Били ли са ви като деца?

Понеже чета, чета и като че на различни езици говорим - може ли да помоля пошляпващите да споделят някоя ситуация, при която са шляпнали? Не е заяждане, искрено питам, Виктори най-вече.

Бърди, случаите на шляпване, които намирам за допустими, са при заплаха
за живота или здравето на детето или на други човешки същества, и то при
101 път, а 100 пъти преди това е обяснявано, показвано, прилагани са дру-
ги начини, но не са сработили.
Моят опит е спрямо дете, момченце, с мускули като камъчета, придобити от
неспирно търчане и скачане, на което в неговата 2.5-3 годишна възраст се
удря шамар по дупето след поредно (е, може и да не е 101-во) изхвърчане
на улицата с оживено движение. Родителите - млади и прави, нежелаещи
да бият детето си, но и не смогващи да го догонват. Обяснявано е, хващан
е многократно, вкл. с прибиране вкъщи, абе изпробван е целият арсенал от
средства. Не е възможно да го държат вкъщи, за да го предпазят от самия
него си. Добре, за да възпра потоците на: "Хайде стига с тия изскачащи на
пътя", ще кажа само, че Бърди попита, аз отговорих.
Нека допълня: майката е била бита доста жестоко от своя баща. Което до-
веде до това, че преди тези случки, не искаше и да се продума, че едно де-
те може да се бие. Един път, след поредно изтичване под колите, след като
на косъм се отървава хлапето, тя почти припада, и няколко дни поред не
можеше да дойде на себе си. На търпението ѝ съм се изумявала. 

Асса,
в този случай наистина е обяснимо (не казвам приемливо, човешко е обаче), само че силно се съмнявам в ефекта на действието. Спря ли да буйства след удрянето? За малко, може би...

Според мен ситуациите при Виктори са многобройни. Ако съдим по това:

Да, престана да тича там, където се движат коли.
Не му пречи да тича в парка, където няма коли. Не съм съгласна, че не е приемливо.
Щом е сработило - приемливо е. А и да не беше - пак щеше да е приемливо, защото
поне и това ще са опитали. Хлапето е страшно подвижно и е необходимо всеки ден
да се извежда да потича, че иначе лошо ... вкъщи не се изтрайва, той не може и да
заспи от неизразходвана енергия.

Допълвам - идеята не беше да спре да буйства, а само да не тича там, където се дви-
жат коли. Иначе, излезем ли парка, си е все същото търчане и за това тичане никой
не го удря.

Отнасяла съм по някой шамар. Случаите се броят на пръстите на едната ми ръка. Но като се замисля с какво съм ги заслужила... Горките ми родители. Изправяла съм ги на нокти доста често.

Вместо да се врътна и да му зашия един през устата без много-много да обяснявам (защото трябвало да се действа решително, видите ли) щях да го попитам дали знае какво значи и да му обясня какви точно хора употребяват думата свободно и защо той не иска да е такъв човек. В случая майка му на нищо не го е научила за обноските и лошите думи. Научила го е просто, че тя удря, когато чуе тази дума. Баща ми си продължил да псува със съучениците си, след това с колегите си, с всички.

Ако по време на моето тийнейджърство имаше наркотици, вероятно и аз щях да ги пробвам. За да съм модерна, актуална, и в крайна сметка да се харесвам на другите, а оттук и на себе си.
Просто от мен все се изискваше, изискваше, изискваше, и когато нещо не покриваше тези изисквания, бях "пошляпвана". Възпитателно, разбира се, да не помислите, че без причина....

Аз свърших. Време беше, заседях се в тази тема. Много се надявам, че на никого
няма да се наложи да използва шамара и да разчиства последствията от негова-
та неправилна (необмислена) употреба. Искрена съм.
Сполай ви!

Разбира се! Ще дам пример.

В магазина сме и съм казала на детето, че ще му взема мечето Барни. Обаче малкият си харесва едно... нещо с бонбонки и играчка, по 8 лева са. И поисква, разбира се. Аз му казвам, че нямаме парички, тази играчка е много скъпа, ако иска, да я разгледа и да я остави и т.н. Той обаче започва да се инати, тръгва и да се разплаква, през което време плащам на касата. Излизаме, вече ревящи, от магазина (взимам го на ръце, че не иска да тръгва). И вървим, държим се за ръчичка, и рев, ама все по-силен. Давам му мечето Барни. Не го иска, хвърля го на земята. Ок, взимам го и го прибирам в торбата. Ревът и една интересна реакция като тропане с краката, се усилват. Детето не иска вече и да ходи, хващам го за ръка, дърпа се, и нарочно ляга на земята. Изправям го, краката му "омекват", през което време избутва торбата с покупките и някои се разсипват на тротоара... След плясване по дупето, заедно с "Ти така ли ще лягаш по земята!" (казано с ядосан, но нисък тон), краката вече не са омекнали, детето продължава да хленчи, но тръшкането и ревът почти веднага престават и ходим нормално по улицата. Аз известно време мълча, да не го изнервям, след което започвам да му говоря нещо за градинката с цветя, покрай която минаваме, и той, вече с усмивка на лицето, успокоен, щастлив, спира и ме пита за мечето Барни.

И "любимият" на много майки пример: Излизаме на разходка. За да стигнем до детската площадка, пресичаме улица без светофари, която е почти до входа. Детето тръгва, тичайки точно към улицата. Веднага го извиквам (още заключвам входната врата на блока), но детето на 2-3 метра от мен "не ме чува". Почти веднага, изпуснала вече и ключове и всичко на земята, изтичвам до него и го хващам, и виждайки задаващата се кола точно пред нас, веднага го отстранявам от улицата и 3 секунди по-късно колата минава с немалка скорост. Дишам дълбоко, поглеждам детето в очите и му казвам нещо за изскачане по улицата, колите, да ме държи за ръка, нещо там казвам, при което той, видял нещо интересно на отсрещната страна на улицата, започва да се извива от ръцете ми, за да пресече пак улицата, и изобщо не чува какво му говоря. Ето тук е мястото на плясването. Резултат - спира се, разстроен, защото това рядко му се случва, и обикновено знае, че е сгафил, изслушва каквото имам да му кажа, поглежда, като му посоча минаващите коли, съгласява се, "обещава" да не изскача на улицата и да изчака да пресечем заедно, показвам му пак колите как минават (не че за пръв път ги вижда...) и отиваме да си съберем нещата от пред входа.

В момента не се сещам за други примери, наистина не се случва често. А например след това в магазина никога не сме имали този проблем пак, 2-3 пъти хленчене за играчка, но успявах да му обясня защо не може и как ще му взема като получа заплата (аз исках да му взема, но просто не можех тогава), разбрахме се, и така, после вече нямаше и хленченето. Пазаруването стана нормално - влизаме, харесваме си неща, ако той иска нещо различно от обещаното, ми го показва "за одобрение", без да се тръшка и да недоволства, ако му кажа "Да, много е хубаво, хайде да го приберем пак при другите".
А колкото до пресичането на улицата, вече като излезем, стига до ръба на тротоара, поглежда, обръща се към мен, казва "Няма кола", поглеждам и аз, виждам че няма, похвалвам го ("Браво на детето, точно така, няма кола, значи минаваме") и пресичаме. А някой път има кола и детето ми я посочва и казва "Чакаме колата да мине", аз пак го хваля и след колата минаваме. А напоследък като се спре на тротоара, иска да изчака дори тези коли, които още едва се виждат, на което вече взех да обяснявам как те са много далече и можем да минем, ако сме бързи (а ние и като охлюви да ходим, можем да минем, но както и да е ).

Съгласна съм. Аз говоря за емоционална неутралност на родителя, а тя напълно изключва сръдни и лишаване от внимание, което за детето е голямо наказание. Да си емоционално не въвлечен в сцената означава да не ядосваш, притесняваш, страхуваш, а това позволява ситуацията да бъде много по- лесно овладяна и да се подберат адекватните средства. Един напълно спокоен родител в истерична ситуация дава тон и на детето, и то се успокоява много по- лесно, много по- лесно разбира и защо онова, което иска в момента не е разрешено, не е подходящо или не е възможно.

По повод на австрийските деца, мога да ти дам подобен пример с деца от разни северни нации, но като цяло въпросните нации имат различен тип нервна система, различен темперамент и е нормално децата им да са по- кротки и обрани. Ако отидеш на постановка с испанчета ще останеш със съвсем различно впечатление и това не е въпрос само на възпитание.

Ако темата се връща пак към нужния шамар пак ще се стигне до нерви и скандали, ненужни, според мен. Приемам, че някой в пристъп на неовладяност може да постъпи по този начин, това надали ще остави трайни последствия у детето. Възпитанието е цялостен процес и не виждам смисъл в тежестта на инцидентния шамар, дали като осъзнато средство или като изпускане на нерви. Не вярвам да е фактор в никаква посока. За системния шамар вече казах какво мисля, но  за мен проблема е, че е общоприето като нормално. Предполагам и това ще се промени с времето.

Бърди, и аз не съм Виктори, но ще си позволя да ти отговоря. Моите деца никога не са бити заради изцапване, неядене, необличане, чупене или неспане например. Като много малки ги прегръщахме в израз на поощрение, а ги удряхме като индикация за "категорично не" /котлони, скубане, обидни думи, хапане, катерене по парапети, дърпане по улици и пр./ - важно беше да комуникираме с тях на физическо ниво от възможно най-рано, за да им дадем правото комфортно да се настанят в света. Оставям на теб да прецениш как и с каква сила сме ги пребивали  Общо взето, към третата си годишнина и двамата ясно осъзнаваха какво, къде и как може и не може. Не са гениални, нито кристални, подчертавам. Работим с тях на принципа "почти всичко е позволено при определени обстоятелства". Четиригодишни деца, на които тепърва трябва да се разясняват елементарни неща като "не можеш да наричаш майка си "тъпачка" или "не можеш да отнемаш чужда вещ", за мен е неприемлива ситуация.

След това случаите се броят на пръстите на една ръка. Дъщеря ми яде овладян и премерен пердах, когато ухапа неистово брат си /3.5г/. Знаеше какво прави и го направи въпреки принципните ни обяснения. Повече не ухапа никого и нищо. Пак тя яде осъзнат пердах, когато я заварихме да се върти за стотен път насред стаята, въпреки милионите ни слова и предупреждения по въпроса, и въпреки предходното пробиване на слепоочието, което по същия начин си причини /4г./. Е, спря да се върти. Синът ми беше последно ошамарен преди няколко години, защото съзнателно и манипулативно накисна сестра си, а после се изкефи, че тя го отнесе, а той не. Ей такива неща. Дано става ясно. Няма пристъпи, няма нерви, няма кървища и голи деца пред вратата. Сега вече няма и шамари де, на 5+ и на 7 са.

Когато младежът ни открадна за първи път, дори не му се карахме - говорихме с него и го накарахме да върне откраднатото, плюс да се извини. Когато отряза половината коса на сестра си с ножицата, щото й влизала в очите, пак не сме го били или наказвали. Когато отключи вратата в 6 сутринта и я изведе на двора да газят дружно калта /на 1г. и нещо и на 3г./ - пак. Когато двамата изрисуваха половината стена в стаята си, щото да бъдела по-красива - също. Когато дъщеря ми посъветва един въздебел приятел да не яде толкова много сладко и да спортува повече или пък когато изсипа хладилника на земята, за да приготви закуска за всички ни - също. По тези въпроси разговорите вършат отлична работа засега, но пък ако случаите се заповтарят или запотретят, не знам, положението вече ще е различно и сигурно няма да сме тъй разговорливи с баща им.

Наистина ли мислите, че всички пишещи тук "пошляпващи" майки правят това за всяко едно провинение на детето, а си изтриха клавиатурите да обясняват, че пошляпват само в крайни и екстремни/опасни сигуации?
Ако за вас опасните ситуации са изцапване, счупване на нещо, търкаляне и т.н., то значи грешката си е във вашия телевизор.
Не мога да говоря от името на другите, но това, което и аз съм казала, както и онова, което разбирам от прочетеното на "пошляпващите" мами, не са гореописаните провинения и детски бели, а доста по-опасни случаи. Ето и примери: тичане на улицата, скубане/хапене/щипане/грубости с друго дете, упорито пипане (като на инат) на контакти/котлони/опасни ел. уреди/тежки и опасни стъкларии, инатливо тичане към опасни водни басейни, грубост и насилие към животни и т.н.
И това са опасните случаи, в които детето се инати и не разбира от прости и кратки обяснения, т.е. то повтаря/потретва действието си, въпреки устната забележка. Ако са само единични случаи и след обяснението детето възприема всичко спокойно, потупване едва ли ще има, дори и от "пошляпващите" майки...

Servalan Има и други средства извън разговорите, особено при малки деца. Ако на детето още от съвсем малко, преди годинка му се покаже, че опасните неща трябва да се избягват след това детето се съобразява и с думите. Имам предвид следното, детето прави нещо, с което ще се нарани или ще нарани друг и родителят обяснява, но обяснявайки го отстранява от мястото, отнема предмета и го лишава от възможността да продължи. Ако се следва подобна схема, но всеки път и на ранна възраст, когато детето е по- голямо знае, че няма да има възможност да продължи с онова, което не е редно да прави и най- често избира да спре само. Тогава вместо шамар може да се ползва изречението "Да те спра аз или ще се спреш сам/а".

За мен най- голямата заблуда е, че родителите, които не шамаросват задължително пропускат да поставят граници около децата си и ги оставят да правят каквото си искат. Това, също погрешно, някои наричат либерален подход, а то си е чиста липса на родител. Има достатъчно начини извън шамара едно дете да опознае границите на света и да се научи да се съобразява с тях. Иска се повече търпение и най- вече обединение на всички гледачи на детето около един подход.

Ок, отстраняването на предмета е хубаво нещо, но какво ако не можем да отстраним предмета. Например, не можем да преместим печката/камината на друго място, не можем да заковем контактите (хайде, за тях има разни предпазители за деца, но не съм сигурна дали са толкова стабилни и едно малко по-упорито дете не може да ги откачи), не можем да затворим улицата, която е непосредствено пред входната врата, можем да дръпнем детето от пързалката, където скубе другите, един-два-три пъти, но не можем да накараме всички майки да си изпокрият децата и т.н.
Т.е. не винаги и завинаги можем да лишим едно дете от средата, която го провокира да прави страшни неща. А какво, ако отстраняването не помага и то още повече се инати?
Та, така, тия са ми мислите в главата.

П.П. По тоя повод имах приятелка, която ми разказа какво е правила като дете (по разкази на майка й, разбира се). Още като е била съвсем малка, намерила куките на майка си (която в същото време стои и гледа тв), занесла ги до контакта и решила да ги пъхне вътре. В момента, в който е посягала да пъхне и втората кука, майка й се е обърнала и е изпищяла. Детето се е стреснало, но майка й казва, че я е плеснала през ръцете. Не мисля, че в случая майката е извършила престъпление, честно.