Обичате ли стихове? - 4

и още едно

Наркотик
Незем си, когато ме целуваш,
Мой ангел от неубоздана плът.
Душата ми в небитието плува,
Без никаква посока, и без път.
Въздигаш ме към висини небесни,
Отреждайки ми сатанински ад.
Аз чувам ангелските песни,
Но знам, че съм на този свят.
Примамена във твоите обятия, покорна,
Отдадена на един прекрасен миг,
Очаквам грешна сладката умора,
След твоята целувка – наркотик.

УСМИХНИ СЕ

УСМИХНИ СЕ! УСМИХНИ СЕ!
И ТАКЪВ, И ОНАКЪВ
Е ЖИВОТЪТ! НЯМА СМИСЪЛ
ДА ГО ГЛЕДАШ ТИ НА КРЪВ.
ТОЙ Е ГРОЗЕН. НО - И ХУБАВ!
ХУБАВОТО ЗАПОМНИ!
И В МИНУТИТЕ МУ ГРУБИ
УСМИХНИ СЕ, УСМИХНИ!
ТОЙ Е ТЪЖЕН. НО - И ВЕСЕЛ.
НЕПРЕСТАННО СЕ МЕНИ.
ТИ И ВЪВ МИГА НЕЛЕСЕН
УСМИХНИ СЕ, УСМИХНИ!
УСМИХНИ СЕ ВЪВ НЕРАДОСТ.
УСМИХНИ СЕ ВЪВ БЕДА.
УСМИХНИ СЕ ВЪВ НЕМЛАДОСТ.
В НЕМОЩ. ВЪВ НЕСВОБОДА.
ЧЕ ДУХЪТ С УСМИВКИ МЕРИ
СВОИТЕ ВИСОЧИНИ.
ЗАТОВА В МИГА СИ ЧЕРЕН
УСМИХНИ СЕ, УСМИХНИ!

                             Н. ЗАХАРИЕВА

Вземи ме Истино
и с пръсти на зла пианистка
тичай по черните ноти
на моето твърде наивно,
глупаво самочувствие...
Смешна фалшива мелодия.

Логично

Не влизай в душата ми.
Тъмно е.
Ще си броя греховете.
И не търся следи.
Кръстопътна съм.
Не запалвай слънца.
Есен е.
Ще се помоля.
За повече лято.
Тази година е
високосна.
Ще изсипя последно
проклятие
над тази любов –
недоносена.
Познавам празнотата.
И липсите.
Оглушавам от стъпки –
отекващи.
Тази нощ е моя,
а аз – ничия,
стих от нечия
глупава песен.
Изтривам си утрото
с гума,
на миналото
запушвам устата.
Но се питам
какво ли е
нужно,
за да ме срещнеш пак
същата.
Бях за теб миг,
и безкрайност,
летях със назаем
крила.
Сега съм просто
утайка
на дъното на
нечия тишина.
Не ми прощавай старите
грешки,
не свикнах да бъда
добра.
Да те обичам –
това ми е лесно,
по-трудно е
да си простя.
Заради няколко думи
нарочни,
Заради малко забравени
истини.
Заради твоето: „Искам те
още!”
Заради моето късно
обичане.
Ще ти стана причина
за щастие,
но в друг живот,
не сега.
Днес мога да бъда
разпятие
за цяло безвремие
самота.
Днес мога да съм ти
прошка,
в неделя ще бъда
икона.
Но не пали свещите
още.
Рано е да се кръстя
пред Бога.
Дяволско е в душата ми,
чу ли?
Изгубих облога
за рая.
Сега е само
по-пусто
и по-безнадеждно
във храма ми.
Не влизай в душата ми.
Тъмно е.
Ще ме откриеш във
следващо утро.
Днес просто съм трудна
за търсене
и все по-логична
за губене.

Amar

Къде бях тази нощ?
И в чий ръце?
Помня устните само до моето сърце.
Помня дланите - дебнещир нежни и зли.
Помня: "Още, всичко да те боли"!
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд -
не беше друго. Не плачеше мъж.
Помня дълго прощаване
Помня краткия път
И заспах като котка....
самотна до смърт.

Миряна Башева

Тангото. Уиски. Привкус на лула.
А димът нарисува китара...
Искам глътка от твоите устни, луна.
Ти - красавица. Аз ще съм звяра.

Всеки звук за ухото ме хапе без свян.
Всяка мисъл ме прави изгарящ.
Само малко изглеждам на...много пиян.
От безбожност приличам на вярващ.

От очакване целият ставам на страх.
Тази нощ си скандално красива.
Красотата най често наричана...грях.
А без обич мълчи изнасилена.

Хващам твоите светещи боси ръце.
Във очите ти нагло поглеждам.
Те...луните съм чувал, че нямат сърце.
Имат само безкрайна надежда.

От какво си направена, тънка луна?
От любов? От сълзите на Господ.
Тази нощ аз съм сам...а пък ти си жена.
Ще се любим безкрайно. И просто.

Павлина ЙОСЕВА

Защо, по дяволите
си толкова
елегантна?
чаровна и
пленителна
отчайващо
женствена,
критично
ужасно и
самоубийствено
женска,
желана, възбуждаща,
крещяща и ангажираща,
увличаща,
концентрирана,
събираща в миг,
точка, тръпка,
прашинка -
всичко, което съм смятал,
съм искал, съм можел,
съм щял...
Прекрасно е.
Искам те.

Марин Тодоров

 МОНОЛОГ

В последния - студен - трамвай за вкъщи
мъдруваш на последната седалка.
В стъклото дращи профилът ти смръщен.
Започва януари подир малко.

Тъй ще го срещнеш - с разума опърлен,
със заемите, с кашлицата стара;
с поредния жесток урок - да сърбаш
попарата на детската си вяра!

Дано животът ти се промени.
Дано от утре по-добър е с тебе.
Сега нощта от самота звъни,
сърцето хвърля своя страшен жребий;
и с него в свойто "утре" ровиш ти,
и търсиш нещо свято - да ти свети,
а всичко свято мъртво в теб лежи -
убито от лакеи и поети!

Не бойте се - това е чернова.
Душата има свои мемоари.
Снегът довършва свойта белова
и почва подир малко януари...

***

 ОБЯСНЕНИЕ

Ако не беше майка ми -
щях да сложа край на всичко това.
Можех да правя каквото искам с рижата си глава.

Можех например да преметна крак през балкона.
Дори нямаше да погледна към лъскавата икона.

В този хамбар панелен, дето всеки съседа си слуша,
без да си много нещастен, пак ще ти дойде до гуша.

Просто ще ти призлее да чуваш чужди кревати,
каране - долу, песни - отгоре, а отстрани - дебати.

В един момент ще ти писне да уплътняваш вратите
и да ходиш наметнат с одеяло в дни ветровити.

Ако не беше майка ми -
щях да сложа край на всичко това.
Щях да напъхам в примка рижата си глава.

Щях да завържа косите си - за да не ми пречат,
и както съм чувала - със сапун щях да намажа въжето.

Без капчица съжаление стола щях да изритам -
към никой от вас любов никаква не изпитвам;

нито деца отгледах, нито пък дом струпах -
стихове писах, но те в наше време нищо не струват!

Ако не беше майка ми -
щях да сложа край на всичко това.
Можех да чупя както си искам рижата си глава.

Дори можех гласно да кажа, каквото мисля за вас
и за някои други работи, за които мълчите в захлас!

И щеше да ми е все тая - какво ще стане със мен.
Стигат ми лист и молив - а всичко друго е тлен...

Вместо да ми се усмихвате с усмивката си фалшива,
благодарете на майка ми -
че е жива!

Валентина Радинска

 

Невероятна!

Не мога да си спомня себе си

...
Когато ме напълнят звуците и стана видима,
когато
изтръгна очертанията си в мрака
и започна да се появявам,
когато се засричам, оглушала,
когато се произнеса на глас,
когато
изплача юли и забравя
чевръстия
и гладен
червей
в онази
шепа пръст,
която ...
Не искам да си спомням себе си ...

Валентина Радинска

Пластелинено   


Пребърквайки джобовете си ветровете,
все търсят за монетата на слънцето...
Оставих те на топка свит където,
велосипедите прихващат кърлежи.
Довиждането ми - надрано флагче,
се мерна зад завоя праведен,
и дълги думи от далече смачкано,
в шумаците от неизвестност паднаха.
Затъкнат пересто в очите ми,
цигарен дим ми сплеска мозъка,
бях сгъната на две от препрочитане,
в абзаците ти - пулещи се плондери.
И може би, защото беше сряда,
(те рядко биват много умни)
но мозъкът ми плоско-пластелинен стана,
та да затъват в него мисли по-безшумно...
Край тях на пръсти ще се връщам,
да гледам диша ли медалиона ти,
а вятърът джобове ще обръща,
и ще се извинява:"Нямам спомени."

 Радост Даскалова (regina)

Страхотно е........ целият стих...


Ето и нещо от мен....


. . .
Следобедния сън ...

Преписвам на личността си
светли мисли
и в непознат град идвам
защитен,
прелиствайки с мек шум
дните на септември,
следобедния сън
не е за мен.

Скоба:
Кам края на ваканцията...
... на село.
Ароматът...
не се описва.
Или както искаш там.
чист мед...
... блаженство.
Следобедния сън
не е за мен.

Апропо:
Преписвам на личността си
свежа памет,
забравил, че там се спират
и тъги.
От веселия поглед
до плача
е само хвърлей
камък...
Следобедния сън
не е за мен.

Скоба:
Дилема.
На всеки се е случвало.
Добре де,
бързо избирам
посока.
Всъщност
това е лично...
... Вие лятото ходихте ли на море ?
Следобедния сън
не е за мен.

Скоба:
Класи.
Касти.
Снимки от сватби.
Вечерни новини.
Дай дистанция
и не ме намесвай...
... Знам някой хитрини.
Следобедния сън
не е за мен.

Апропо:
Преписвам на личността си
и духовност,
и истините май
не биват сто...
Белязах се
по странен начин,
скрил в ъгъла и знаме
и кинжал...
Как да открадна
още малко залез
или речен пясък...
Следобедния сън
не е за мен.

Пак е много добро !!!





Разни размисли злобни ... и грозни

Едни мъже ме карат да се чувствам щастлива.
А други – безкрайно красива.
Едните са умни и мили.
Другите първични и диви.
Истината е, че никога не мога да бъда едновременно щастлива и красива.
А понякога обичам да съм едновременно нещастна и грозна.

Сега аз бих възпяла
не първата любов -
безплътната и бялата,
априлската,прохладната.
Сега аз бих възпяла
оная безпощадната,
отчаяната,закъснялата.

За нея няма място пазено,
тя трябва да руши,
тя трябва да руши
и да прегазва.
Тя трябва да руши
и да прегазва,
да оскърбява
и да бъде оскърбявана.


Не първата възпявам аз,
не първата,
не първата любов,
а закъснялата.

И стъпва тя по папрат
и тинтява,
върви през кал,
през остри кремъци върви.
Защото страшно бърза,
бърза времето,
защото идва
най-жестоката раздяла.

/ това ми е много любимо в изпълнение на Ваня Костова, за съжаление не знам кой е автора/

Солетка, това е Станка Пенчева от стихосбирката "Градините на любовта", ето го цялото:

Закъснялата

Сега
аз бих възпяла
не първата любов -
безплътната и бялата,
априлската, прохладната -
сега аз бих възпяла
оная, безпощадната,
отчаяната,
закъснялата.
За нея няма място пазено -
тя трябва да руши и да прегазва,
да оскърбява и да бъде оскърбявана...
Не стъпва тя по папрат и тинтява -
върви през кал,
през остри кремъци,
върви -
защото страшно бърза времето,
защото идва най-голямата раздяла...
От тъмен огън разлюляна цялата,
върви -
и дирята й свети кървава...
Не първата възпявам аз,
не първата.


Още нещо по темата:

Малко оплакване

Всяка крива дума
която казваш за мен пред другите
ми идва тежка
Трудно я преглъщам като камък
търкаля се по гърлото ми с грохот
по кривото и по другото
дето думите стигат душата
Това мачкане на нежни влакна
това пукане на алвеоли
чупене трошене на любов
тоя оглушителен трясък

И всичко става без да го чуваш.

***

Назад

Дъждът сълзи
по предното стъкло на колата
Плаче за убитото време
Можехме с теб да вървим през гората
бавно
а избрахме да сме винаги
на неточното място ненавреме
изпреварили себе си

***

Обяснение

Този ден
съм странно възприемчива
Сега е времето
да ми обясниш необяснимото
Ще се заредят дълги вечери
в които
за да не го чуя
заспивам.

***

Изкушение

Да откъсна ябълката
от чуждата плодна градина,
да я захапя -
сокът й ще потече по брадата ми,
по моята улица, върху дома ми,
ще станат лепкави
бузките на децата ми,
ще ги накацат мухи...

Извръщам очи и посягам
към черешата в моя двор.
Не е с толкова примамлив вкус,
но засища.


Женя Димова