Били ли са ви като деца?

 

Ето това противоречи на твърдението, че насилието ражда насилие.
И много навътре ги взимате нещата някои. Чак се вживявате. Всеки има право да възпитава детето си както намери за добре.
И моят син е ял шамари като малък, защото не разбираше от не, не може и т.н. И смея да твърдя, че днес(вече на 12г. и сигурно и не си спомня какво е това да го шамаросам) е много по-възпитан, самостоятелен и разбран от разлигавени деца, на които и тон не им е повишаван и нямащи най-малкото уважение към родителите си, не ли пък към някой чужд човек.

Не си спомням, мама си казва, че ни е пердашила понякога, ама аз мисля, че след като не спомняме със сестра ми, сигурно само и се искало 

Ей, сега остава и някой шамар да отнеса, щото не разбирам от дума? 

Описваш три ситуации:
1. Малко дете - контактите се покриват, обезопасяват и т.н., ако детето ги пипа, дърпаш го оттам, естествено. Буркани и чинии се прибират на високо недостъпно място. Периодът на 'неразбиране'  не е безкраен и се преживява.
2. 17 години - ти предизвикваш баща си, той те удря. И какво? Тогава разбра ли, че е прав?
3. Ако мъжът ти ти удари дори един шамар, ще си отидеш, а детето къде да отиде, като го ударят?

 наистина къде да отиде детето...

маймуна, принципно съм съгласна с теб. Чудесно е това, че има хора, които отхвърлят насилието толкова категорично. Но не всичко на практика става така, както искаме. Да, чувствам се виновна като я шляпам Много ми става мъчно понякога, старая се да мисля за друго решение...
1. Контактите са покрити почти всички, но има и такива, които ми трябват и са открити /те не са така достъпни, но все пак.../.Плюс това, не винаги ще имам възможност да я следя неотлъчно и ако не и покажа категорично, че там не се пипа и бърка, тя може да го сметне за безопасно. Чиниите и бурканите не мога да ги вдигна по-нависоко, няма място другаде. И пак, принципът е същия - да знае, че не се чупят, независимо къде се намират. Е, счупи един буркан наскоро, самата тя се стресна и аз й се скарах. Не я ударих, за да осъзнае, че това е опасно сама. На другия ден счупи чиния. Просто си ги хвърля. Пак й се скарах само. Третия път ще я плесна. Както и да е, да не изпадам в подробности.
2. Не, намразих го за момента, но осъзнах че има право, защото човек трябва да уважава родителите си. Ако не ме беше ударил, със сигурност щях да повторя същото и друг път.

Hastar,не се заяждам.....но по твоята логика аз трябва да ,,пошляпвам''сина ми всеки ден .... е не правя така!!!Наказвам-да,като лишавам от любими неща!!!!
 

не съм съгласна с твърдението че насилието поражда насилие,а по-скоро имаше един лав-който не е бит,той бие-който е бит-не посяга-поне при нас е така

Мммдаа доста пердах съм си хапвала. Е не винаги е имало причина, понякога просто са си изкарвали нервите върху мен.  имаше един лаф, че мен когато и да ме напердашат все е късно.

Та по темата - въпросния пердах е бил предимно от баща ми. Майка ми се е ограничавала с някое и друго шамарче, съвсем инцидентно (самата тя си спомня един единствен шамар от баща й, за който той по-късно се е извинил, била е в 6-ти клас).

Та пердаха доведе до следното: на въпроса "ще правиш ли пак така" аз трябваше да отговарям, че няма да се повтори, в противен случай боя продължаваше. Е ... в 4-ти клас започнах да отговарям "ДА! ПАК ТАКА ЩЕ ПРАВЯ" и съответно известно време си получавах доста бой ... докато баща ми осъзнае че няма полза. След това много по-рядко ми се е случвало да си получа пердах.

Ама само да уточня, че съм била ПРЕКАЛЕНО дива, тоест чупила съм прозорците на комшиите за удоволствие, закачвах ламарини на спиците на колелото за да будя комшиите (и като се счупят въпросните спици ревях на баща ми да ми ги оправи!), стреляли сме със "самоделно изработено огнестрелно оръжие" - в детска педагогическа стая така го квалифицираха, правехме си бомбички, ... ... и каквото още се сетите ... вкъщи от тях има избит панел ... биех се с учителките в училище ...

Резултат - изключително много уважавах баща си, всъщност той ме биеше при гореизброените безобидни бели, но ако е нещо наистина сериозно, съвсем тихо и спокойно ми посочваше грешките, и дори криеше от майка, защото знае как тя ще се развика (та за да ми спести скандала с нея) ...

За сравнение, мнението на майка ми почти никога не съм го вземала на сериозно ...

Мен баща ми никога не ме е удрял,много рядко ме наказваше в ъгъла,да се е случило два-три пъти(но все пак аз от 5-6 годишна не живея с него).За сметка на това майка ми ми дърпаше ушите Един-единствен шамар ми е удряла,помня че я дразних умишлено и нещо много се лигавих.Обаче забавното е,че ми се клатеше зъб,беше останал на конец,дето се вика.Шамара не беше особено силен,ама зъба ми падна.И аз като ревнах....ауууу,изби ми зъба...Милата ми майка,така се уплаши,че чак се разплака.А мен всъщност изобщо не ме заболя,по-скоро бях обидена за шамара.Още ми е гузно,че така драматизирах,и то съвсем умишлено. Като цяло не са ме били,ама и аз не бях особено палава.

Ама аз не виждам тук някой да те кара да следваш логиката му.
Разбрахме, че това не е твоят начин, но недей да си налагаш мнението. Нито хора с хора си приличат, нито пък деца.
Това, че така действаш с твоето дете, не означава, че е правилно и за моето или на някой друг.
Като гледам, хората си разказват в темата какво са преживели и как им се е отразило, ако въобще им се е отразило.
Само ти след всеки пост пускаш реплики. На всяка цена трябва да сме като теб и твоето дете. Ми няма как да стане.

мария 123 и твоето е начин на наказание, само че друг. Не мислиш ли, че е възможно след време детето ти да те упрекне именно за това? Така или иначе, налагаме наказание и след време ще се види какъв е ефекта му.
Понякога аз съм си мислила, че е било по-добре да ме ударят, да ми се накарат, отколкото "цивилизовано" с думи да ме накарат да разбера, че съм направила нещо лошо /разбирай сарказъм, префинени обиди и прочее, които се помнят много по-дълго)

Осъзнах, че "НЕ" трябва да е поне 5 пъти по-малко от "ДА" или замълчаването, за да можеш да си отпуснеш нервичките! Това е като начало! И има ефект!

Здаравейте, и аз и сестра ми сме били жестоко бити от баща ми, за това, че не знаем азбуката на 4 год. или рицитираме не съвсем точно стихотворението на Хр. Ботев и така нататък. Слава богу мисля, че поне аз нямам сериозни психически отклонения и дори не се сещах за това докато не се роди сина ми. Започнах да изживявам целия кошмар отначало, въпреки, че като дете го смятах за нещо нормално, но сега ми е много тежко. Не ми го побира главата, как една майка ще остави мъжа й да и прибива детето, но както и да е. Старая се никога да не удрям сина ми, но ми коства много усилия. Първосигнално винаги ми идва да го перна през ръцете (което се е случвало няколко пъти), чета много, и се старая да му забранявам възможно най-малко неща, но винаги съм се питала къде е границата? Искам детето ми да живее щастливо и да не му подтискам чувствата, да бъде себе си, и от друга страна не търпя никакви лигавщини и компромиси със забранените неща. Много е сложно и може много да се говори, но хайде да не ви отегчавам. 

А защо не търпиш "лигавщини" ?!? Нали говорим за дете, ти очакваш да се държи като възрастен ли?