Осиновяването - последен влак или радостен изход

ха, аз ако чаках на мъжете ми щях до сега да съм или на 4 километър или в орландовци.
мъжът до мен преди 3 години и малко, когато трябваше да реша дали да бъда щастлива или да умра, ме предаде и само каза - вие сте луди.
това беше в следствие на изказването на майка ми - ще си имаме бебе.

ела да го видиш сега. човек, мене и себе си убива за това дете.

аз пък агитирам. осиновявайте. и бързайте. защото някой ден ще е късно.
и приемни родители ставайте.
в българия щастието е без пари, даже се и плаща понякога. бий се народе, защото нищо вечно няма.

Защо ние да сме виновни?
Може би въпроса ми звучи наивно тъп,но защо ние да сме виновни за нехайството на собствените им родители на тези деца?
Или трябва масово да мислим като Анджелина Джоли,която беше казала преди време,когато осинови Мадокс че "защо да раждам свои деца,когато има толкова много самотни душички,мечтаещи за родители". Еми съжалявам много,аз не съм на този принцип. Искам да имам свое дете и да С ЦЕНАТА НА ВСИЧКО ще се старая то да е биологично мое.
Ако не мога,тогава ще осиновя с радост дете,но това е ако не мога.

аз откровено казано не съм толкова добра...аз съм завършен егоист (но пък откровен ) и не приемам децата в институциите за мои деца...
Давам дарения когато мога, участвам в всякакви видове акции за финансиране и подпомагане на домове, но моите деца са си мои...

Не чувствам и вина за големия брой деца в институциите ...
Осиновила съм и последната мисъл е за доброто на детето ... гадна ли съм? Не мисля - просто съм откровена.

Мисля че и повечето хора с репродуктивен проблем са като мен тогава ... искала съм да бъда майка - АЗ. Не съм мислила да правя добро някому.

Аз и затова се чудя, затова и питам ... защо се мъчите хора ...

matakosmata ти агитираш хората да се откажат от борбата да имат свое биолологично дете, защото може после да е късно . Но при много хора се получава... и то от първия път. Защо хората да не опитат шанса си ..незнам не те разбирам...

Супер!!!   Хейт - благодаря ти !!!
Точно за това бих искала да поговорим ...
Би ли споделила каква е цената за теб.... до колко години,

още един въпрос
ако си с 8 неуспешни опита ... ако си минала през години емоционален ад в лечение на стерилитет ... мислиш ли, че ще осиновиш "с радост", както казваш ... няма ли да си един тъжен и изхабен, сърдит човек ...

Лока
матакосмата не говори да не се опитва... недей, толкова хубав разговор стана

А други да ги цвъкат на конвейр и като свършат детските да ги харизват а ?! 

Мислех че темата ще ме накара да се замисля - е замислих се 

защото сме. един народ прави държавата си, а не извънземните. има проблем. трябва да се реши.
давам семпъл пример - ако протече основната тръба на дадена сграда, всички живеещи трябва да се включат в ремонта.

в германия например е така. и в българия е така, обаче поне 70 процента не го правят по някакви причини.
в германия причини няма. и има различни думи за трябва. поне три. една от тях включва изпълнение на нещо, без опцията да може да не бъде изпълнено.

цвъкането е дар от природата, немо...
ние говорим за производните му. пусни си собствена тема за цвъкането и как да бъде предодвратено то.

  Просто всеки има различна представа за пътя, по който иска да стане родител. За някои бременността е важна част от този път, за други тя е досадна спънка преди срещата с детето...И още хиляди такива малки неща. Шарен свят.

Твърде дълго си била в германия иначе щеше да знаеш че тръбата я поправя този 'късметлия' или 'късметлии' в чие/и/то мазе/та тече водата .... стой си там защото ..... ама ти си знаеш 

Ами за щастие не съм стигнала до там.
Ако трябва да сме точни знам,че не страдам от стерелитет и мога да забременея ( но не искам да говоря открито за това по лични причини).
Надявам се,когато му дойде времето да стане леко и бързо,а не с мъка.
Но да ти отговоря,ако имам 8 неуспешни опита най-вероятно ще прибегна до осиновяване. Да,и организма и нервите ми ще са се изхабили,най-вероятно ще съм един нещастен и изнервен човек.
Аз съм все още на 21 години. Живот и здраве имам време пред мен за забременяване и т.н
Ако нещо повече те интересува питай на лс

това е и според мен... работата е там, че баланса е доста важен...да прецениш докъде е рационално

Не знам дали защото е България, или просто си е по принцип това, но сякаш на теория нещата са по-лесни...

Преди години искахме да вземем едно детенце, тогава на 10, за лятото, защото го познавахме, беше глухо и беше пострадали в дома, имаше доста неприятни изгаряния по коремчето и ръцете и искахме да му помогнем да се възстанови. Та процедурата беше доста сложна, отне ни доста време, да не говорим за няколко пътувания Варна-София, напълно неоснователни, в момент, когато нямахме излишни пари, а времето си заминаваше, а ние бяхме само за 2 месеца в България през лятото... Та докато мине всичко, останаха ни няколко седмици заедно. При това въобще не ставаше въпрос за осиновяване  

От съвсем минималния си опит обаче, мога да кажа няколко много основни проблема. Първо, за повечето от малките деца няма отказ от майките, чуваше се някаква промяна, не знам дали е въведена. Значи и Светльо нямаше отказ, майка му го беше виждала 2 пъти, втория път по повод на някакви нейни претенции за общинско жилище. Второ, с по-голямо дете е доста по-трудно. Със Светльо имахме и много сериозни проблеми в общуването, въпреки че всички владеем жестомимичен език, неговият беше доста ограничен. Също така той нямаше никакви навици за нищо, никаква дисциплина, при всяко въвеждане на правила, противоречащи на неговите желания, той се опитваше да избяга, а дете на 10 години МОЖЕ да избяга. От което ми настръхваше косата. И въобще сблъскахме се с доста проблеми през това време, което беше много кратко да променим и повлияем каквото и да било.

Съдействие от социалните работници имаше, но и те не можеха да общуват с него, ние трябваше да им превеждаме, а Светльо се оплакваше как не му даваме шоколад и даже го караме да пише и смята    Времето със Светльо ми донесе много радост, той е много слънчево дете, на което му е нужна много сила, за да оцелее. И добре, ще го вземаме от време на време и ще го научаваме на нещо "социално" и "благоприлично", а после    После се връща в дома и трябва да оцелява. Не ми се споменават и интригите, които се завързаха в последствие в училището за глухи, в което Светльо е на пансион, и на стреса, на който беше подложена сестра ми по повод на цялата история... Така че простотия в България има колко си искаш и не знам дали всеки е готов да се бори с нея.

Не знам конкретно по темата. Иска ми се да вярвам, че е наистина толкова лесно, колкото го описваш, и не само за оснивяването, а и за простичка дейност като приемно семейство    Но не вярвам за 3 години да има такава промяна.

Find NeMo домовете са пълни с деца на такива мъже които "уж" не им е все едно дали е тяхно биологично и на такива майки които са искали да "дарят" на някой мъж негово биологично,но видиш ли той не искал подаръка

Ние също като семейство сме с репродуктивни проблеми. Изобщо няма да уточнявам кой от двамата е с проблемите и т.н - НИЕ не можем да имаме дете. А искаме наше си.
По лични, егоистични причини пожелахме да станем родители.
Не изпитвам грам вина или отговорност за децата в институциите. Ако мога да помогна на децата там - чудесно. Но нито имам нещо общо със зачеването им, нито с раждането им, нито с избора на родителите им да се откажат от тях. Който иска да ме разпъне на кръст, моля. Но ако просто искам нещо, за което да се грижа и да давам обич, ще си взема куче. Аз, ние, искаме да имаме дете - наше дете, с очите на баща си, с устните на майка си, с челото на баба си... С ината на дядо си и талантите на някой братовчед. Да продължим дългата генетична линия на семейтвата си.
Не е само това, че се страхувам какви гени ще носи моето осиновено дете, защото да, и от това ме е страх. Не че моите и на мъжа ми са "златни" или нещо такова, но са си наши. Но дали ще мога да възприема чуждото дете за свое? Не знам... страх ме е. Какво общо ще има то с мен, дали ще го разбирам? Дали осиновеното ни дете ще е подходящо за нас или ще си останем чужди?
За мен децата трябва да се отглеждат в семейството си. Вярвам в жестоката истина, че ако едно дете не е желано от родителите си, по-добре да не се ражда.
И по-добре да живеем без дете, отколкото да...
И все пак, не ми е чужда мисълта за осиновяване - самият факт, че разсъждавам по темата го показва. Но ако осиновим дете, иска ми се да можем да го изберем. Малко ми е странна тая логика - всичко в името на детето, родителите - кучета ги яли. Е, да, но ако родителите не могат да възприемат детето като тяхно, ако някой извън семейството прави избора, дали това е по-добро за детето? Ако вземем едно от трите, които ни се предлагат, само за да не останем без дете, дали някъде другаде нашето, най-подходящото за нас дете няма да бъде предложено на друга двойка, само по някакви "обективни" критерии...
Имало деца по домовете... Ами аз дете там не съм оставила, нито някой от близките, приятелите и познатите ми. Никой, на който по един или друг начин съм можела да повлияя на избора му. Родителите и сродниците на децата в институциите да си носят кръста за постъпките си. Така както аз нося кръста на собствената си съдба.
И ако осиновя, няма да е милостиня към детето. Ще избера моето дете, само него ще заведа у дома. Само това, което възприемам като част от себе си. Съжалявам за другите, за тях е благотворителността. Семейството е съвсем друго нещо.

всички тези деца от домовете един ден ще станат възрастни. тези, които биват отглеждани там нямат шанс. засега. с много редки изключения.
те също ще населяват българия. нашия свят. пътищата ни ще се пресичат. един ден едно такова дете може да причини болка на моето дете. това дете е сега примерно на 8 месеца, от ромски произход и единственото, от което има нужда е топло мляко и гуш. ще получи мляко, но няма да има гуш.
кой ще е виновен.
съдбата
държавата
тази дето го е цвъкнала
или малко и аз, която вместо да направи всичко, което е по силите и си е вдигнала дупарата и гледа да оправи само собствения си живот.
не е речено да осиновя 8000 деца. но поне мога да се опитам малко да помогна. за това иде реч. не с осиновяване, не като приемна майка, но поне да имам някаква гражданска позиция и съдбата на тези деца да не ми се струва нещо, което не ме касае.

мога да проповядвам само личния си опит и няма да се изморя да го правя.
отчитам като огромна грешка чакането и колебанието.
когато детето е факт, то става твое и забравяш себе си. освен ако наистина имаш емоционални дефицити.
след като съм преживяла нещо и съм го осмислила, считам, че е мой дълг спрямо човечеството да се опитам да помогна за нечие щастие.
защото аз съм щастлива.