замеряха с прашка птичките,
когато до полуда в едно момче се влюби,
когато жива се оплака, защото го загуби.
Тя плачеше, когато остава сама,
за старите си кукли, за мама, за дома.
Когато се омъжи, очите си изплака,
когато го изпращаше и срещаше на влака.
Тя плачеше, когато раждаше в щастлива болка,
не мислеше ЗАЩО, не питаше и ОЩЕ КОЛКО.
И продължаваше да плаче над болните деца,
за хората без покрив и тези без сърца.
Тя плачеше, когато децата отлетяха
и къщата и дворът смъртоносно опустяха.
Когато се завръщаха, пак плачеше - щастлива
и тайно, тихо плачеше, когато си отиват.
А после плака гордо, когато стана баба,
от болка пък - че става по - немощна и слаба.
Тя плачеше, когато оплакваше мъжа си.
Преди да го последва, през сълзи, каза на сина си:
- Е, сине, поплачи си, но знай:
Аз съм много щастлива жена,
защото съм имала шанса да плача за всичко това!

**********************************

И последно - нещо малко, което си повтарям вече две години ( синът ми навърши две годинки ):

Всеки имаше другия.
После имахме теб.
Вече имаме всичко!!!!

Страст...... С нея може да се назове красивата и разтърсваща среща между двама души, но не се изчерпва с това. Тя е във въодушевлението, породено от неочакваното, в желанието да направиш нещо с жар, в убедеността, че ще постигнеш мечтата си.
Страстта осейва живота ни със знаци, които да ни водят и аз съм тази, която трябва да разчете тези знаци!
                           
                                                                                                         П.Куелю

благодаря за милите думи
ето ви едно неделно 

Бълбука младата ми кръв.
Зелено-ябълково блеснали
очи улавят ме със стръв.
И на душата ми е песенно.
Кипи по вените ми жар.
На младостта си в плен оставам...
На деветнайсет съм, макар
че календара ме предава.
А мислех- с времето, уви,
ще поизтлее тая жажда...
Не съхнат живите води,
щом обич нова ги подклажда.

Мерси! 

vesi79ivanova, много хубави стихове си пуснала, а този за аборта наистина е много тежък
ellyst, много хубаво пишеш
Ето и последният стих, който написах:

Това е Рая...

Когато вечер дрехите събличам
и лягам в хладния сатен,
гореща и готова за обичане,
дори когато ти си уморен
пак целуваш ме винаги страстно
и с дъхът си рисуваш сърца
и знам, че до теб ми е мястото,
не мога до друг да заспя.
И нашите общи привички,
и дребните дрязги дори,
и всичко, което отричаме,
и всичко, което боли
по-силно със теб ни обвръзва,
а нашият син - нероден -
тъй здраво сега ни е свързал,
макар, че отскоро е в мен.
И вярвам, и чувствам, и зная,
че всичко за нас предстои,
че тук на земята е Рая...
Повярвай, повярвай и ти!