Обичате ли стихове? - 4

Молитвата на стареца.С всяка изминала година остарявам.Ето защо Господи научи ме на изкуството да остарявам с достоинство.Научи ме да не си въобразявам че годините са ми дали цялата мъдрост на вековете и че знам всичко,което трябва да се знае по всеки въпрос.Не ми позволяваи да вземам думата по всеки повод и при всеки случаи.Спаси ме от неудържимото желание да уча хората как да живеят.Помогни му да не си развалям настроението,да понасям чужди  те настроения и да не искам на всичко да слагам похлупак.Запази ми ума бистър и не ми позволяваи да губя времето на хората в празно повтаряне на ненужни подробности.Даи ми разсъдъка да премълчавам постоянно удължаващият се списък на моите болки и болести,въпреки,че удоволствието да ги изреждам става все по голямо с всеки изминал ден.Осени ме с благородството да изслушвам търпеливо болките на другите.Научи ме че е възможно и аз да греша.Позволими да използвам умно  огромният си запас от мъдроста и да не го израсходвам много щедро.Защото Господи искам да имам приятели и в края на своите дни.Помогни ми да виждам в хората добрите неща и даи ми благородството да им го казвам.И НАИ ВАЖНОТО.ГОСПОДИ НЕ МИ ПОЗВОЛЯВАИ ДА СТАВАМ СМЕШЕН

Eто и няколко мои любими

Пролетна покана от Ада

Пристъпих в Ада - целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол - толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
"Приличате си!" - писнаха от Рая.
"И двамата сте тъмни адски сили!"
И аз с душата - взех, че се отчаях.
Той без душата - взе да ме закриля.

Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг,не толкова без Господ...
И малко късно, но са разцъфтели
кокичета. Елате ни на гости!

Естествено Камелия Кондова


6-ти март

Бащата на синът ми си отиде.
Не знам дали във Ада или в Рая.
Не знам дали пронизан от обида
или простил на себе си...Но зная,
че тази нощ детето ми пътува
със влака в единайсет и половина
към гроба му. Но не да се сбогува,
а да се срещнат - равни по години.
По всичките пропуснати години,
в които са се сещали за кратко -
единият - за думичката "сине",
а другият - за думичката "татко".
Голямо е момчето ми, голямо.
Но зная, че смъртта е по-голяма.
Усещам как расте и става рамо.
И за вината просто въздух няма.
И се облягат двама невиновни
един на друг - с последната човечност.

Синът ми - вече с правото на спомен.
баща му - вече с правото на вечност.

Камелия Кондова

Питка

Все по-предпазливо белязвам нещата със име...
Нека не е любов, нека е... нещо по-важно.
Днес ми е есенен... прекрачва с тъга към зимата...
(Боли ме тъгата му - сякаш, че аз съм го раждала)
Днес се усмихва с небрежното ъгълче в устните.
Същото ъгълче, в което се скрива сърцето ми,
когато животът започне да дрънка изкуствено
за красотата на маса с пияни естети...
Нека не е любов, нека е нещо единствено -
дума, която пред никой не съм изричала...
Но са предатели думите - били са и шепот и писък...
С какво да му кажа, че наистина го обичам?!
Блъскам тестото с гнева на жени от фолклора.
С техните сенки набъбва и лунната пита.
Ще нахраня стомаси... ще пораснат стомасите в хора.
Пълна маса с човеци - и той ще ги види в очите ми...
Нека не е любов, нека е нещо брашняно...
бели пряспи от черната блуза откъртени...
Чак тогава единственото и неживяното
ще си намери думата. И ще се казва Безсмъртие. 

Камелия Кондова


IGNORE

Как ви мразя всички
с помпозните
брокатени
разпътни
надути
импотентни
лепнещи
думи
думи
думи
Разпилени нишки
от зловреден мицел
омотал целия свят
Уроци ми давате
Точно вие
ме учите
на доброта
на любов
на живот
Настоявате, че
чрез вас
говори Бог
А аз ви мразя
защото вие
ме накарахте
да намразя
всичко, което
обичам
Вие, бездомниците
Вие, бездушните
Вие, крадците на щастие
Толкова сте много
Бъркате в ума ми
през очите
и се опитвате
да се вмъкнете
в мислите ми
А дори
не разбирате
колко ви мразя
Не ви искам в мен
Устните ви мърдат
и сеят
думи
думи
думи
Тровите ме
с пошлата си
генитална символика
сякаш загубили
своята доброта
нежност и
любов
Вземете моите
даром ги давам
Всичко вземете
Нека за мен
остане
само омразата
с която
се заключвам
от вас

от Ника


Неприлично

Толкова е трудно да го мразя,
че реших напук да го обичам.
В свободата е излишно празно.
Любовта понякога е ничия.
Любовта по детски е жестока.
(Аз я зная тази стара песен.)
Страх ли го е още от високото
оня, дето щяха да го бесят?
Страх ли го е корабът от сушата,
влюбват ли се риби в бреговете?
Ако сме се хванали за гушите,
кой ще разпнат в някой смешен петък?
Ако той реши, че ме разбира
как ще продължаваме нататък …
Всеки ден е повод за умиране,
а животът е обидно кратък…
Гарваните пеят тъжни песни,
докато си мислят нещо мръсно.
За въже във къща на обесен
се говори, ако ще възкръсва…
Трудно ми е.Исках да го мразя,
но реших напук да го обичам.
Нека му е! Господ да го пази!
Аз съм си. Почти е неприлично.

Яна Кременска

Има разбира се още много, но за сега тези Друг път пак.

Съжалявам, че го пропуснах, а не биваше.
Големият Добромир Тонев

Синьо равноденствие
Мой двойнико, тогава бях с чертите ти,
тогава ти бе малък като мене,
отваряха се за света очите ни
и синьото им пееше в зеленото.
Бе весел цирк животът! Беше тръпка!
Крещях и пях под пъстрата палатка!
За всяко представление ме къпеха
на слънчогледа душовете златни.
Видях бразди да стигат до небето,
видях комбайни стихове да пишат,
разхвърляйки край себе си куплети
по черновите жълти на стърнището;
за пролетта пред всички настоявах -
шивачка е! - и като мама лъскаво
от есенните дрипи прекроява
костюм от кадифе за всяка праскова...
Оставих те невръстен сред тревата,
като яйце на пъдпъдък - с лунички.
Такъв те взех във себе си - оттатък,
в света, където заживяват всички, -
защото инстинктивно предусещах,
че ще ми трябва твоята невинност -
за всичко онова, което срещна,
за всичко, със което се размина.
Бе весел цирк животът... Но отровата
проникваше и в теб.
Веднъж в полето
къпините ми взеха кръвна проба
и казаха: "Не е това момчето..."
Ти бе доскоро мисълта за полет,
болезнено затворена в яйцето
на моя страх - далеч от всеки поглед,
от устните далеч и от ръцете...
Мой двойнико, защо разби черупката
и кой ти каза: "Заповядай, нежно е
наоколо."
Отсам е пълно с трупове
на твои братя, сине на надеждата.
Отсам светът по-малко е за вярване,
свят, който все по-малко си съчувства:
конкретен - като болка от изгаряне,
необратим - като натиснат спусък.
Тук ще умреш от стронция във хляба,
изтръгват рози тук и сеят опиум,
изсякохме горите, а ще трябват
в по-другата война - да правим копия...
Защо напусна замъците синкави
и скочи през високата ограда
в една реалност - може би красива
в началото с възможността да страдаш,
докато отстояваш правотата си
и срещаш със усмивка всеки удар!
Нe си залоствай с доброта вратата,
оглеждай се, ако сънуваш буден.
Тук няма кой да ти пощипне бузките.
Бонбоните ще ти горчат в устата.
Тук няма детски ясли за илюзии -
бавачка ще ти бъде самотата.
Тук ще растнеш, все повече ще мислиш,
ще стават цифри твоите идеи,
ще кимаш като мен, ще се подписваш -
и всички ще повярват, че живееш.

Какво непоносимо напрежение -
да примиряваш разума със чувствата...
Нима се умори, въображение?
Нима отслабват силните ти мускули?
Нима не можеш повече да носиш
товара на надеждата? И ставите
на твоята изящна анатомия
не могат да издържат на представата,
която си създаде за живота? 
Възможно ли е тя да се разпадне
сега, когато трябва да работя,
сега, когато трябва да се радвам?

На разума ли вече ще се грея...

И виждам в промеждутъците кратки:
на есента под деколтето зреят
цинични плодове - развратно сладки.
Плътта им е отдавна безразлична
към първите ми юношески спазми...
Къде потъна думата "обичам"?
С иронии ли ще си правя празници?
Или пък ще навивам сам латерната
на скуката и ще решавам ребуси,
превърнат в размишляваща материя,
зазидан във представата за себе си;
и ще рисувам по тавана птици,
а по стените ще окачвам пушки
и ще се утешавам, че къртиците
си имат също замъци въздушни...
Не мога да изляза на площада
и да извикам, че обичам всички.
Не мога и да моля за пощада.
Дори да го напиша - ще го сричам.
Дали ще бъде мъка или сплин - 
не е въпрос на дума, а на болка.
Във множеството "всички са един
и все пак - сам". Със Своя Болка.
За тази болка тихо се говори,
защото, както знаем от живота,
едно сърце не може да е форум.
И много рядко мъката е обща.

...Излез навън със мен, подай ръката си,
задай ми пак предишните въпроси:
Дървото ли отсреща прави вятъра
или пък панталонът на матроса?
Кой пали на светулките фенерите,
кой подковава кончетата водни...
Отнасяй се към мене с недоверие,
опитам ли се да ти отговоря.
Короната на разума е тясна
за тебе, принце!
Малък мой приятелю,
заклевам те във тъжната династия
на мъртвите и живите мечтатели -
недей надраства своите въпроси,
в света на очевидното не влизай:
тук логиката ще те омагьосва
и ще те вкаменяват със девизи,
уют ще ти създават малки навици
и в хор джуджета ще те славословят...
Кой ще събуди спящата красавица,
когато ти самият си отровен?
Спестявах ти и болки, и съмнения
чрез малки бягства във света на виното.
Звъчеше тихо,
като извинение
между цветя,
гласът ти през годините.
Но е имало дни - не те обичах.
Намразвах безпощадната ти бдителност
с омразата, която си навлича
свидетелят на нещо унизително.
Там, вътре в защитените пространства,
навярно ти е лесно да си ангел!
Навярно е красиво да се страда,
навярно е красиво да се падне...

Защо си тук?
Дойде на поклонение
пред телнните останки на душата ми?
Не е дошъл мигът на опрощение,
не е дошъл денят на самотата.
Тъй дълго ще са скръстени ръцете ми,
че докато са успоредни с тялото -
не искам в шепи да държат лицето ми!
За мен бразидте на плача са ялови!

Надеждата -
единствена религия,
която може да извърши чудо.
Въздушните й замъци, издигнати
върху криле на нощни пеперуди,
са моето наследство, завещано
от Негово Величество Баща ми -
с фантомното усещане за щастие,
с реалното усещане за рани.
И по-добре погребан под останките
на сините въздушни построения, 
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.
Щом земното привличане е принцип -
все птиците ли ще са изключение?
Самата мисъл за летене, принце,
е вече синя в своето значение.
Самата мисъл, че те има някъде
в огряното от слънце междувремие
и се търкалят думи като ягоди
из твоите зелени изречения,
самото чувство, че си там все още
и по вълните на полето бягаш -
е храмът, в който се завръщам нощем,
за да си бъда бог и изповядващ.

...Подай ръка и докъдето стигна
във времето назад - ще те изпратя.
Написани са вече всички книги
със край щастлив.
Подай сега ръката си
и да прескочим като две животни
на утрото зад синята ограда...

Сега,
когато трябва да работя.
Сега,
когато трябва да се радвам.