Обичате ли стихове? - 4

Две неща на Данаила Стоянова


Когато срещнеш нещо...
Ако не можеш да го разбереш -
измисли си го.
И то ще ти даде най-силния си смисъл.
Убягва ли от погледа ти -
представи си го.
И ще видиш образа му най-истински.
Преди да го докоснеш -
усети го.
И всеки допир ще остане вече
груб и недостатъчен.
Когато срещнеш нещо,
срещни го с себе си -
и ще се срещнеш с него.

***

Година вече чакам
моето лале да се разлисти,
обгърнато във багрите на пролетната лудост,
да бликне хладна свежест през затиснатите пори,
запънатите листи сънливо да разтвори,
да потреперва сладко в живи цветни тръпки,
най-после да е цвете, а не надеждна пъпка.
Омръзна ми да сменям
в чашите водата,
където клати своя гол,
зелен и кръгъл крак,
днес не издържах, протегнах се и го разтворих.
И с допира едва разбрах
стиснатите устни,
дъхът вътре сдържан - да не се изпусне;
моето малко цвете със сурова суета
криело в листите неразтворени
смъртта си.

Fam, ти си най-прекрасната причина да се разровя из блога на dressy, за да намеря това:

остави ме да се облегна на рамото ти
и да зарея поглед в тъмнината
не обичам въздишки
нито шампанско в ниски чаши
можеш да пуснеш онова пиано
с червените клавиши
и гласа на португалеца
да стене в душата ми
върви с целувки по шията
можеш да опиташ
песента му преди да си тръгнеш
и ако си носиш запалката
дай ми огънче
и пусни щорите да не надничат
снежинките
и просто ме остави да се облегна
на рамото ти
и подари всички ниски чаши някому
шампанско се пие ледено
на малки глътки от
вдлъбнатината между гърдите ми
не знаеш ли

dressy

"НОЩ

Каква луна е - ни звяр, ни дрямка,
излиза вятър - перчема бръсне.
Вървя по пътя - събирам сламки
и сам изтичам през своите пръсти.

И свири вятър, пищи в ушите,
звезди в комина метат с опашки -
с коси развени, с уста зашити,
фучат и ронят сълзи юнашки.

Ще каже някой - това е кино:
салона - тъмен, душата - здрава,
нощта е друго, нощта е вино,
макар че вино кръвта не става.

С горкото ехо - къде да седнем,
къде да денем гласа си свиден:
горите - голи, реките - бедни,
и всички люде - тънкообидни.

От канарата току ще падне
звезда с мустаци - едва наболи.
И аз ще видя звезди по пладне,
а в краен случай ще дойде пролет.

И ти сънуваш мигът случаен,
И все ме питаш - нощта къде е.
Нощта е дума, която зная,
но все не мога да проумея. "

Веселин Сариев

* * *
Беше утро и слънцето падна в тревата,
разпиля се на двора, изпоплаши врабците,
а пък сивата котка прелетя като вятър
край прозореца, дето с теб се целувахме.

* * *
Пролетта бяга гола край пчелина, отива си,
а пчеларят гледа в кошерите и не я вижда.
Мед ще забули очите му, ако я види!
Девствена е пролетта, нецелуната и
непогалена си отива!
Ще се стъписа пчеларят! Устните му ще пресъхнат!
Пчелен водопад ще го залее, живота ще си прокълне,
ако само можеше да я види, както я вижда костенурката
дебнеща между тревите.

* * *
Лятна вечер - пирамида от щурци.
Звездна вечер хвърлена в небето.
На прага седнала луната,
пуши с лула и гледа на карти.
Славеева песен бодва момичето
и то изпуска пръстена си в кладенеца.
Къде вече ще го намериш - нощта е кладенец!

* * *
Есента дойде по три причини:
да види дали не се е оженило
любимото й момче,
да нагледа лозето си
и да изяде една праскова.
А си отиде по три причини:
момчето й се е оженило,
лозето й е обрано,
а прасковата е откъсната от тебе.

* * *
На разсъмване копата сено беше родила.
Коларите стояха учудени, подпряни на вилите,
не смееха да я натоварят.
Беше родила мъж и жена.
Единият от коларите рече: "Цяла нощ са се любили!"
Вторият рече: "Как може... по нашия край..."
Третият нищо не рече. По вилите капеше утринно слънце.
После от склона се свлече мълчание,
удави коларите, коня, каруцата и целия свят за хиляда години.
Изморени и мокри от влагата есенна
мъжът и жената вървяха през нивите.

* * *
Бялата котка на съседите лежи навън,
над света се е изтегнала.
Детето не може да я докосне - прозорецът му пречи.
На стъклото една жена е нарисувала себе си
и една пеперуда се е нарисувала, преди да отлети.

* * *
Претъгувах капчица от мъка, върху сал пробит я претъгувах
и излязох на брега, отдето гледах как се плиска в равнината
и залива хора и пътеки и ги дави, но не ги удавя.
И видях жените среброкоси, старите жени, любов познали,
тъмните магьосници, които знаят лек за всяка тъмна болест,
да се взират нощем в небесата, да гадаят и да отгадават
и да шепнат името ти тихо и да молят пак да ме обикнеш.

Маргарит Минков (1947-1997)

***

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Борис Христов

Форумът превъртя, извинявам се.

Мелодично ме изпя и свърших,
цялата излях се в ноти.
Бях чувала, че ако върху женско тяло стих с длани се изпише,
спират безметежно мислите в дъха ти.
Разказваха ми много за горещите ти вопли,
как в тъмното дори замръзналите сетива вълшебно стоплят.
Затварях устни да не прималеят
от горчивини се бяха вцепенили,
отказваха с музиката да се слеят.
Бедрата целите в адажио,
припомняха си всеки такт във времето,
не бяха се забравили с постелите.
Косите издължени натежаха шеметно,
опънати до болка и крещящи.
Умът припяваше на себе си
и тялото го слушаше
макар да бяха непознати.
Понечих да докосна струната
извила себе си до отчаяние.
Изпя ме нежно, сега ме и изпий до дъно
мелодията днес си струва всеки миг от утрешно страдание.

ЛЮБОВНИЯТ ЗАЕК

Георги Господинов

Ще се върна след малко, каза,
и остави вратата отворена.
Вечерта беше специална за нас,
върху печката къкреше заек,
беше нарязала лук, кръгчета моркови
и скилидки чесън.
Не си взе връхната дреха,
не сложи червило, не питах
къде отива.
Тя е такава.
Никога не е имала точна представа
за времето, закъснява за срещи, просто
така каза онази вечер -
ще се върна след малко,
и дори не затвори вратата.

Шест години след тази вечер
я срещам на друга улица
и ми се струва уплашена,
като някой, който се сеща,
че е забравил ютията включена
или нещо такова...

Изключи ли печката, пита тя.
Още не съм, казвам,
тези зайци са доста жилави.

Не мога да не кажа как ми радвате окото и сетивата с последните публикации...Давайте в същия дух 

***
Нежност препълва душата ми.
Имам сериозно намерение
да те отвлека (по волята ти)
и цялата да ти я дам до капка,
преди да е преляла отвъд мене.

***
Едва побирам щастието
в пределите на кожата си.
Ще мога ли да понеса
сбъднатата си мечта?
На колко болки устоях!
На толкова щастие
дали ще мога?

Животът е театър,
но аз не съм добър актьор!
И всеки нов спектакъл
открива в мен дубльор.
Съдбата ми е ролята
на чудноватото момиче,
различно от историята
на което и да е човече.
Любовта ми е трагедия
омайваща сърцата ви.
А щастието галантерия
която не всеки ще види.
Омразата ми майска роза,
изкуственна като театъра,
но вечна и разцъфнала
обождаща сърацата ви
Това съм аз,
това е моят свят
изкуствен,сив,безличен
в театъра вековен на човека
създал го тъй егоистичен!





Падат плавно снежинките...
Танцувайки последният си валс...
Във хаос носени от вятъра,
като на бал във чест на свойта смърт.
Проблясват на лъчите алени,
въртят се в ореол от светлина...
Издигат се отново те във въздуха...
И после...бавно падат във калта!

Обичам теми за поезия.....
Ето едно мое "произведение" от преди години...
Надявам се да ви хареса....

Б Я Л О

Във мисли като вихрен водопад
минават дни, подобно малки гари
и някъде във този кръговрат
душата неусетно се запали.

От две очи, видяни във нощта,
от ритъма на звуци от китари,
поисках да си идеш, самота,
и да се върнат бляновете стари.

Отново вярвам, че я има любовта,
макар понякога от нея да ти пари,
преглъщаш и си връщаш радостта
със две очи и ритъм на китари.

~ ~

Ето още нещо зимно,от моята младост:

Despina- Благодаря ти за тези хубави стихове а това направо ме разчуства

Не бийте никога децата!
Те ще запомнят този бой.
И паметта им за разплата
Ще стряска вашия покой.
 

А това като го чуя направо изтръпвам;
Аз съм човекът

По Лора

Аз съм човекът, когото тормозеше като малък
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък
Аз съм човекът, който те отвращаваше
Аз съм човекът, на когото се подиграваше
Аз съм човекът, който седеше самотен
Аз съм човекът, който върви към дома неохотно
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен
Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът - от твоето поколение
Аз съм човекът, чието име не знаеш
Аз съм човекът, за когото нехаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп,
Но и аз съм Човек - като теб.

Превод: Влади Фиданова

Лора Граймс е 14-годишно момиче от Бристъл, Великобритания, което се самоубива, след като е системно малтретирано в училище от свои връстници. В предсмъртното си писмо оставя стихотворение, което моли да бъде прочетено на погребението му.

Това стихотворение и историята на Лора се превръщат в основа на кампанията "Училище без насилие".



 
 



 

Обичам да.ЩНещо се случва
Нещо прозвучава като глас, който кани
Подканя с изкушението на твоите желания
Подмамва със страстта, отстъпила място на разума

Нещо тупти
Нещо ври във вените, изградени от мечтите на нощния живот
Нещо те смущава и с това те привлича

Нещо те лъже
Нещо обърква познатия ти кръговрат на дните
Нещо сменя местата на часовете и събитията
Изтръгва те от омаята на познатия ти стрес

Нещо пълзи в косите ти
Съмнява те
После докосва неприкосновението в теб и те кара да се смееш и плачеш без причина

Нещо говори вместо теб
Ослепява сетивата ти и се забива дълбоко
Съзерцава залеза с твоите очи
Прегръща те
Вместо теб се усмихва
С тъга те пленява

Нещо те трови с най-сладкото наказание
Мечтае
Губи се в теб и те отвлича на морското дъно

Ти ли си това нещо ...е публикувам едно което незнам кой го е писал,но ми харесва.

Липсваш ми..."

Липсваш ми всеки миг
в който прекарвам без теб,
ти си по-голямата част
от сърцето в мен.

Запълни до краен предел
моите мисли, душата ми... всичко,
без тебе и денят и нощта
са нещо безлично, безразлично.

Когато си тръгваш всичко спира
а живота ми сякаш умира,
и чака с надежда...
всяка секунда за теб се оглежда...