Обичате ли стихове? - 4

Ето това на Ана Ахматова ми е любимо.Нямам го на български за съжаление.Някой ако може да публикува нещо нейно,ще съм му много благодарна.

Thunder
Anna Akhmatova

There will be thunder then. Remember me.
Say  She asked for storms. The entire
world will turn the colour of crimson stone,
and your heart, as then, will turn to fire.

That day, in Moscow, a true prophecy,
when for the last time I say goodbye,
soaring to the heavens that I longed to see,
leaving my shadow here in the sky.

И още:

Twenty-First. Night. Monday
Twenty-first.  Night. Monday.
Silhouette of the capitol in darkness.
Some good-for-nothing -- who knows why--
made up the tale that love exists on earth.

People believe it, maybe from laziness
or boredom, and live accordingly:
they wait eagerly for meetings, fear parting,
and when they sing, they sing about love.

But the secret reveals itself to some,
and on them silence settles down...
I found this out by accident
and now it seems I'm sick all the time.



I don't know if you're alive or dead...

I don't know if you're alive or dead.
Can you on earth be sought,
Or only when the sunsets fade
Be mourned serenely in my thought?

All is for you: the daily prayer,
The sleepless heat at night,
And of my verses, the white
Flock, and of my eyes, the blue fire.

No-one was more cherished, no-one tortured
Me more, not
Even the one who betrayed me to torture,
Not even the one who caressed me and forgot.


White Night

I haven't locked the door,
Nor lit the candles,
You don't know, don't care,
That tired I haven't the strength
 
To decide to go to bed.
Seeing the fields fade in
The sunset murk of pine-needles,
And to know all is lost,
 
That life is a cursed hell:
I've got drunk
On your voice in the doorway.
I was sure you'd come back.


Departure
Although this land is not my own,
I will remember its inland sea
and the waters that are so cold
 
the sand as white
as old bones, the pine trees
strangely red where the sun comes down.
 
I cannot say if it is our love,
or the day, that is ending.


Lying in me
Lying in me, as though it were a white
Stone in the depths of a well, is one
Memory that I cannot, will not, fight:
It is happiness, and it is pain.
 
Anyone looking straight into my eyes
Could not help seeing it, and could not fail
To become thoughtful, more sad and quiet
Than if he were listening to some tragic tale.
 
I know the gods changed people into things,
Leaving their consciousness alive and free.
To keep alive the wonder of suffering,
You have been metamorphosed into me.


I Taught Myself to Live Simply

I taught myself to live simply and wisely,
to look at the sky and pray to God,
and to wander long before evening
to tire my superfluous worries.
When the burdocks rustle in the ravine
and the yellow-red rowanberry cluster droops
I compose happy verses
about life's decay, decay and beauty.
I come back. The fluffy cat
licks my palm, purrs so sweetly
and the fire flares bright
on the saw-mill turret by the lake.
Only the cry of a stork landing on the roof
occasionally breaks the silence.
If you knock on my door
I may not even hear.

LaPerla, виж тук 

Много моля, ако някой има нещо на Виринея Вихра да ми каже,може и линк.Може да сте писали нещо ,но да съм пропуснала  

Гугъл, В.Вихра:

" И пак молби и разкаяния...
И пак за прошка съм готова.
И с болка търся оправдание,
а не присъда най-сурова!
Готова съм да си отида,
но пак стоя и пак съм бледа.
Отново моята обида
се слива с твоята победа.
За миг в една безлична фраза
проплаква моята тревога...
И пак не мога да те мразя...
А себе си да мразя мога!"

и още:

"Виринея Вихра

ГРАФИКА
В парка черно и бяло.
Графика.
Нашето неизтляло
някога.

Сълзи, сълзи рони
спомена.
Скрил се е в черните клони
бездомника.

По снега очертани
стъпките.
Сещам от твоите длани
тръпките.

В душата ми черно и бяло.
Графика.
Плаче нашето неотболяло
някога."

Много благодаря 

Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени ако някой не и подаде ръка.
Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване.
Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване…
Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето… много често завинаги…
Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо.
Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива за да те възкреси или да те погуби завинаги.
Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано…
Когато се случи ти просто знаеш, че това е ТЯ… знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз - знаеш, че нищо няма да е както преди… знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия...

Ето нещо още от Виринея Вихра, което имам аз в мойте архиви

***
Дойдох днес болката ти да отнема.
Сега по-малко те боли, нали?
По-леко тъй ще носиш твойто бреме,
когато с мен го поделиш.
Защото то през моето сърце минава.
Виж, през прозореца лъч слънчев грей.
Ти дай ръка. За твое здраве
сърцето песничка ще ти изпей!

***
Бих дошла. Срещу теб да поседна.
Да мълча. И очите ми само
в теб до болка загледани,
да разкажат с мъка голяма
за нощите ми, с теб неживяни,
и за дните ми, птици политнали
към града ти, сгушен в Балкана.
Да мълча и да капят сълзите ми.

Искам нещо на Миряна Башева да пусна, всички са ми любими!

Махмурлук

Неврози. Микроинфаркти.
Гърмят бушон след бушон.
Пие се като в Антарктика.
До състояние гьон.

Една приятелка (бивша)
днес ми удари нож.
Водка, мъгла и киша.
Мръсна софийска нощ.
Един приятел (зарязан)
не ме удари и днес.
И аз съм свиня, ви казвам!
А кой смее да бъде трезв?

"Мога да копам, а мога и
да не копам" - зъл анекдот?
Народопсихология?
Тъмен балкански народ...
Икономически кризис.
На културния фронт - лайна.
Извинете за мекия израз.
Аз все пак съм жена.

Аз все пак ви обичам...
Взехте ли диазепам?
Въпросът е риторичен.
Друг няма да ви задам.

Аз просто така си пиша.
Не с кръв. С по-друг състав:
с водка, мъгла и киша.
С мръсен софийски нрав,
а той не става за маркетинг...
И рейтингът ми е един...
Пусто е като в Арктика.
Ни водка, ни вопъл, ни СПИН.

 

Несподелена любов[/i]
 Прости затуй че те обикнах,че влюбих се в твоите очи.Прости ми но немога да отвикна, сърцето ми неможе да мълчи. Прости затуй че тръгнах да мечтая,за твоята любовна топлина.Прости ми но немога да забравя усмивката по твоето лице.Прости ми но какво да правя мили мой,че срещам дните с тъга с тревога, че още вярвам в теб.Стиха болка моля аз: Прости за моята любов прости                                                        

***
Нека снегът да затрупа
всички пътища,
по които си идвал.
Нека заличи
всички пътища
на твоите устни
по моето тяло.
Нека затрупа и мен,
заедно с всичките мисли(за теб),
заедно със сърцето(за теб)...
Нека и следа не остави,
за да не мисля(теб)
и да не обичам(теб).
Нека само остане
под бялата преспа
онова малко зрънце,
скрито дълбоко в сърцето,
от което израсна
моята - твоя любов.
От него напролет
отново любов да израсне.
Моята - не твоя любов.

И това време ме провокира да ви припомня, защото го има със сигурност по-рано в темата, но все пак един прекрасен стих на Багряна:

Отплата

Защо си днес ти блед и мълчалив,
защо не се посмееш, пошегуваш?
Какво, ревнуваш ли? Нима боли,
нима, загубвайки ме, ти тъгуваш?

Край огъня се грееше и ти,
но мъките ми бяха ли известни?
За тебе плаках и се причестих,
и пях молитвено смирени песни.

Сега - свободен си. Върни се там
и ако можеш - забрави веднага
и мен, и моя сън - горчив и ням,
на който днес самичка се полагам.

Иди при нея, мене остави -
аз даже, както трябва, не обичам:
мен и снегът валящ ме пияни,
и всяка нова песен ме развлича.

Нежност

Добри Жотев

Нощта прегърна тишината и заспа.

Не знам по-ласкави очи от твоите.
По-милваща ръка не знам.
Под погледа ти будната тревога
заспива укротена.
Под пръстите ти викащата мъка
превръща се в добра човешка скръб,
по-хубава от всяка радост,
от всяко тържество.

Помилвай ме!

Аз минах много пътища по тая пръст.
Научих много мъдрости.
Но досега не съм открил
ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост
от мъдростта
да бъдем нежни!
Не знам по-галещо присъствие от твоето.
По-искащи обятия не знам.

Вземи ме в себе си!

"Момичето плаче под дъжда.
И дъждът плаче в момичето"
Рени Йотова

А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.

Бояна Петкова, 2001

Безсъние

Погледни в очите ми.
До дъно ги изпий.
И после се опитай да заспиш.

***
Тази вечер бе последната.
Не за нас. За моето сърце.
От утре навикът ще те прегръща.

***
Обичам сърцето ти.
Уви, най-много го обичам,
когато сякаш го няма.

***
Удавник е любовта ни.
Сламката - единствен твой поглед.

***
"Любов се не проси, момиче" -
каза ми мъдра старица -
"Обич от сърце се дава,
тогаз е жената кралица!"

***
Кому от двама ни
се падна по-тежкия жребий?
Аз - изтеглих правото да бъда другата.
Ти - правото да бъдеш единствен.
(Защото друг не би могъл да понесеш!)

***
Детето ти, което утробата ми
никога няма да приюти,
ще създаде от тебе
най-отговорния баща.

Повтаряше ми името...
Блага Димитрова

Повтаряше ми името несвестен.
И късаше целувките, за да ме
назове без дъх.
И пак. И пак.
Неутолимо да се увери,
че той е не с друга,
че той е с мен. С мен!
Тогава не ми беше до анализ.
О, днес в излишък имам
и време, и безсъние,
и самота.
Да преобръщам спомена -
как лудо повтаряше ми името -
все моето, без дъх,
за да се уверявам днес сама,
и пак, и пак,
че е било не с друга,
било е с мен... С мен?


Изповед
Станка Пенчева

Обичта си държахме на тъмно с години.
От всички се криехме като крадци.
Хитрувахме, лъгахме,
щадяхме невинните.
Нас никой не ни пощади.
Душата ми е изгладняла
за смешно прости неща -
да се събуждам до теб,
както до теб съм заспала,
за двама да слагам кафе,
ти да палиш свещта срещу Нова година,
ти да носиш пълната мрежа...
Празнични бяха всичките ни часове -
пък мен ми е липсвала
делнична нежност.
Връхлетяха ме изведнъж
праженските страхове
и умората, трупана дълги години,
и копнежът за топлина.
Просто старея.
Искам вече да си почина.
И да бъда най-после слаба жена.

Ето и моето любимо стихотворение от Блага Димитрова

МИГ

А щяхме да се разделим завинаги
там, още в равното предпътие,
препънати о първото защо.
Преди изгряващото нанагорнище,
преди съсипващите сипеи,
преди да стигнем онзи снежен връх,
където се открихме изневидело,
от силна светлина прогледали,
най-после заедно за първи път,
поели дъх от дъх.
И се озърнахме назад, изтръпнали,
и свят ни се зави от бездната:
как щяхме, слепи, да се разделим
и нямаше дори да подозираме,
че имало безкрай...