На 1 година и 8 месеца...

При подобни изблици , я извеждам от стаята, на тихо място след 1 минута вече се е успокоила.
Когато гнева е отминал мога да `и говоря. При моето дете помага...Търпение .

Минавам през този период - на удряне и хапане.Обяснявах и че така не се прави,че като хапе и удра мене или тати съответно боли,но тя го обръща на игра или се прави че не чува какво и говориш и започва да ми отвлича вниванието показвайки ми играчка,книжка или нещо си бърбори.И така до деня в който ми писна да обяснявам и да ме прави на "хахо" ме дръпна силно за косата,след което ме ухапа по ръката и аз и отвърна със същото.Е от тогава ( вече 2 седмици) не хапе и скубе.Знам че е жестоко,но след многото обяснение нагледно показаното ми помогна.Много от вас ще ме обвинят и ще ме разпънат на кръст,но всяко дете е индивидуално - при едни с обяснение и уговорки в ъгъла помага,но при нас не.При нас помогна нагледното обяснение.

Това не е вярно. Според психолозите (знам, че не ги тачиш много, но все пак...) децата започват да проявяват емпатия между година и половина и две години. Да, с възрастта, нещата се осъзнават по-добре, но за много деца около 2 години идеята, че другият изпитва болка и обида и достатъчно силен възпиращ фактор. За дъщеря ми мога да кажа, че още преди да навърши 18 месеца, ако видеше, че друго дете плаче, отиваше при него и го наблюдаваше много съсредоточено и често започваше да плаче с него. Аз й обяснявах защо плаче детето - че е паднало и го боли или пък че трябва да си ходят у дома и на него му е тъжно, защото иска още да играе. Тя отваряше дума за такива събития много пъти в рамките на деня - тоест занимавали са ума й. После започна да плаче за героите от книжките, за вълка от "Ну погоди", когато страдат. Сега винаги реагира с разкаяние и опит за утеха, ако й кажа, че е причинила болка на някого. Други майки писали по темата също разказват, че децата им се разкайват, когато осъзнаят, че са причинили болка, така че дъщеря ми не е някакво изключение.

Моята като не стане на нейното ако знаете как се тръшка от инат и почва да си хапе нещо от яд,но поне бързо й минава.Оставям я сама да й мине.Гледам да не я удрям,но понякога е неизбежно и това.

И моят син изпада в подобни състояния.Старая се да му отвличам вниманието с нещо друго

Ще ми бъде интересно да се запозная подробно с тези психолози, тъй като това тяхно откритие противоречи фундаментално не само на същината на емоционалното и физическо развитие на индивида, известно до момента, но и разглежда етапите на мозъчното ни съзряване по един нов и непознат за мен начин. Та, къде казваш да чета за двегодишните емпати, освен в тази тема?

Само две неща да кажа - това е нормален период и всяко дете минава от там, така че това за психолозите може и да е вярно. Другото е, че дете се гледа с много любов и търпение. На мен ми свършват понякога, но се старая все повече след всяка изминала случка.

Здравейте, мами!

Изчетох всички съвети и за сега намерих този, който ми допада най-много - на Ескарина за хващането на ръцете. 

При мен проблемът е, че и аз като Valerie не искам малкия да вижда, че губя контрол, да викам, за да бъда чута или да го удрям...така си мисля, че му давам лош пример... Но досега съм правила именно това, без да искам, но съм излизала от себе си , за това и реших да ви пиша с молба за вашия опит.

Мислила съм даже и аз като Mel76 дали да не покажа с действия какво прави, но не посмях, именно заради идеята, че според мен ще му дам лош пример...

При нас проблемът е следния - сяда да яде и ако нещо не стане на неговото, хвърля със замах неща на пода (играчки, чашки), вади храна, иска да хвърли и чинията. В пътите, в които е успявал, съм се карала, защото си личи, че го прави нарочно и то няколко пъти, но резултатът все е бил - или се стряска, плаче и пак прави напук, или гледа-гледа и го обръща на игра. От два дни пробвам това с държането на ръцете и определено помага. 
Държа го силно и без да повишавам тон му казвам, че не е хубаво да рита/ удря/ скубе/ хвърля и прочее.
Той ме гледа в очите, сякаш ме проверява и в един момент му казвам, че сега го пускам и го моля да не ме рита/ удря и т.н. и той наистина след като го пусна, не прави нищо...За сега работи схемата, благодаря ви още веднъж! 

И с това съм напълно съгласна!

Хм,и моето дете е на 1.8 месеца. Никога не е хапало и не е  удряло,не само нас,но и други деца. Естествено като иска нещо се бунтува и плаче,но не е болка за умиране. Интересно ми стана че повечето от вашите деца скубят,удрят,хапят.. при нас няма такова нещо. В къщи тон не се повишава,колкото и да сме изморени или изнервени. Тя не е чувала висок тон,не се караме и не спорим пред нея. Всъщност не знам дали това има значение, склонна съм да мисля че просто децата минават през този така описан "агресивен период",но при моето дете конкретно- не се случва. Иначе страшно мрънка,инати се,тропа с краче като иска нещо,но агресия не проявява.

потрай, само да го види, че някое друго го прави и гледай сеира после. Малки сте...

Дъщеря ми също на тази възраст се пробва тепърва с удрянето. ))
Не и мина номера категорично, но и аз никога не съм я удряла като реакция на това, което тя прави.
Хващам и ръцете и обяснявам, че мама, тати, баба не се удрят. Държа я няколко секунди така и след това я пускам. Разбира много добре какво и се казва и какво се прави.

В случая с храната и глезотиите с нея, същото. В момента, в който реши да хвърля храна, да блъска и т.н. махам всичко и я оставям така. Изчаквам малко и пробвам пак да и върна храната, ако иска да яде - яде, ако не, махам всичко и приключваме с храненето.

Разбира се, че има значение, направо ви се възхищавам... Как успявате да не викате пред децата? И аз към това се стремя, но ми е ужасно трудно и не винаги успявам...
Как се справяте, къде е тайната? Убедена съм, че ако синът ми не ме е чувал да повишавам тон, може би нямаше да хвърля, знам ли...

По тази логика трябва да се биете вкъщи, за да се научи да посяга....Досега не съм виждала дете, което да не преминава през такъв период. Може и да има, но аз не познавам.
За емпатията ми се пише също, но ми се струва, че ще подкараме една стара песен на нов глас

У нас не повишаваме тон, не се бием, не бием детето, то не гледа телевизионни филмчета с агресивни герои, но мина през тази фаза. Това е естествена част от развитието, но децата я преживяват на различна възраст. Това е момента, в който децата искат да утвърдят себе си, но все още не са наясно с ограниченията при средствата и действат инстинктивно. Затова  и при агресивни възрастни се говори за инфантилност, защото всички носим естествена склонност към насилие и агресия, но с времето се приучаваме да я канализираме и култивираме определени задръжки. При възрастните хора, когато изтънее мозъчната кора, заради склероза се наблюдават същите нервни изблици и невъздържаност.

Колкото до емпатията- децата са способни на емпатия в различна степен, но не по начина, по който възрастните я разбират. Децата реално не ги е грижа за другите, не изпитват такива чувства- те затова са деца. От там идва и инфантилната представа за егоизъм- другите се грижат за теб на първо място, а не ти за себе си, да не говорим за тях. Тези неща се научават с времето. А и емпатията не може да помогне там, където няма достатъчна зрялост на мозъка, която да позволи стабилен процес на задържане. Там е проблема на децата, но и това се разрешава с времето и със съответните родителски насоки. Не съм За това да служи като извинение да обясним на детето тези неща на по- късна възраст, когато ще разбира и ще може да се спре. Напоителното обяснение от бебешка възраст на определени неща дава много трайни и добри резултати в бъдеще.
 С емпатията е хубаво да не се прекалява, защото е много лесно децата да развият убеждението, че отговарят за чувствата на другите, а това е манипулация и лъжа. crazy chick е права, че е хубаво детето да разбере, че не се удря по принцип, а не само, когато боли. В обществото има определени правила, които трябва да се спазват, за да може детето да се впише и да има успех в общуването. Това е достатъчен мотив- да спазваш правилата, които пазят и другите, и теб.