На 1 година и 8 месеца...

О, поласкана съм. Как ще ми препоръчаш да изказвам мнение, та да пасна на концепцията ти за некатегоричност и всеопрощаваща доброта?  Свободните квалификации противоречат на всичко, което прокламираш из този форум, нали разбираш? Ако бях на твое място, щях да бъда последователна и да се въздържам.

Доста интересно, и мъжът ми, между другото, точно това каза днес - не да се караме/ обяснявам СЛЕД това, а като видя, че посяга да хвърли нещо, просто да го взема и да не го оставям да стигне до край.

А на другите мами - не е вярно, че не ми е интересна темата и че не чета, просто в спора за емпатията и другите неща все още не съм компетентна и нямам какво да кажа, за това само чета.

И да, за мен форумът е много полезен, независимо дали има спорове или не, толкова много хора пишат, съвсем нормално е, но съвети и опит има за всеки, така че който кавото иска и му трябва, си отсява.

Хубава вечер на всички ви!  

С това принципно съм съгласна. Но пък смятам, че родителят може да сменя методите, просто защото очакват нещата да се получат бързо, но в един момент се оказва, че бърз начин няма и ключът към успеха е търпение и постоянство. Банално, но това за мен е истината за възпитанието. Както за развитието на чувството на емпатия са нужни години, така и за усвояване на умението за самоконтрол и за изразяване на емоциите по социално приемлив начин е нужно време. Да, естествено, възможна е и другата крайност, когато в един момент осъзнаваш, че си чакал прекалено дълго.  Но освен чисто субективни фактори (темперамент на детето, родителска интуиция, лична философия и пр.), които влияят на подобен тип решения, има и такива, които дават малко по-обективена представа, като да речем, поведенчески и психо-физологични характеристики в отделни етапи от развитието. Както, примерно, емпатията се смята, че достига някаква относително по-стабилна основа около 6-7 години, подобна стабилност на умението за самоконтрол се очаква към 3-4 години. Не само психолози, но и родители ще ти кажатат за импулсивното и/или агресивно поведение на детето, че е "период", който "отминава." Това, не означава да стоиш и да чакаш нещата да се решат от само себе си, естествено.  Мисля, че на всички тук  е ясно... Но означава да имаш по-реална представа за изискванията към детето.

Това с предлагането на алтернатива, вместо не-кане, и на мен ми е вършело работа. Така големият ни син като малък вместо да ни удря в опит да ни привлече вниманието, се научи да ни хваща за ръце.

С подобен подход може да се подходи и когато детето удря в следствие на силни чувства като яд, гняв. Примерно, да удря възглавница. Не всички психолози са категорични в този конкретен случай дали това е подходяща идея, защото не се овладява агресията, а само се пренасочва в друга посока, но пък е по-добре от това да посяга на хора.

И по този въпрос няма кой да спори. Само че в конкретен случай отстрани никой не може да каже къде е границата- дали трябва още ма-а-алко да потърпиш, или повече търпение е вече вредно за детето и за околните и е по- добре да потърсиш друг подход. Някои неща не търпят много дълго отлагане във времето. А за това с периодите, дето чакаш и отминават и аз съм абсолютно несъгласна. Периодите учат участващите в отношенията страни на определени неща и изискват активно, а не основно изчаквателно поведение. Важно е как ще излезем от тези периоди, а това вече зависи от нас, основно от родителя, като водеща възпитанието страна.
За мен по- скоро съществено е не толкова търпението и изчакването /то е просто вид позиция и начин на реакция/, колкото умението да се прецени трезво и обективно кога е нужно то и кога- смяна в метода или самата цел.
За малките деца отвличането на вниманието върви, но лично аз бих градирала така: обяснявам- нареждам /не всичко се разбира на съответната възраст, което не значи, че не трябва да се научи съответното правило/, отвличам внимание- карам се и вече дори съм склонна да последвам съвета на crazy chick  от началото на темата без никакви угризения, ако останалото не сработи, а целта ми е ясно, че е наложително да се постигне. За по- голямо дете определено санкциите и наградите вършат работа, когато убеждението е недостатъчно, у нас работят методите, физическо посягане не си позволявам /то наистина вече няма за кога с голямо дете/, но не ми е бивало и нужно.
За мен пренасочването на агресията е просто другият избор, наред с научаването тя да се контролира. Залагане изцяло на второто крие подводни камъни и пак опираме до конкретика, защото акумулираната /натрупана/ енергия има опасност да избухне в неконтролируеми граници при неочаквани ситуации.
Рядко определям методите като "добри" и "лоши" принципно. Това ми е прекалено елементарна плоскост и житейски не е оправдано. Има работещи и неработещи при конкретната ситуация и участници.

Дъщеря ми е на същата възраст и понякога се държи така,слава богу не ние е удряла,но си го отнасят играчките.Определено като и се скараме помага,също така ако и отвлека вниманието с нещо друго забравя за белята(е, не винаги но в повечето случаи).
Племенника е по голям,на 4г, и често се държи така и тя копира от него.Ако му се скарат обаче само се ожесточава и още повече започва да обижда и хвърля играчки.Имам предвид че при него игнорирането на постъпката и след това обяснения, че така не се прави след като се успокои имат по голям ефект.
Общо взето трябва да се ръководим от индивидуалността на детето,това което при едни помага, при други не.

Имам една най-добронамерена молба. В много теми като тази срещам описанията на деца, които реагират на забележка или повишен тон от страна на родител с влошаване на поведението, с още по-ожесточен инат, с раздразнение или дори "сърдене"... Как така?!   В смисъл, последствията от тези техни реакции какви са? Възможно ли е при градация на лошото поведение на детето да не следват по-сериозни мерки, а обратно, да се преминава към игнор или отвличане на вниманието например? Защото ако е така, няма нищо чудно в задълбочаването на проблемите и хроничните семейни драми... Персонално не съм попадала нито веднъж в такава ситуация - нито като дете ми е хрумвало, нито като родител съм го допускала - и просто недоумявам /не отричам, а недоумявам/ относно механизма, който я поражда.

Механизмът на тези ситуации не се различава от този при възрастните. Искаш да предизвикаш емоция в някого и е най- лесно да го ядосаш, а още по- силно се стремиш да го ядосаш, ако този човек демонстрира по- силни емоции, когато е ядосан, отколкото когато е радостен. Затова все казвам, че какъвто и метод да се използва най- важното е родителят да остане емоционално неутрален, за да не предизвика подобна ответна реакция. Гнева от страна на родителя е проява на слабост и децата използват тази слабост. Не че взаимоотношенията ни са на база на война, в която някой трябва да спечели, но детето се опитва да се наложи, да изпробва границите на родителите, изучава света с тези провокации. Затова едни родители получават в замяна на своето поведение нови истерии и инати, а други умеят да са убедителни със своето "Не" и детето го разбира. разбира се, при отпочинал или изначално по- уравновесен родител е по- лесно да се получи емоционална неутралност, а при родители, които прекарват цялото време сами с детето е по- трудно.

Това е моето обяснение. При възрастните предполагам си виждала или участвала в нещото наречено "омагьосания скандал", при който двама души могат с години да се дърлят с един и същи реплики без да им омръзне. Същото е.

Дъщеря ми е от тези, които не приемат повишаване на тон като начин за разрешаване на конфликт. Аз не смятам, че имам куче, а се грижа за човешко същество, изпитващо чувства и съм длъжна да уважавам тези чувства.
За мен единственият начин да се справиш с лошото поведение, е да се справиш с причината за него. Останалото е отбиване на номера и привидно-повърхностно подчинение.
Когато дъщеря ми се държи лошо, намирам причината (обикновено е очевидна) и я отстранявам. В резултат на което, детето започва да се държи добре. До сега не е имало ситуация, която да направи изключение от тази схема. Всъщност дъщеря ми е доста разбрана и би направила абсолютно всичко, което поискам от нея, стига да не го правя по унизителен начин (с крещене, шамари и заповеди).

Ако си изпусна нервите и се развикам, тя започва да плаче още по-отчаяно. Не смятам това за провинение, заслужаващо по-сериозно наказание (или каквото и да е наказание). Просто изразява унижението и огорчението си от поведението ми спрямо нея, което е съвсем нормално.

Майка ми на времето имаше обратния подход. При лошо поведение никога не е търсила причината, винаги наказваше проявлението и то беше крайният й стремеж - да се държа добре и да се подчинявам. Заради последвалите отношения между нас в резултат на този й подход, никой никога няма да бъде в състояние да ме убеди, че има нещо правилно в него.

Написах това по повод недоумението на crazy chick.

Да, Бояна, това е така, но мен по-скоро ме вълнува механизмът, по който на детето изобщо му хрумва да се надпреварва с родителя си - да го надвика, надприказва, надмогне, надинати или какъвто там е начинът му да оспорва авторитет. Плюс това, защо забележката и повишения тон са непременно проявления на безконтролна емоция и слабост? Навремето хич не ми е хрумвало да разглеждам майка си като крехка неврастеничка, да ти кажа, дори напротив - просто знаех, че съм пристъпила допустимата граница и следващия път размишлявах по-дълго, преди да го направя. И точно тук си мисля, че има фундаментално объркване, което в някои семейства води до нежелан резултат - родителят знае, че трябва да се наложи, но го спира убеждението, че ще потисне личността на детето; родителят знае, че търпи нетърпимо поведение, но се страхува да го прекрати на всяка цена, загрижен за собствения си имидж... У нас нещата са градирани горе-долу по описания от Judy начин, което означава, че всяко предизвикване на моя или бащиния авторитет води автоматично до скачане стъпка нагоре. Но и наистина не помня дете да ми се е оплезило насреща или да е отвърнало със смях на забележките ни. Може би защото някак предусещат, че това ще е краят на света...  


P.S. Ескарина, не подценявам в никакъв случай методите ти, но повярвай, когато децата растат на възраст и брой, някои от споменатите от теб подходи стават буквално утопични.

Не казвам, че повишаването на тон непременно е плод на изпускане на нервите. Просто, обяснявам защо децата правят напук. лично аз не приемам повишаването на тон и агресията като удачни методи, но това по отношение на мен. Моето дете ме разбира прекрасно и без да му повишавам тон. Други деца и други родители вероятно ще имат други взаимоотношения. Ако вярваш, че само повишаването на тон демонстрира твоята сериозност и увереност, вероятно само това ще създаде такова впечатление у детето. децата са много повече интуитивни и усещат кога сме склонни на отстъпки по някакъв въпрос и кога не, та формата има значение само за родителя. Не съм почитателка на пълното подчинение на авторитетите и превръщането им в страшилища, защото тези авторитети утре формират Свръх Аз-а на личността и то вътрешно ще се гълчи по същият начин, по който ние сме му крещели, сме го заплашвали или сме били груби. Предпочитам да подпомогна един по- щадящ и толерантен, макар и твърд бъдещ вътрешен авторитет, който няма да провокира детето ми да се съпротивлява и да отхвърля препоръките за здравословно поведение само, защото са направени със сила. Съжалявам ако не се изразявам много точно, но темата е огромна, а се опитвам да съм кратка. Ако не се разбира ясно ще уточня.

Когато повишавам тон, аз го правя абсолютно умишлено, преднамерено, знам какво ще кажа и как ще го кажа. Това не предизвиква насрещно гевизене, лиготене, рев, сърдитни, уплаха. Не включва заплахи и обиди. Първо- ползвам го рядко, да не инфлира като средство и второ- сериозна съм, спазвам наложените предварително от мен граници, а не изтерясвам, когато го правя. За пореден път- отношенията родител- дете намирам за различни от отношенията възрастен- възрастен и приятел- приятел. Това не изключва нито близост, нито помощ, нито обич, нито уважение.

Мога да кажа какво помагаше при нас за да се справим с хвърлянето на играчките. Синът ми беше горе-долу на тази възраст или може би 2-3 месеца по-голям. Основен фактор беше, че вече говореше. Когато хвърлеше нещо, да речем чукчето или колата, аз го вземах и го питах: "Какво се прави с чука/колата?" Той в първия момент винаги отвръщаше напук: "Хвърля се!" Аз му казвах как се играе със съответната играчка. АКо повтореше след мен, му я давах. В противен случай, ако пак кажеше, че се хвърля, я вдигах нависоко, а той съответно започваше да пищи, че си я иска. Аз пак го питах: "Какво се прави с чука/колата?" Той вече неохотно: "Чука се/ бута се" - ама с голямо нежелание произнесено   Казвах му: "Хайде тогава чукай/бутай" Давах му играчката и започваше да играе с нея по предназначение.
При моят син този метод проработи и доста бързо се отказа от запращането на играчките с всичка сила на пода.
Основното при мен е, че аз много рядко казвам "не прави така", "не прави това". Предпочитам да казвам какво да прави

Ох, ужас, колкото повече чета, толкова по-дълбоко размишлявам и май съвсем се обърках.
Абсолютно съм съгласна с Бояна Ламбер, както и с другите дами, които не одобряват повишаването на тон и т.н., но как да му обясня, когато:

- тръгваме навън, той обаче иска да пуска прахосмукачката (примерно) и аз му обяснявам, че трябва да излизаме, да се облечеме и т.н.; гушкам го и го водя да го обуя и се започват едни удари, скубане, ритници, каквото достигне общо взето. Отвличам внимание - нищо, пак иска да ме налага...

Къде бъркам?  

Идентични ситуации мога да ви дам колкото искате - за играчки, за забранени неща, за храна...

Често губя конторл, защото след няколкодневно обяснение и само стискане на ръце/ крака, след като ме е налагал безброй пъти, да, губя конторл и викам... Да, после съжалявам и да, после не знам как да постъпя...

А толкова искам да е най-доброто за него, но не онова добро, което му вреди...

Ето това ще си го разпечатам и залепя на хладилника!  

При нас проблемът е, че малкият не говори, но знам, че ще ме разбере, ако му кажа, че храната се папка, а не се хвърля.