Обичате ли стихове? - 4

Пътека
Пеньо Пенев


Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

 

Уморения ден догорява,

плаче вятърът - сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

 

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека...

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

 

Още крачка - и ето го края! -

Извървяна е тя, извървяна...

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

 

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко... и всичко загубих -

няма щастие, щастие няма!

 

Сам да бъдеш - така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

 

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. -

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!

 

Всеки огън гори - догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти - прецъфтява,

туй, което се ражда - умира.

 

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!

 

... Догорелия ден над гората

нека само кърви като рана...

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна...

НАПРАВИ СИ САМ
БЯЛА ЛЯСТОВИЦА

Блага Димитрова

Не чакай да долитне от не знам къде си,
          избава в човка да ти донесе
          и с ножицата на крилете
          небето ти да прекрои.
          Щом търсиш бяла лястовица,
от собствената кожа сам си направи.

Моделът прост и на децата е познат:
          една-две остри чупки,
          две прави, опнати криле
          и никакъв багаж - да може
          да се откъснеш изведнъж
и по-далеч от крушата да излетиш.

И нека лобно пак да паднеш от сред-полет,
          разбит на трезвата земя,
          за гавра на влечугите,
          но само още един опит,
          но само още един риск
да си скроиш съдбата като книжна лястовица.

И както от тревясалия двор на детството
          запращаше със щур замах
          към небосвода бяла птичка
          от лист, изскубнат от тетрадка,
          и тя след необятен кръг
внезапно стрелната, в нозете ти се спущаше...

(Нагледен пример за огънато пространство)

Така и ти ще паднеш пак при своя земен дял.
          И все пак в шуплите ти още
          свободен вятър ще свисти,
          и върху счупено крило
          ще носиш белег от безкрая.
И нека бяла врана до преграк те обявят.

Ти все пак бяла лястовица сам си направи!

КАМБАНА

Блага Димитрова

Толкова е къса паметта ни,
          че забравяме съвсем
утре сигурната неизвестност.

При това предупредени бяхме
          още вчера, още днес
чрез смъртта внезапна на мнозина.

Мъртвите под нас тревога бият
          с вкочанения език -
тежката земя им е камбана.

Люшкана от беше до ще бъде,
          от сега до никога,
кобно под краката ни кънти.

Но ушите ни с тампони шум,
          но душите с ушна кал
и за свойта глухота са глухи.

Толкова е къса паметта ни,
          че забравяме дори
да сме живи, да сме хора, да сме.

СТАРА ПЕСЕН НА НОВ ГЛАС

Блага Димитрова

Всяка нова любов е убиец -
без дори да й мигне окото
умъртвява предишните до една.
О, с каква невинна усмивка
нож забива в гърба на единствената,
на последната и на първата!

Съучастници има навред:
закъснял автобус на спирката,
ненадеен дъжд и какво ли не.
Свободата е нейно алиби.

Тази среща е бягство от себе си.
Този празник е помен, на който
инкогнито присъства смъртта.
Щом престане да бъде нова,
я очаква нож иззад ъгъла
от поредната нова любов.

Ала удря късният час.
И разбираш, че любовта
е разбита по стар тертип
на нова, по-нова и тъй нататък...

- Стих за теб –



Когато нощем пеят птиците
те пеят от любов към теб,
накацали като гердан по жиците,
нареждат звуците без ред!

Когато зимата цъфтят цветята
цъфтят със красотата си за теб,
уханието им нежно стелещо се по земята,
се стели ,като стих написан от поет!

Сезоните се нижат непрестанно,
годините ни изоставят всеки път...
цъфтят цветята,пеят птиците,
аз давам любовта си постоянно,
аз давам я,  без граници за теб!

а някой има ли едно стихотворение в което се повтаряше ИМА ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКО МОЯ ГРЕШНА ДУША ДОКАТО ОТГЛЪХНЕ ГЛАСА НА ЖИВОТА ИМА ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКО  и за безсмъртна любов и смъртна омраза..........................отдавна го търся ако някой го има моля да го публикува..........

* * *

Има време за всичко, моя грешна душа,
докато не почука смъртта на вратата.
Има време за всичко,
има време за всичко -
за безсмъртна любов
и за смъртна омраза.
Господи,
запиши с елегичната кръв на нощта -
не познах по-красив от греха на душата!
Утре.
Утре почукай на мойта врата.
Нека утре да бъде любовната казън.
Има време за всичко, моя грешна душа,
докато не отглъхне гласът на живота.
Има време за всичко,
има време за всичко -
за безсмъртен живот
и за смъртните рани.
Господи,
запиши с елегичната кръв на нощта -
не познах по-жесток от любовния грохот!
Утре.
Утре почукай на мойта врата.
Нека утре ме имат любовните гарвани.
Има време за всичко, моя грешна душа,
докато не заспим в тая люлка Земята.
Има време за всичко,
има време за всичко -
аз не моля за милост.
Безсмъртен е здрачът.
Господи,
запиши с най-трагичната кръв на нощта:
Аз бях блудният
Грешният.
Прокълнатият.
Утре.
Утре почукай на мойта врата.
Нека утре разпъне душата палачът.

Гълъбина Лозанова

    Много те обичам и много ти благодаря ester , мернах преди години това стихотворение някъде , влвзна ми в душата и оттогава го търся - ти си цяло злато   

Лятото изтече като пееща вода.         
Тежко ми е - колко много, много пих от нея.         
Бели стъпки, нежни като котешка следа,         
още за червената му песен пеят.         
       
Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж         
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.         
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,         
пак дъхът му цветен ще ме парне.

На днешния ден Петя Дубарова спря да пише.

Търкулната капка –
хранилище за
спомени.

***


Небето кихна –
по клоните тъга.

***

точно днес
сетивата ми
могат да тичат
с разбити колене
до края на мечтите ти
за да ги оцветят
в червено
а дъхът ми
завързан на възел
прегризва въжето
и изпълзява на припек
за да те погледне
смутен и влюбен
не ми е нужно тяло
за да те доближа
точно толкова
колкото днес
те изгубих
от поглед

Сънувал-несънувал първа среща
разделял-неразделял своя сън,
една любов на прага те посреща,
но истинската пак зове отвън

Умирал - неумирал с тайно слово,
измамван-неизмамван от жена,
ти може да се влюбиш пак отново,
но истинската само е една.

Много го обичам този Евтим Евтимов, бе...

няма нито начало, нито причина

Сутрешно ме няма
И мисля за кафе
И музика
Някак секси
Ми липсват
Музиката ми
Маврудени емоции
Мигла на бузата
Миговете ми
Море
Мислите за
Многото неща
Много бавните дни
Мая, илюзията
Не ми липсват
И музика
И мисъл за кафе
Сутрешно съм тук

***

отникъде


Не се сещам,
За теб често,
Не се, не се,
А мисля много
Когато се сетя.
Успявам да:
Нямам време,
Друго време,
Време за теб,
За мислене,
За сещане.
Нямам време.
За, със и без
Себе си.

Като споменахте Евтим Евтимов, и аз много го обичам...Ето и едни от моите любими негови стихотворения...

***
Един внезапен и далечен вик
събра ни в най-красивата забрава.
Защо ли да изпуснем този миг,
когато от небето той се дава.

Една любов безумна се роди
и по-добре е, ако още може,
да изгориме като две звезди,
отколкото да бъдем вечни, боже...

***
Не трябва любовта да се отлага,
ах, нито да се търси в друго време.
Сега, когато празник ти предлага,
сега е жадна, дявол да я вземе.

Сега желае нещо да ти каже,
сега очаква, дявол да я вземе...
Дъждът е хубав, много хубав даже,
ала когато завали навреме.

***
Понякога аз често правя грешка,
за твоя грешка ставам мъченик.
Понякога така ми става тежко -
да кажа сбогом като нож, за миг.

Да дойде страшното, да видя края,
да няма път напред или назад.
Но ако утре ми предложат рая,
отново ще поискам твоя ад.

Гълъбина Лозанова, мноооого хубаво, Боже!

Тези просто разтопиха сърцето ми...Много са хубави   

Открих си из старите архивни тетрадки със стихове едно от стихотворенията на Блага Димитрова, в което се откривам и ми е много близко...

Сблъсък със себе си

Само крачка назад през годините,
за да срещна самата себе си
като своя по-малка сестра.
Аз се сепвам - така си приличаме
и все пак сме съвсем различни,
сякаш нямаме нищо сродно.
Тя е много по-млада от мен
и ще става все по и по-млада.
Аз съм краят, а тя - началото.
И кой пред кого отговаря?
През косите й - вятър насрещен,
през главата й - странни неща.
Как от грешките да я предваря
и заблудите да й спестя?
Все задъхана бърза по стръмното,
става рано в предутрини сиви,
вечер късно в леглото чете.
И затъква уши за най-нежния зов.
Чуй сестра си по-стара и патила!
Не пропущай най-кратката пролет!
Но не слуша съвета ми тя.
Непозната за нея съм, чужда,
мойта тъжна насмешка не вижда,
а се труди за мен ден и нощ.
Приобщава ме тя към далечното,
а сама се лишава от близост.
И грижливо отглежда словата,
със които боравя сега.
Как изтерзава тя моите знания,
за да има какво да забравям.
Как се врича до себепогубване,
за да има какво да отричам.
Ах, каква ми е сериозна,
за да има какво да осмивам.
И каква е себеразсипница,
за да има какво да оплаквам.
Все с илюзии до изнемога,
за да има какво да надмогвам.
С аскетизъм и пот ме създава,
за да има какво да руша.
Колко нейни вини от наивност,
за да има какво да изкупвам.
Знам, на нея дължа аз себе си -
тъкмо с нейните щуротии.
А пък аз съм безсилна за нея
да направя и най-малък жест.
Да я дръпна за миг, да я спра -
закъде се е толкоз разбързала?
За да стигне до белите ми коси?
Поне в мрака да я придружа,
че е винаги сам-сама, Господи!
Поне знак да й дам! - Не натам!...
И за всичко вместо благодарност
я упреквам през рамо:
- Глупачко, за какво пропиля пролетта?