Какво е новото при мен 13 /нефатална :-)/

давах на ситната изопринозин и инфлуцид - температурата я държа само един ден, но аз започнах веднага като я вдигна 

Дзвер, mama-Ira  да минава по-бързо

Да не ме разберете грешно, като писах, че не насилвам: и моят син плува, кара ски (4 години ски-училище), играе тенис в представителния отбор на клуба, свири на два инструмента и ходи на школа по танци. За колелото не говорим - тука карат, преди да се научат да вървят Обаче нито едно от тези неща не сме постигнали 'просто като другите деца'. От плуване го отписахме, беше грешка да го запишем, на ски училище тръгна една година по-късно от нашите мераци, но затова пък после прескочи ниво, тенис в групова тренировка се оказа провал, местната музикална школа я заобикаляме и досега, имаме си други учители (не са по-скъпи), школата по танци е третата изпробвана и така... Слушам какво ми се казва, с думи и най-вече с поведение...

И аз не насилвам. Всъщност в ситуацията описана от Мама Ира, бих "поощрила" твърдо и непреклонно влизането за първи път в залата. Ако в последствие обаче детето каже, че не му харесва не настоявам.
Голямата има стршно много енергия. Ходи на ски през зимата, тренира таекуондо, тенис и състезателни танци. На плуване ходи няколко месеце и пожела да спре - треньора много викал по тях. Съгласих се с нея, не мога да я насилвам да плува.
После обаче, когато малката тръгна на плуване, каката пожела да ходи с нея и сега пак плува.
Малката ходи на състезателни танци, но първите няколко пъти леко се вкопчваше и не искаше да ме пусне да си тръгна. Харесва и но продължава да се притеснява особено, когато види в групата едно конкретно устато и невъзпитано девойче.

аз не насилвам и сигурно бъркам, но сърце не ми дава... за колелото - на 4 г. и половина баща му му свали помощните колела - реши, че му е време да се научи. Ситния отказа да кара без помощни колела. Баща му склони на моите молби, натяквания, упреци, заплахи и т.н. и след 2 дена му върна помощните колела... точно 2 седмици по-късно големия заяви, че не ги иска и се научи от раз... и моя мъж беше вдигнал седалката - така било по-удобно - по-удобно дрънки - детето не можеше да стъпи на земята седейки на седалката и се панираше - като я свалихме нещата тръгнаха много по-бързо и лесно...
помня като се качи за първи път на колело - ами въртеше педалите назад, че е по-лесно... половин година баща му бесня около него, че на нещо толкова елементарно не можел да се научи (тогава беше на 3 г. и половина)... детето отказа да кара колело - беше страшна драма в къщи, аз бях обвинена, че го правя женчо и т.н.... научи се да върти педалите напред само, за да угоди на баща си, но колелото дълго време беше тайно мразено...

за паралел ситната - баща й смята, че е момиче и няма нужда да може толкова мъжки неща... качихме я на колело това лято (на 2 г. и половина), въртя педалите назад седмица - две, баща й много кротко и мило й обясняваше да не ги върти така, но нито веднъж не й се скара... след две седмици сама реши, че може да върти напред....

та аз не насилвам - следвам си децата, за сега... обаче идва първи клас, а с него и необходимостта от някои принудителни действия...

Днес ни беше тържеството на Буквите. Мно-о-го го чакахме и:

Има напредък - някои от песните ги пя  , преди не се затрудняваше много, тъй като беше зает да си прекарва времето по-интересно на сцената

Казвахме си стихчетата, после от скука сядахме на стълбите да си почетем буквара и неговата буквичка (Л) пропадаше от думата България, изписана от коронките им... Май още сме за детската градина

Искам вече ва-а-канци-я-я!

В този период винаги ме побиват тръпки. Готвим се да празнуваме осмия си рожден ден. Готвим се за пламенния май. Почти седем години вече живеем „душа в душу”. Тоест в голяма любов и (почти ) пълно съгласие. Е, на моменти, като този Великден, си скъсахме нервите взаимно, но то е (сигурно), защото растем и опитваме да разширяваме границите, защото са ни малко свободните дни и бързаме всичко да успеем в тях, защото съм го разглезила, защото ми е врътльо, фантазьор и пакостник и смята, че всичко трябва да се опита и по възможност да се направи наопаки, а майка му кара критическата...

Днес изскочих от работа да го взема от училище и бегом с него обратно в офиса, че имах борд. Заредих го с пица при шофьорите и всички се вайкат – какъв пораснал, какъв хубав, какъв-какъв… Гордо ми е, макар да съм му още сърдита.

Наистина вече не прилича на пале, дръпна нагоре и на инат, обича да се гушка, но не навън, започна да се засяга на забележките жестоко, делим света на момчета и момичета – едните стават за игра, другите вече не толкова. А ни се играе, ах как ни се играе!

Четем и сричаме прилично, като за първи клас, гордеем се, че сме математиците на класа и в същото време още не можем да заспим без мама и се целуваме трогателно преди да влезем в училище. И говорим-говорим-говорим (най-вече за фантазиите си)

Този месец май – открай време ми е пълен с вълнения и тревоги. Все ме хвърля в бездни – ту надолу, ту нагоре. Тогава е роден татко, тогава и го загубих. Тогава е роден Андрей, тогава и се срещнахме. Той носи в себе си пролетта с нейното ослепително ярко слънце, оставило жълти проблясъци в очите му, в него кипи безпокойството и движението, бурните пориви и енергията...

И така вече седем години откакто се срещнахме с моето момче, порадвайте се с нас! Ще кажа пак и ще го повторя, и за своя увереност (защото понякога съм много уморена), и на тези, които им предстои да се радват на осемгодишните -  всичко ще е наред. Има светлина в тунела и има щастие.

Тунел ли Какъв тунел?

Ма, обърках се Аист, от ЕГН-то и умората ше да е.  Нема тунел, пак ще го повторя и пак ще го повторя... и може да си повярвам 

Я да се редактирам. Светлина има у тунела, виждам я, ама после има още един, та, за там не мога да гарантирам нищо...

безкраен  

вчера си говорим с големия, какво е семейство... за него семейство е всеки, който му се е усмихнал, заговорил го е... всички, а ние - аз и баща му сме обслужващ персонал... в това време пристига ситното и му обяснява - батко, семейство е мама, тати и бати, а някои деца живеят с бабите и дядовците си, тогава и те са от семейството, останалите не са, и леля Светла не е от семейството - тя е детегледачка, врътна се и си замина, аз онемях - тя е само на 3 години... няма светлина - само гадост има в този тунел  , а аз съм толкова уморена вече да се боря с вятърни мелници...

Стига, Дзвер, това, което съм маркирала ми прилича на твоя интерпретация. Какви философски обобщения искаш от момчето? Други са момичетата, естествено, че ще обръщат внимание и веднага ще схващат най-вече първо какво е семейство, то си е заложено у нас. А и се знае, че сме по-речисти... По-лесно им е и на вторите, по-малките (както съм аз в семейството)
Да ти цитирам ли твои постове, където малкия ми свали шапката с дълбочината си и точността, там и за семейството имаше... Не помня тук ли беше или на лични.
 Ще ти кажа и аз - не се фиксирай толкова на осиновяването и не ги сравнявай двамата. Те са различни и това е прекрасно и децата са ти прекрасни. И ти си прекрасна мама, но си пази силите и не си въобразявай глупости (Пиша така, щот и аз често го правя, ама няма кой да ме бие по главата)

  За малката умница и
  За този, който е готов да прегърне целия усмихващ се свят в семейната си прегръдка

Луди жени.

И ние май се срещнахме, през май му е и рождения ден. Ама единственият ми страх е, че глутницата на празника пак ще потроши къщата.
 

луди ама млади 

Ами като сме тръгнали да пътуваме през живописни дефилета, а не по равни и безбрежни полета - така ще е - тунел след тунел. Но между тунелите е направо приказка и невероятно зареждане, поне за мен...

Наскоро се бях сетила за едни детски спомени как дядо ми присаждаше клонче от едно дръвче на друго. За целта нараняваше дълбоко дървото-приемник, така че да започнат да изтичат жизнени сокове и да се оголят жилките, които трябваше да се съединят с жилките от откритата рана на новата клонка. После превързваше съединеното място и го поливаше с нещо, вече не помня с какво. Дълго време от това място изтичаха жизнени сокове от приемника или калемчето, вече смесени, докато се осъществеше спойката и започнеха да се подхранват взаимно, да пускат нови клонки и да дават плодове. А колко вкусни бяха тези плодове...
Та така и ние...

Виждала съм безбрежни, равни полета, но на мен ми харесва хоризонта да е начупен от красотии...

За написаното 

равно няма, да знаеш, и при биологичните деца има проблеми, ама са маалко по-различни... малкото например вчера уби баща си в една приказка - той беше приказния принц, аз приказната принцеса, ама той среща злата вещица и тя го уби, след което никой не можа да го съживи, въпреки че аз доста понастоявах, но поне края е щастлив - принцесата се прибра у дома при краля (синчето) и кралицата (щерката, естествено) и заживяхме щастливо  . А баща й нещо се обажда, ама аз го посекох - ти сега си мъртъв, не можеш да имаш претенции 
а иначе няма да споря - и ние имаме нашите си хубави моменти, ама като дойде мъглата, направо прещраквам вече - от умора Ша е