Обичате ли стихове? - 5

***

Природата намеква свойта женственост
не само с тия обли скални късове.
Тук моите марионетни жестове
показват, че конците ще се скъсат.
Когато се задъхваме в сеното
и слепешката се кръстосват гени-
не сенната ни хрема става откуп
за всички грехове унаследени.
Децата ни ще учат зоология,
децата астрономия ще учат,
но няма да разбират монолозите
на виещото към звездите куче.
Ще гледат умно зиме стъклописа,
на двора- йероглифите на птиците...
И с носните си кърпи пейзажисти
ще утешават плачещи лозници,
но неспособни да долавят шепота,
ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.
И в приказките, даже най-вълшебните,
животните ще спрат да разговарят.
Служебни думи и местоимения-
избръснати до синьо, акуратни-
ще заобграждат словото на гения
като бодлива тел край резервати.
О, всички нишки ще се скъсат скоро,
пътеката към нищото е кратка...
И аз стоя край плачещите борове,
като току що хванат от гората.


***

И виждам в промеждутъците кратки-
на есента под деколтето зреят
цинични плодове-развратно сладки.
Плътта им е отдавна безразлична
към първите ми юношески спазми...
Къде потъна думата "обичам" ?
С иронии ли ще си правя празници?
Или пък ще навивам сам латерната
на скуката и ще решавам ребуси,
превърнат в размишляваща материя,
зазидан във представата за себе си.
И ще рисувам на тавана птици,
а по стените ще окачвам пушки
и ще се утешавам, че къртиците
си имат също замъци въздушни.
Не мога да изляза на площада
и да извикам, че обичам всички.
Не мога и да моля за пощада.
Дори да го напиша- ще го сричам!


Добромир Тонев

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Иван Вазов

Днес всяка секунда за тебе е скъпа.

Години изгуби в безпътна омая...

Ти толкова трудно

излезе на пътя,

че просто си длъжен да стигнеш до края!
Георги Константинов

ИЗПИВАМ ТЕ В ДУШАТА СИ
Изпивам те в душата си, годино.
Не търся сладост в острия ти дъх.
Ти бе горчива, като старо вино.
И трудна беше, като стръмен връх.

В дванайсет глътки - месеци от болка.
В дванайсет стъпки - тъжни стъпала.
Не питах докога или доколко
ще имам сила в тези теглила.

Приех, че си ми чаша съдбоносна.
От Господ Бог едничкия ми дял.
С ден повече, нали си високосна,
и с градус, от тревоги натежал.

В дълбока бъчва времето източва,
пореден литър вяра и мечти.
И ето, че отново се започва -
ти свърши, а пък новата шурти. 

И в този свят с премерено пиянство,
душите ни поглъщат скръб и жал.
Обречени от глътките на странство
и вечно недостигнат идеал.

Във виното е истината скрита.
И ще я видя - някъде отвъд,
когато след година неизпита
изчезнат глътки, върхове и път.
                                                        vedrin
НЕЖНО ПРИЧАСТИЕ

Като нежно и свято причастие
ще запазим мига между нас.
Не със жажда за чаша от щастие.
Не от глад за трошиците страст.

Нещо друго роди се, измолено.
Ти тъгата ми тиха стопи.
И сърцето, самотно разголено,
светло вино от тебе отпи.

В дъхав хляб се превърнаха дланите,
със които лика ми покри.
И в надеждите, тихо шептяните,
заблестяха огнищни искри.

Беше фреска, от обич събудена,
и светица, обгърната в плам.
А душата ми, дълго прокудена,
в теб намери последния храм.

Причестени от нежно поръсване -
в хляб и вино родихме мечти.
Може би ни е миг за възкръсване.
Аз и ти сме живот. Аз и ти!
                                              Vedrin
ПРИЗНАНИЕ
Нямам друго какво да ти дам.
Само няколко стиха събрани.
На сърцето във тихия храм
те молитви са - с обич шептяни.

Не помръкна от хорски злини.
Не поиска от чуждата корист.
Беше с мене през всичките дни
и прие мойта облачна орис.

Но макар да ме блъска свиреп
ураганът с човешките злоби,
аз целувки ще пазя за теб -
с нежен дъх във среднощните доби.

Ще погалвам косите ти с длан.
Как със моите те побеляха!
И ще бъда от радост пиян,
че си въгленът в моята стряха.

Всяка сутрин, със чая горещ,
ще ти казвам: "Ухаеш, вълшебна!"
А пък вечер, до пламнала свещ,
на мечтите ще бъдеш потребна.

Нямам друго какво да ти дам.
Давам себе си - с обич и вяра.
На сърцето във тихия храм
ти, любима, блестиш от олтара.
                                                    Vedrin
СВЕТЪЛ СТИХ
Понякога те виждам вдъхновена
от дребен щрих, от падащо листо.
Душата ти е сякаш запленена.
Усмихваш се, а аз не знам защо.

Какъв е този поглед на мечтател,
извиращ от притворени очи?
Невидимо се любиш с красотата
на хилядите слънчеви лъчи.

Ръце протягаш и във твойте длани
рисува багри шареният свод.
Уж дребни щрихи, някак си събрани,
а всъщност - красота за цял живот.

Понякога те виждам вдъхновена
и искам да съм свод, листо и щрих.
В душата ти, от младост упоена,
да легна тихо като светъл стих.
                                                     Vedrin

От доста време не съм се включвала,но ви чета редовно.

Скоро попаднах на един много интересен поет-Владо Любенов.Ето нещо от него:

ИЗНАСИЛВАЧЪТ
 
 

 Адвокат си бе наел Изнасилвачът -
 известен, скъп, опасен, със замах.
 Бе жертвата с очи, които плачат.
 И никой не посмя да гледа в тях.

 Но аз погледнах. Не видях омраза.
 Нито отвращение. Ни страх.
 И като тумор, като метастаза
 аз влязох й в душата, и растях…

 Там вътре беше фина, нежна мрежа
 със златни нишки и със фибри страх,
 заплела самотата със копнежа
 в игра на сенки, светлини и прах.

 И като паяк черен гениално
 и инстинктивно следвах своя ген -
 изяждах черните петна безжално,
 и свързвах с бяло - дупките след мен.

 Желанията тъмни, страховете,
 са черни и безпомощни мухи,
 с които адвокати и поети
 се хранят на трапеза от трохи…

Усмихнах й се.  Тя пък машинално
косата зад ухото си прибра…
Аз приближих към нея ритуално.
Започваше най-сладката игра:

- Омъжена? - тя кимна. - А тогава? -
тя кимна. - Но сте имали скандал?
тя кимна. - После в бар “Забава”
клиентът ми… със вас се запознал…

Тя каза тихо “Да”. Не го погледна.
 От залата повя към него хлад.
 Усетих как в тълпата се напрегна
 мъжът й, седнал някъде отзад.

- Споделяхте ли с него? - Да, споделях…
- Съчувстваше ли ви? - Не помня… Да.
- Вечеряхте ли после? - Да, вечерях.
- И тръгнахте си?… - Късно. - В колко! - В два.

- Добре… Предложи ли да ви изпрати?.
- Отказах му. - Защо? - Не зная… - О!…
- Ами, защото беше непознат и…
- И?! - Но тя не каза пред съда защо.

- Тъй… Влязла сте във парка, необута…
- Точно тъй! - Не ви ли беше страх?…
- За работа това ми е маршрута!
- На работа? Във два?! (Последва смях…)

И жертвата най-сетне се ядоса. -
- За по напряко - викна - има път! -
Събух се и вървях по него боса
и дишах във нощта със пълна гръд!…

Представих си я пред очите ясно. -
В прозрачна блузка, боса, в онзи час…
И в залата в миг стана страшно тясно
от всичките представи между нас…

Видяхме как я стига за минута.
Тя чува ли го… Стъпки летен дъжд…
Очите й сега са на кошута.
Вижте я! А той е само мъж!

- А викахте ли! - питах безпощадно.
Тя плачеше. - Крещяхте ли! - не спрях.
В корема бе ми лугаво и гадно,
но вече влязъл в ролята си бях!…

И двамата останахме без сили…
Тя - жертвата, а аз - изнасилвач!
- Кажете ми, че той ви изнасили,
кажете ми и спрете този плач!…

Тя спря и ме погледна със омраза.
Обичам като гледат тъй във мен.
- Не ме! Защото го харесвах. - каза… -
В такъв момент се чувствам съвършен!

И паякът излезе от душата
и скри се в почернялата стена…
И аз излязох гордо през вратата.
Но плачеше във мен една жена…



Надявам се и на вас да ви допада.

La Plaisir много е хубаво 

Бездна на болката


Затворена сама във тясна стая,
всичко почва бавно да ме задушава.
Имам чуството, че ще умра.
Нямам никакво желание да
мъкна се във мрака. Нека.
По - добре е да ме няма.
Въздух от никаде не влиза,
и воля от никъде в мен
не ще извира.
Най - големият кошмар,
най - страшната реалност беше.
Започва да ми причернява.
Ярка свтлина пред мене се явява.
Нямам сили, всички ме напускат.
Незнам какво да правя.
Потъвам в бездната на
собствената си болка.
Бездна на самота и отчаяние.
Самота - това описва най - точно
моята душа, застанала на пиедестал.
Всякаш чака да я забележът.
Сама никога не ще се справя,
ръка подай ми за да се спася.
Хвани  ме, за да не потъна.
Не пускай моята ръка...

Харесвали ВИи?

Теза

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

               Добромир Тонев

Gold Delicious , благодаря!

Пак от него :

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

Уникален поет- мир на праха му!
Радвам се, че ви харесва!
И щом сме започнали...


Навлизаше- с огромната енергия,
която беше наследил от Майка си
в света, където произвеждат серийно,
където чувстват и убиват масово,
където любовта за да не куца
е повечето дни четирикрака,
където самотата се лекува
дотолкова, доколкото и рака.
Където има временно примирие
и някои мълчат благоразумно,
а други- от казана- претендират,
че са пауни снесли пълнолуние.
От общия казан, пред който гладните
за супа и за правда се нареждат.
От общия казан, във който бавно
обезкостяват техните надежди.
Викът му се разнесе над полетата,
над океани, планини и здания,
с единственото "Майчице!"- което
изричаме на болката в капаните.
И тя го осени, и той потъна
във себе си, в плътта си се разтвори.
Тя, Майката, Природата, Бездънната,
отвън и вътре в него проговори:
"Не утолих глада и твойта жажда,
дойде часът и вече осъзнаваш,
че аз съм те родила за да раждаш,
създала съм те, за да ме създаваш.
Не са като на другите очите  ти
и кожата ти свети някак странно.
И аз, която притежавам всичкото,
полагам го в нозете ти, избраннико!
Разнищвай го на звуци и на образи,
споявай го по невъзможни принципи-
създавай свят по образ и подобие
на себе си. И той ще е единствен.
Единственото твое оправдание,
че тук си дишал, разсъждавал, чувствал.
Ще вярват в свойта радост и страдание
ако повярват в твоето изкуство."
...И може би пред чашата със вино,
той е проклинал дарбата си трижди-
било му е и болно, и обидно,
че той е сляп, а другите не виждат,
че не сред идиличните картини,
а в тъмното мазе на обществото
си е измислял вишни и царкини,
защото са му липсвали в живота.
И потопен в мастилото на здрача,
след толкоз рани и стихокървене
е искал сам да провери с бръснача,
дали все още има кръв във вените.
Или от слава и от власт прикоткан
се е превърнал в злобно прилагателно,
и са се заобичали с живота,
подобно змии- страшно и трогателно?

 

Невероятно ....

ЗА НЕЯ

 

За нея - жената родена от огън!
За нея - красивата дива сърна!
Аз пиша и вярвам, мечтая и мога
да бъда в сърцето й лъч светлина.

Тя бяга със устрем нагоре в скалите.
Невинна се къпе с планински води.
Разплита коси и присяда с орлите,
а нощем в очите й греят звезди.

Тя буря е страшна и полъх от нежност.
Светкавица, скрита във стрък от трева.
Ту близост желана, ту смътна безбрежност.
Ту чаша с вода или кръст в синева.

 Тя древна е притча, и приказка жива.
От мрамора диша, в дървото гори.
В очите, подобно сълза се излива.
В сърцето, подобно на рана боли.

 Пресъхва перото. Да пиша не мога.
Мастилото моля: Бъди светлина!
За нея - жената родена от огън!
За нея - красивата дива сърна!

Ясен Ведрин

Камелия Кондова

Късно посвещение

Как не искам да порасна, мамо!
Вместо с цвете - идвам със кошмари.
Вместо мъжко рамо - твойто рамо
от сълзите ми горещи пари.

И от мойте седмични потопи
ред не идва - ти да се изплачеш.
Тази твоя обич доживотна
все воюва и отлага здрача.

Ала здрачът идва неизбежен -
песен в изпълнение на брадва.
И разбирам колко много нежност
разпилях, но не по който трябва.

Много късно почнах да събирам
светлина от всяка жива рана.
Само ти, за Бога!, не умирай.
Щом порасна - майка ще ти стана!

Мая Дългъчева

ЖЕНАТА-ПОЕТ

И я видях - в сияние обвита,
кръжеше като лебед,
цопнал в блато.
От глезените тънки до гърдите
тя бе жена.
Нататък беше лято.

Сред миризми на вино, завист, клюка,
се носеше
усмихната и бяла.
Говореше с щурците и капчука.
Тя бе душа,
едва покрита с тяло.

Какъв ли вихър странен я довея
в света на грях, велможи,
не-поети,
не знам.
Но щом луната взе да тлее,
остана тя.
И продължи да свети.

Навярно ни е пратена отгоре,
за да разкрие
тайната небесна -
когато блатото обятия разтвори,
да се превърнеш в патица
е лесно.

Но истинският лебед
бяло пее
и гали тинята, и плаче скрито,
додето блатната коричка изтънее
и бликне
езерна вода.
След туй отлита.

Ако жена не те признае
------------------------
МУЗИКА:ТОНЧО РУСЕВ
СТИХОВЕ: ЕВТИМ ЕВТИМОВ

Слабо вино е за теб жената,
Слабо вино, много слабо,
Но отпиеш ли веднъж от него,
Само с две три капки те опива.

Плитък извор е за теб жената,
Плитък извор, много плитък,
Но потънеш ли в прегръдка женска,
Ти си най-щастливия удавник.

Това е казано веднъж
И моя истина сега е –
Мъжът не може да е мъж,
Ако жена не го признае...

Ден до пладне е за теб жената,
Ден до пладне, ден до пладне,
Но прегърнеш ли сърцето женско,
Ти завинаги си влюбен в нея.

Земен дявол е за теб жената,
Земен дявол, вечен дявол,
Но запали ли душата твоя,
Само ангели сънуваш вечер.