Какво е новото при мен 13 /нефатална :-)/

Orange 72,голямо честито и от нас! Много щастие и чудесни коледни празници!  

И от нас едно огроооооооооомно честито, много радостни мигове за цялото семейство 

 
Честито, гледайте се и се обичайте! 

Ориндж, много, ама много ви се радвам! Чудесна новина, да сте живи и здрави!

Ориндж, много щастие за порасналото ви семейство. 

Orange 72,честито и от нас!
ЗДРАВИ И ЩАСТЛИВИ ДА СТЕ!

Записах малкия на таекоуон-до.

Два дни се чувствам виновна. Станал е толкова срамежлив на моменти. Първият път отидохме да гледаме – дали ще ни хареса спорта и треньора. (Имаме лош опит от детската от ски-треньор, който крещи и бие със щека през ръцете – от тогава не иска да чуе за ски).
Треньорът разреши той да погледа тренировката. Рев – „не мога на влезна, срам ме е, отказвам се!”. Убеждавах, успокоявах, помолих треньора да влезем заедно. Пусна ни. Чудесно, хареса му -„записвам се, утре съм на тренировка”.
На следващия ден пристигаме на тренировка, влиза и изхвърча като тапа – „срам ме е, нямам костюм”. Обяснявам –„Нищо и други нямат още костюм, ще поръчаме”. Рев, - „Срам ме е, отпиши ме!”. Накарах го насила да влезе. Стоя пред вратата, както стоях при тръгването на ясла… Сърцето ме боли като при тръгването в първи клас. Слушам, подскачам от всяко броене на корейски. Последните петнадесет минути от тренировката от залата се носи луд кикот на децата. Не знам какви игри им е измислял.
Излиза – доволен.

Искаш ли да тренираш? – Да! Да поръчвам ли кимоно? – Да, да!!

Никое от децата, също нови там, не реагира така. Трябваше ли да го насилвам да влезе?
Знаех, че ще му хареса. Но защо си тормозя детето?

Мамо Ира,

надали ще успея да ти помогна, но ще ти споделя моя опит.

В сина ми има много енергия. Освен това много го бива с всичко физическо. Има чудесна координация.
Но и доста го притесняват нови неща.
Направих малко грешки. Свързано с плуване и колело.

Преди повече от година го записахме на плуване. В Пловдив където живеем практически има само един начин това да се случи (стига да не си знаеш парите разбира се:).
Запознаване с басейна, треньорката, тренировката. Харесва ни започваме. Първия път беше добре. Не помня от кога не се бях притеснявал толкова много. Искаше ми да му хареса. Хареса му. Само дето излезна малко по-рано, че беше умрял от студ. На втория път един треньор се развика силно на децата си. Малкия направо се гипсира. Събличахме се точно. Абсолютно невъзможно беше да го убедим да слезне долу. И така следващите няколко седмици. Отказахме се.
Сякаш избързах. Сякаш го пришпорих да го прави когато аз сметнах, че е готов, че ще му хареса.
Така ми се искаше да се случи. Много го бива с плуването. Това лято беше невероятен. Плува с лекота и без страх. Но има и толкова енергия за харчене...

Втората ми издънка е с колелото. Преди година и половина свалих помощните му колелета. Според мен той караше почти без тях. Освен това даже малко му вдигнах седалката да му е уж по-лесно:) не се получи добре веднага и той отказа да кара колело. Мислех, че е временно. Не върнах помощните колелета. Но мина цяла зима бе да пипне колелото. Върнах ги обратно чак ранна пролет. Покара малко с тях после пак ги махнах и диването сладко тръгна веднага. Даже не успях да го държа. Само Имаше мънички проблеми с потеглянето, които бързо изчисти. Вече сме с ново колело и си правим по 10+ км заедно, че и в градски условия.

Всъщност исках да ти кажа, че ми е много трудно да намеря баланса между поощряването към занимания харчещи доста енергия и мен самия и моята оценка за тяхната важност. Т.е. прекаленото му побутване в нея посока.

Мама Ира не познавам момчето ти (колко ли е порастнало за 3 години от как съм го виждал!!!), но за моето съм сигурен, че му харесват много повече неща от тези, които има смелост да поиска и, че трябва да ставам все по-добър да ги разпознавам, поощрявам и подкрепям. Защото тази енергия е хубаво да отива на "по-правилно" място.
Само да успея да махна нараненото дете в мен за да не му преча толкова...

Иначе прав отговор. Според мен е трябвало и трябва да продължаваш:) Искам снимки с кимоното!!! Може и Боян да се навие:)

Магьоснико, благодаря за отговора. Правилно си разбрал терзанията ми.

Ние като енергийни запаси сме „перпетум мобиле” . Тренирали сме плуване и футбол в детската. Два пъти успешно и последния неуспешно ходихме на ски, пак от детската градина за по седмица. Но там беше познат колектив. Някак по-плавно беше.
Тревожеше ме, че като му се скарат (защото той всичко възприема на игра, а спорта изисква и дисциплина) може да ми каже – „Отпиши ме!” Е, на ставаше така, само изключение направих за ските, където и от други деца получих потвърждение, че треньорът е груб и избухлив.
Към футбола охладня. За баскет и войлей  още е малък. Май е най добър в акробатиката – по половин ден след училище сме само на кълбета и с вирнати крака. На батути правим салта-чудо… Колело кара без помощни от 2 годишен…

Мисля си друго. Той няма мъжки пример  у дома. Преди не беше тъй срамежлив, винаги е бил много чувствителен, но не толкова срамежлив. Аз ли бъркам нещо? Или е от възрастта? Може би затова се насочих към таекуондо – похвалиха ми треньора, който води групите. Доброжелателен, и дори като прави забележки, децата чувстват, че е с добро. Като гледах тренировката – всички слушаха, има дисциплина. Последната десетминутна веселба добави още плюсове към треньора.

А снимки ще пусна, не знам дали ще устискаме с тренировките, но костюм вече съм поръчала.

Между другото – там има група (удобно е събота и неделя са тренировките) и на по-малки. Гледах запъртъци на 4-5 г. Всички ходят с удоволствие. Ако софиянци проявят интерес ще дам инфо.

а някой да е видял трениране на седене на дупе, гледане на филмчета и играене на компютър? Щото аз такива тренировки търся - такъв мързел си гледам в къщи, че по някога ви завиждам искрено 

Магьосник, много правилно си описал отношението на бащите към синовете - все едно моят мъж гледам, пък и доста мъже около него 

Ми Зверче,

да ти кажа все повече се засичам как прехвърлям почти неволно някакви мои очаквания към моето минало детство ( все повече се пресещам за някакви станали или нестанали неща от тогава).
И това не ми харесва.
Иначе се опитвам да си имам другар в игрите в лицето на сина ми:)

Мама Ира, не че съм разбирач, но срама е почти чуждо понятие за децата в по-малка възраст. Може би истинския срам идва с възрастта и аз лично го свързам с голотата. Сина ми се опитва да се срамува като е гол пред други. Преди нямаше такова нещо. То е вярно, че и личния ни пример не е кой знае колко мотивиращ да се шляеш гол навън, но...
После срама се вменява честичко от родители. Не те ли е срам, че... Предполагам им е много странно на мъниците в началото да разберат аджеба какво е това животно срам и за какво се бори.
Със сигурност му липсва мъжки модел, но той може и да е от широко обкръжение, но ти си го знаеш.
Със сигурност не е толкова просто както ми се иска. Може би спецовете ще кажат кое е по скоро. Може би е от възрастта...
А тогава защо мен не ме е срам като съм такъв дъртак?

И сори за спама

Оз, ако става дума за голотата - може би се харесваш, затова не те е срам? Дано е така - хубаво е човек да се харесва

А, „срам”, смущение има и при по-малките, като израз на неувереност в себе си, когато излизат от обичайната си среда, когато осъзнават, че нещо не им се получава. Порастването е сложно нещо, според мен. При нас смущението се появи, като тръгнахме на училище, за мой ужас от този период датират и някои наши участия в битки. Затова го преживявам, затова си задавам въпроси… Досега, желанието за впечатления винаги е надделявало при него над „страха” или „смущението”.
Безспорно имам вина за това, въпреки че не съм от майките, които използват безсмисленото „не те ли е срам”, обяснявам до втръсване подробно, кое е добро и кое не… В случай, че изключва (често! ) реввам „Андрей!” , когато упорито опитва да скочи с пластмасова шейна от писта, която завършва със „скокче”, представляващо двуметрова отвесна стена…. Или същата писта се използва за спускане не със шейна, а за правене на салто…
Не е педагогично, но трябва да го опазя във всичките му експерименти…  Тъй че се случва при цялата свобода и да се налагам 
От време на време това все още действа. Скоро – няма да действа.

Мама Ира,
много, много познати картинки описваш. Маг, също, с плуването, голяма травма!
И аз така съм висяла пред врати, и ние сме се отказвали от неща, за които очевидно има талант малкия (който вече не е толкова малък).
От сегашната позиция не съжалявам, че не го насилих, въпреки намеците да не съм го лигавела, да не ставало само на неговото и пр.
За някои неща избързах, под натиск или от ентусиазъм, и не се получиха, за други избрахме варианта индивидуални уроци и тренировки. Сега той вече е достатъчно укрепнал да избира сам и да демонстрира самочувствие в ситуации, които доскоро биха били немислими.
Не е срам, неувереност е, изключително изострена нужда от чувство за сигурност и предвидимост. Зависи много от самите учители/треньори. С тях създаде връзка и научи неща, които от нас не може да научи. По това сме ги избирали, а не кой имал най-голям престиж в махалата.
Понякога ни се иска децата да бъдат по-смели, по-оправни, по-отворени, но те пък си имат други силни страни - тази силна чувствителност се превръща един ден в плюс. Само търпение му е майката и по-малко сравнения с грандиозните успехи на другите 'гарджета'. Нашите ще станат лебеди, но малко по-късно. 

И аз съм от "насилниците", но само за баткото (малката иска всичко).
И не се отказвам. Иззела съм функциите на таткото и не спестих нищо на баткото - от една до 3 годинки дежуряхме пред детските кътове докато другите родители си пиеха кафетаат, ски (от 2 годишен с мен на 4 на ски училище), плуване (от 4 годишен), училище на 6, колело на 2 колела кара от петгодишен (отслабнах с 4 кила тичайки из парка придържайки седалката)  ... и какво ли още не.

Всичко започва с кандърми, дърпане, рев. После много му харесва. Всяко ново начинание го плаши. Не е срам, по-скоро прилича на консерватизъм. Сега си гледа първия учебен ден в новото училище и се чуди защо се е дърпал и не е искал да се отдели.

Преди да имаме второ дете в къщи го свързвах със страхът от изоставянето и неизвестното при осиновените деца. От както обаче малкото, отворено към всички и всичко същество е в къщи съм разколебана в това обяснение на нещата. По-съм склонна да обяснявам държанието му с мъжки темерутлук и консерватизъм  .

Чувствах аз, че нещо не е наред. Връщам се от работа - Андрей лежи ?!?!?!, бузите червени. Измерих температурата - 39,6 температура. Цяла нощ не можах да я смъкна 40 - 39,6. Не ни подмина грипа....
Чак сега спадна на 38.