Моите разкази

Валентина, ще бъде ли нахално, ако помоля за другарска критика и на това:

Здравейте, разкошна темичка.
За да не е спам, ще се включа с част от един мой разказ.

Малката фея, всъщност не беше вече толкова малка. Нейното телце беше крехко, слабичко и нежно. Тя имаше малки и стегнати, приятно закръглени гърди. Стегнато дупе, леко вирнато нагоре. Имаше разкошна дълга до дупето коса с цвят на кестен. Очите й бяха кафеви, с формата на бадем, излъчващи много топлина, невинност и мъдростта на бухала. В нейното същество по странен и неповторим начин се бяха вплели невинността на дете, мъдростта на възрастен човек и дяволски желания.

Наричаха я “Малката фея” защото от малка приличаше на фея. Беше едфирно същество с прозрачна кожа и разкошни къдрици, които в последствие придобиха цвета на кестен. Беше мило и нежно дете, харесваше се на всички. Майка й мечтаеше тя да стане балерина…Тя мечтаеше да стане ветринарен лекар. Просто обожаваше животните. В крайна сметка не се случи нито едното, нито другото. Живота я завъртя в съвсем различна посока. Професията, която тя си избра беше също хуманна. Щеше да помага на хора, който са изпаднали в временна неспособност да се справят със собствените си проблеми, хора изпаднали в нужда. Тя обичаше да се чувства полезна, обичаше да се раздава. Имаше невероятно чаровна усмивка, която никога не слизаше от лицето й независимо то настроението в което беше. Точно заради това, никой не предполагаше, че и тя има проблеми като всички нормални хора. Никой не беше успял да стигне до нейното голямо и топло сърце, къдто имаше място за всички и всичко. А може би никой не беше пожелал да стигне до там…
Ако ви е харесал ще ви покажа и края  

Първото, което трябва да научи един кандидат за писател, е правописа. Само заострям вниманието, уважаеми творци.  

Валентина и аз моля за критика 

Аз изобщо не претендирам да съм или да ставам писател. 
Съгласна съм за правописа!
Въпреки това не мисля, че скоро ще си редактирам разказите. Написани са на един дъх, вложена е емоция в тях.
Прекрасни неща пишете 

Здравейте, момичета! Много късно отварям темата и нямам време сега, но обещавам, че ще си кажа мнението за всички произведения, които ме помолихте, но повече бих се радвала да прочета и аз коментари на други от вас върху същите произведения. Все пак темата не е "Вие поствате, Валентина коментира" 

За правописа съм съгласна с Дона Флор, направо я подкрепям с 2 ръце, а с кокошинката не съм съгласна в тази връзка, че нещо, написано на 1 дъх или нещо, носещо емоция, няма право да бъде грамотно написано. Включете опцията за проверка на правописа в word-а! Всеки може да допусне техническа грешка в бързото писане, за това е този спел чек. Да не говорим, че грешките от незнание с течение на времето стават все по-малко - все пак, човек се учи и докато пише!

И също, кокошинката, защо да не се четат разказите повторно?!? Първия път ги пишеш на един дъх, изливаш си емоцията, с второто четене редактираш, тъй като ще откриеш, че нещо е можело да се каже и с някоя друга дума, която по-добре звучи до съседни, а носи същото послание, т.е. емоцията не е нарушена. С всяко следващо четене, ще откриваш нови неща за изглаждане, текстът ще става по-добър. Би трябвало да се изчистят повторенията, излишните описания, на места пък - да се донапишат нещата.

До утре!

Здравей, колди! Четох много внимателно текста, някои изречения по няколко пъти, въпреки че отделни от тях така и не ги разбирах до край, четох целия текст няколко пъти от край до край. Всичко това ти го казвам, за да подчертая, че текстът е написан прекалено сложно, но най-хубавото, което мога да кажа по този въпрос е, че не е имало нужда да е толкова сложно. Изглежда така, като че ли излишно е усложнявано, но твърдо вярвам, че в действиеталност не е. По-скоро го оприличавам на писане, което е било съпроводено с липса на муза, но тук съдя по себе си, признавам си – и аз съм имала такива моменти, но съм се напъвала да пиша, била съм си поставяла срокове, НО: категорично, на свежа глава на следващия ден чета, чета и пак чета, тежкият текст от предишния ден се поизглажда, излишното се елиминира, неясното се изяснява. Чете се, чете се и пак се чете.

Ето и конкретните ми примери за това мое мнение:
1.   "Приглушени като мъжделива светлина шепоти се гонеха из..." – сравнението "като мъжделива светлина" утежнява изречението. Лично съм се връщала за да го разбера, да си го представя, да осъзная защо шепотите са били сравнени точно по този начин. И дали ако беше казано просто " Приглушени шепоти се гонеха из Стаята с огледалата" нямаше да е по-просто, ясно. Също и сравнението в изречението "...звукът се удряше като светлинен лъч в несъществуващите стени и отекваше в съзнанието ми." – дълго време се мъчех да го разбера: той звукът хубаво се удря някъде и отеква другаде, но как се удря светлинен лъч в несъществуващи стени? Ако се каже просто " звукът се удряше в несъществуващите стени и отекваше в съзнанието ми." е по-просто, по-разбираемо, да не говорим, че и по-силно!
2.   Описанието на огледалата "Малки черни неравни линийки ги разделяха на асиметрични форми, някои сякаш счупени и триизмерни, но всичко беше огледално." – не можах да си го представя също. Защо линийки разделят огледалата, това са просто линиите на допир на отделните огледала с различна форма ли? Поне така излиза от "асиметрични форми" и "някои сякаш счупени", но що е то "триизмерни" – линиите ли, огледалата ли, как така триизмерни, което и да е от тях. Сложно е. Пак като че ли нарочно.
3.   Изреченията " Виждах Зара, отразяваща се навсякъде около мен, с тревожен поглед и разпилени черни коси. Не бях сигурна дали момичето, което виждах, бях аз." Са добри сами по себе си, но едно до друго всеки път ме заблуждаваха, че се говори за различни хора – за Зара която авторът вижда навсякъде, и за момичето, за което авторът не е сигурен, че е самият той. Колко души са там, трима? Или двама? А май Зара е отражение на авторката. Ако е така, просто второто изречение можеше да бъде " Не бях сигурна дали това бях аз." Например.
4.   Моментът с търсенето на изхода – "не можах да намеря изхода" (което означава, че го е търсила), разбрала е, че няма такъв, но това не я интересува?!? (може би ВЕЧЕ не я интересува!, от един момент нататък не я интересува), осъзнава, че винаги го е знаела – предполагам, че е знаела, че няма изход, но се чудех известно време.
5.   Редува се действие, развитие, с разсъждения, в което няма лошо, но не виждам свързаност между всички тях. Мисля, че ако текстът се разчупи на повече абзаци ще има повече ефект, ще се изчисти и в голяма степен самичък! Някой абзац може да е от 1 изречение, друго от 1 дума, трето да е по-дълго – нека да си го усети сама, ако искаш пак го прати после. Ако искаш, мога да го пипна и аз в някакво предложение, но това не е много градивно обикновено.
6.   Харесва ми това с повтарянето на жестовете на персонажа и образа в огледалото, и обратното – най-накрая, нещо типично за огледален образ! Това прави и добър контраст с момента, в който се говори, че Зара в различните късчета стъкло е изживявала различни ситуации.
7.   Не разбрах идеята – многото отражения са всичките лица на авторката или нещо от този род? Има нужда от още някое друго изречение, което ще налее смисъл във всичко това. Как е попаднала авторката там? Какво й е толкова на тази Стая с огледалата, че се заключва накрая "Все пак, това беше просто Стаята с огледалата", сякаш трябва да сме вече наясно с нещата, относно идеята?
8.   Всичко ми звучи като някакъв сън, но според мен, дори сънищата, разказани в произведенията, трябва да дават някаква информация, да разкриват идея – според някои психоаналитици (психолози?!?, психиатри?!?  ), те са отражение на действителността ни, на емоциите ни през деня, на вълненията ни, не може просто да стоят така в произведението, напълно абстрактно. Да не говорим, ако самата същност, самата цялост на произведението е това.

И накрая, да кажа, че това все пак е произведение на едно младо момиче, което още търси себе си, понякога подражава на нещо, понякога и не усеща на какво – съветът ми е, да не търси хита в излиянието си, абстрактността. Нека си лее текст, който извира от нея самата, да не й пука кой ще го чете, дали някой ще го чете въобще. И моята майка и до днес ми казва – когато един автор пише, той трябва да го прави първо за себе си! И да не му пука ще го продаде ли, колко ще спечели от това, ако сложи нещо по-така, дали би ангажирал повече читатели!

Желая й успех и много вдъхновение! На косъм, макар и дебел, е от шедьовъра, според мен – но накратко: ако се поиграе с абзаците, избегнат се излишните сравнения и се помисли малко повече за подчертаване на идеята, с една слаба последваща редакция след това, ще стане много добро, лесно за четене!

Здравей, Валя, благодаря за критиката и усилията.
Дъщеря ми остана много доволна от подробния ти анализ.
Аз лично обаче се озадачих. За мен целия текст носи вълшебство и ме пренася в друг свят, буквално ме потапя в него. Именно изрази като "Приглушени като мъжделива светлина шепоти" са най-ценното за мен. Неординарните и унасящи като магия сравнения са неин специалитет, по мое мнение.
Идеята на писаното слово, разбира се е нещо, което всеки пречупва през собствените си разбирания. За мен фактът, че идеята на авторката не ни е умишлено набита в главите е само плюс.

Здравей, Колди! Аз за това смятам, че писатели има всякакви, стилове също, съвпадение на интересите би трябвало също да има, в такъв случай.

И нарочно призовах и други да се изказват аргументирано, иначе се знае - всички пляскаме в края на представлението: кой от култура, кой от възхищение!

Дъщеря ти има нещо много важно, което много деца на нейната възраст вероятно са нямали и затова са загърбили този свой интерес. Тя има твоята подкрепа, вярата ти в нея, а това е много много важно! Допълвам се: Преди 20 години написах първото си произведение, как да го определя сега - не беше голямо като роман, но чак новела да го нарека... голямо уважение от себе си ще му предам  Четоха го всички в класа, в междучасията, вкъщи, предаваха си го от ръка на ръка
(бях го написала на машина), голям хит беше. Една бивша съученичка ме попита даже в началото на тази година "Валя, пишеш ли още? Страхотно беше!" И родителите ми го четоха, но коментар - никакъв. Не се оскърбих, но продължих да пиша тайно. Пишех и събирах, след повече от 10 години взех едно от онези неща и започнах да го редактирам - през 2 години редактирах всичко до момента и дописвах нещо, работех само с муза все пак. Произведението ми ставаше все по-различно, все по-богато, все по-истинско. И след началото на тази година си го взех в ръце и си казах - ще го завърша, пък ако ще да се разчуе. Написах го. Майка ми го чете - поразена е, сега е зад гърба ми, гордее се с мен, подкрепя ме, а това ме амбицира толкова много: да не се отказвам, да вярвам в себе си! Да не говорим, че все пак го правя за удоволствие! Какво по-хубаво от това!

Аз пишех тайно, само 2 приятелки знаеха.
То и сега е почти така, не показвам 

Здравей, кокошинката! Ами, да, искам да видя края, или поне малко повече. Предимно искам да разбера Малката фея човек ли е, защото с "мъдростта на бухала", добавено към името й, се обърках.

Имам няколко коментара (може да ти изглеждат много нещата, но не са!):
:
1.   Малката фея би трябвало вече да е достатъчно голяма вече, нали така? Щом не се е реализирала в живота нито според мечтите си, нито според надеждите на майка си, значи е навършила определена възраст, за да я нарекат голям човек. В тази връзка (и по тази логика, естествено), описването на "телцето " й като телце затвърждава подвеждането ми за някакво друго същество от първи абзац. Тя може да е дребничка, крехка, слаба, нежна пак.
2.   Косата й – вместо "дълга до дупето" бих потърсила смисъл в "до кръста", защото така на мен ми "олеква" текста в целостта си. Върви наистина сериозен иначе. В първия абзац характеризираш косата "с цвят на кестен", а вече във втория отново повтаряш това.
3.   Замислих се върху "Дяволските желания" в съществото й. Да видим, дали искаш да кажеш, че притежава желанията на дявол (мисля си за нещо лошо, или нещо покварено) или искаш да кажеш, че е саможива, енергична, дива.
4.   Бих поизгладила някои изречения – "мечтаеше да стане ветеринарен лекар, защото обожаваше животните" (сливам ги, защото 1. разкъсването им на 2 изречения ме кара да вярвам, че във второто изречение има някакъв акцент, а не е просто пояснение, и 2. има по-добър ритъм), бих решила какво ще правя с "хора, изпаднали във временна неспособност да се справят със собствените си проблеми, хора изпаднали в нужда" защото мисля, че едното е излишно, или просто трябва да се разграничат повече, ако ги искаш и двете със собствен смисъл.
5.   Отново бих те посъветвала да пишеш, ползвайки спел чек-а, защото дори "бързането" не е достатъчно оправдателна причина, дори за форумския читател, който също трябва ад се уважава много.
6.   И да, бих искала да видя по-нататък – увлекателно ми е, за да продължа. Ако ни имаш доверие, го пусни. Ако не, не се притеснявай и го приеми като комплимент.

Момичета, искам да ви кажа, че ми харесва това, което правя, но не забравяйте, че съм просто един човек, който обича да чете, и който може да се аргументира кое къде не му допада. Нищо лично към вас!

Мила Валентина,дано не ставам нахална,но и аз моля за коментар

Здравей, Ванилия! Приятно ми беше да го чета този разказ, още повече че е писан от дете, а носи голяма житейска мъдрост. Напомня ми на моето произведение някога, в което обаче нещата просто интересно се случваха, но нямаше чак такава идея. Ще кажа само няколко неща на този етап, защото тя тепърва ще учи много, но ще трябва да го учи сама:
1.   Нека още в началото каже къде се развива действието.
2.   Да обърне внимание на правилата за пунктуация – след точка, запетайка и др. подобни знаци се оставя място, преди тях не. Спел чек също върши работа.
3.   Да обърне внимание на пряката реч – фразите, които използва са тежки, хората не говорят така. Ще дам 1-2 примера: "Заболях от рак" и "Късно откриха заболяването" в нормалната реч звучат така "Имам рак", "Късно ми го откриха" например.
4.   Да избягва натрупването на една и съща информация в 1 изречение: "С поглед ме търсеше, търсеше своята приятелка" и "Сега бе съвършено променена, съвършено различна" и др.
5.   Заглавието оправдава само последното изречение.
6.   Но пък последното изречение ми е любимо! Много разтърсващо.

Страшно много ти благодаря от мое и от нейно име     

Здравейте, не знам дали това е най-подходящото за постване, да не говорим, че е само част от 1 глава, но ще даде представа за стила ми.

Една стандартно предрешена битка

Виктор затвори вратата на таксито и прекоси улицата. Наближаваше девет сутринта. Изглеждаше много изморен, крайно самотен и твърде мрачен. Беше прекарал почти целия предишен ден в "Пирогов" и не мигна през цялата нощ, която се оказа трудна, скучна и много дълга. По ризата му стоеше кръвта му от вчера, а вероятно не беше и само неговата. Дясната му вежда беше шита, лявата му скула беше синя, а долната му устна беше сцепена, и това бяха само видимите белези от изминалото денонощие. Ходеше леко превит и дишаше тежко, тъй като го болеше ребро отдясно. Искаше само да се добере до дивана в ателието си, защото най-накрая усещаше тялото си отмаляло, и вярваше, че би поспал. Не забеляза колата на Ема на отсрещния тротоар, защото и през ум не му мина, че можеше да я завари тук и то по това време. Имаше нужда и да се обръсне най-накрая, но навярно би отложил това за по-късен час.
Прекоси градината и опита да отключи външната врата, но нито успя, нито разбра, че тя не беше заключена. Когато хвана бравата, усети как тя се раздвижи в дланта му и тогава Ема застана пред него.
– О! – каза неволно тя, без да иска да бъде пренебрежително груба. Беше изненадана да го види, дори достатъчно разочарована, тъй като, ако се беше организирала малко по-добре, щеше да е напуснала къщата преди поне половин час.
– Добро утро – отвърна мрачно Виктор. Премина покрай нея, натоварен с още повече негативно бреме, защото наистина не беше готов за тази среща, а с Ема нямаха навика просто да се разминават. Явно уговорката му с дивана на втория етаж засега отпадаше.
– Добре ли си? – попита Ема. Някъде вътре в гърдите й сърцето й се бе свило при сблъсъка с отчайващия му вид.
– Добре съм – измърмори той.
– Питам сериозно.
– Добре – повтори той. Тъкмо беше забелязал пътната чанта, която тя държеше в ръката си.
– Хубаво – съгласи се тя, нямаше избор. – Само искам да ти кажа, че това вчера беше една от най-големите глупости, които си правил до сега...
Нямаше настроение да му обяснява истинското си разочарование от него.
– Благодаря за мнението ти – каза иронично той. – Тук ли трябва да говорим?
– За какво да говорим? – беше незначително изненадана. – Нямаме какво да си говорим.
– Напротив, имаме – каза, дишайки тежко, Виктор. – Така и така си ни дошла на гости...
Знаеше, че ще го последва, и тръгна към всекидневната, като се стараеше да върви по-изправен и да диша по-леко, за да не подчертава поражението си пред агента на съперника. Приближи се до дивана и стисна зъби. Трябваха му няколко секунди, за да се престраши да седне, после още толкова, за да нормализира дишането си. Когато отвори очи, Ема вече стоеше пред него, права и хванала пътната си чанта с две ръце пред себе си.
– Нямам много време за приказки, Викторе, закъснявам за работа – каза тя. – Защо не отложим този разговор за друг път. И без това, не мисля, че има какво повече да си кажем...
– Къде са децата? – изпъшка Виктор, без да иска и без да регистрира последното й изречение. Къщата му изглеждаше убийствено тиха.
– Йова ги изведе на разходка – отговори Ема. Естествено, имаше предвид само по-малките.
– Къде е Елица? – попита той.
– Елица е при Стела – отговори тя със същия равен тон. Не че имаше  и смисъл да увърта, но в момента много не й пукаше, че ще трябва да дава повече обяснения, отколкото той е бил планирал в списъка си с въпроси. Дневната светлина се отразяваше поразително благоприятно върху възприятията й за тежките поражения.
– Какво прави при Стела?! – попита раздразнено той, все едно Стела не би била подходяща компания за никого на този свят. – Не е ли на училище?!
Всъщност, нямаше представа защо бе запитал изрично за Елица, след като много добре знаеше, че бе нормално да е на училище.
– Избяга! – отсече важно тя и пусна чантата на пода, което с тъпия си звук придаде повече значимост на съобщението й.
Виктор вдигна очи към нея с първоначална изненада, все едно в неподходящ момент бе произнесла нещо, само за да го провокира. После сбръчка вежди в подозрителна гримаса.
– Какво искаш да кажеш с това "избяга"?
Ема скръсти ръце пред гърдите си.
– Искам да кажа, че й казах за развода ни.
– Какво?!
Виктор скочи от мястото си и тя се отдръпна без да иска в страни. Странно, но от болката, която той изпитваше до преди секунди, нямаше и следа, но само на нея това й направи впечатление.
– Казах й, че ще се развеждаме – поясни Ема, макар че нямаше смисъл.
– Ти луда ли си?! Никой няма да се развежда!
– Нима? – Ема бе добила нездравото самочувствие на безстрашен воин в стандартно предрешена битка. – Аз и ти ще се развеждаме, забрави ли?
– Никой няма да се развежда! – махна категорично с ръка той. – Въобще не съм съгласен!
– О така ли?! Значи съм пропуснала да те попитам! – тя сложи ръце на кръста си и го изгледа с пренебрежително присвити очи. – Викторе, май още не ти е станало ясно, че става въпрос за мое решение, и въобще не ми пука за съгласието ти.
Виктор се пресегна към нея, сграбчи я ловко за ръката, с която тя заплашително го сочеше с пръст, след което я хвана за раменете с две ръце и я разтърси здраво.
– Как смееш да въвличаш децата в това?! Как смееш да им говориш, без да сме го обсъдили?!
– О, я стига! – Ема замахна с дясната си ръка по начин, който ловко я освободи от хватката му. – Ти с мен нещо обсъди ли през всичките тези години!
– Луда ли си, Ема?! Всички решения винаги сме вземали заедно с теб! – на свой ред размаха показалец към нея той.
– Прости ми, че не бях достатъчно ясна, Викторе! – изкрещя в лицето му тя. – Имах предвид връзката ти със сестра ми! Нея с мен съгласува ли я?!
Виктор се хвана за главата с двете си ръце и огледа тавана в агресивна безпомощност.
– Боже, Ема! Престани с това! Направил съм грешка! Нямаме ли вече право да обсъждаме нещата...
– Грешка ли?! – гласът на Ема прозвуча истерично изненадан. – Много дълга беше тази твоя грешка! Не беше ли редно по някое време да се събудиш? Или ти харесваше да си живееш с грешния сън?!
– Ема, нека не говорим за това сега!
– Ти искаше да говорим! – посочи го отново назидателно с пръст тя.
– Не съм искал да говорим за това, нека поговорим за...
– Да, бе, вярно! – извика за пореден път тя, изненадана от собствената си нетърпимост към него. – Ти за вас двамата със Стела никога на си говорил, та сега ли!
– Исках да поговорим като зрели хора! – изкрещя най-накрая и той в отговор. – Остави Стела на мира, нека седнем спокойно и нека обсъдим нашия живот!
– Ох, знаеш ли! – Ема с яд се наведе и рязко вдигна тежката пътна чанта за дръжката. Тонът й беше станал отегчен. – Не ми се говори за нашия живот. Такъв, явно, отдавна нямаме, или поне не е бил само наш...
– Ема, имаме три деца!
– Които явно не ти бяха достатъчни, за да приемеш семейството си като нещо достатъчно сериозно, Викторе! – повиши отново глас тя.
– Винаги съм гледал на семейството си сериозно! – извика той.
– Разбира се! Докато спиш с друга жена в продължение на години!
Тишината, която настъпи в стаята, остро разтърси цялата къща. Тук никой не беше произнасял думи, касаещи изневярата му по никакъв повод. Виктор зяпна, сякаш това, което чуваше, го поразяваше с жестокостта на ужасна новина.
– Ти какво си мислеше?! – попита го с ледено спокойствие тя. – Че не съм знаела досега ли? Колко наивен си, Викторе?!
Виктор сложи ръце на кръста си и отметна рязко глава назад, без да иска да покаже агресивност, като стисна очи. Някога, преди доста години, бе изгубил представа за начина, по който се правят признания или се потвърждават съмнения за връзка с друга жена. Но дали това стана, когато просто измина достатъчно време, за да свикне с този начин на живот, сякаш беше общоприет и правилен? Или се случи, когато реши, че го заслужаваше, щом така успешно се справяше с препятствията, които той му налагаше?
Ема преглътна трудно горчивата слюнка в устата си. Всъщност никой не й беше виновен, че в продължение на толкова години единственото решение, което вземаше, беше да чака. Да чака Виктор да се насити на Стела, да чака Стела да зареже Виктор, да чака някой друг да направи нещо, за което отдавна и тя самата беше достатъчно отговорна. Очевидно щеше да плаща сама и цената за неоправданата си пасивност.
Виктор наведе примирено глава напред.
– Ема, съжалявам – прошепна той достатъчно тихо, така че тя едва го чу. – Съжалявам за всичко, което ти причиних. 
– Аз също съжалявам, Викторе – отговори кротко тя. – Защото имахме нещо, което много други семейства никога няма и да имат. Доверие си нямахме, това ни беше проблемът.