За любовта

Не ставаше въпрос дали съм права или не, а че понякога ми е трудно да те разбера. Да, изчисти неяснотите. 

Хубав ден!   

http://www.youtube.com/watch?v=NJfVxoi64Z0

Приказка

http://elan.truden.com/lichni/prikazki3.htm

  

Ще те разбере по-лесно от нас! Гарантирам ти! Дръж се с нея като с равнопоставен, нито повече, нито по-малко и ще те разбере! 

Вече споменах, че дългото бездействие води до агресия. Тя може да е насочена навътре или навън, но се проявява по някакъв начин.
Говорихме и за нещата, които са ни наслагвани с годините - от възпитание, родители, училище, морал...

Ще вмъкна и това, че като цяло имаме нужда от идоли и кумири, някой, който да следваме като еталон. По този начин не само се лишаваме от индивидуалност, но и нарушаваме любовта към себе си. Склонни сме да затваряме очи пред "недостатъците" на идола, но не и пред нашите; изискваме повече от себе си; изискваме перфектност.
Като пример - да обичаме всичко и всички. Исус е обичал всички и всичко. Той е бил изтъкан от любов, прошка, доброта... Но все пак, в изблик на гняв е проклел дърво задето не е дало плод - да нахрани хората. Изгонил е фарисеите от храма. Това по никакъв начин не нарушава отношението ни към Христос, той си остава Христос. Но ако същите неща се случат с наш близък, с нас, или с непознат - обвиняваме, съдим, корим... Изискваме от обикновения човек и от себе си божественост. А това става повод за бариера към обичането и любовта.

Всеки си има "трески за дялане". Да обичаш себе си означава да се приемеш такъв, какъвто си; да обичаш човека срещу себе си - означава да го приемеш такъв, какъвто е. Трудно е понякога, най-вече заради егото или заради идеалите, на които искаме да отговаряме и човека до нас да отговаря.

По тази причина аз се отказах от идеята да се стремя да обичам всеки и всичко, September. Отказах се това да бъде моя цел. Знам, че ще се случи някой ден - на мен, на теб, на друг. Но ще се случи по друг начин, не чрез стремеж към постигане на поставена задача. Докато това се случи, аз пак ще обичам - това (и този), което успявам да приема. Любовта пак ще бъде в мен, пак ще се случва. Но за мен самата и заради по-голямото разтваряне на любовта, - мисля, че аз и всеки друг трябва да продължава с треските си за дялане.

Не че не е възможно в несъвършенството си човек да не обича. Това, че не е съвършен не му пречи да изпитва любов. Но колкото повече тухли и куфари носи със себе си - толкова повече тежести поема и неговата любов. Това е повод често да не разбираме защо нещата не вървят, как става така, че любовта не е това, което очакваме от нея. А нейната тежест се корени в нашите духовни тежести и затлачвания от детска възраст досега.

Затова ми се иска да обръщаме внимание на детайлите. Да поглеждаме по-дълбоко в себе си. Само така ще отхвърляме тежести; само така ще се отдаваме по-пълно на любовта. И може би... ще имаме по-малко изисквания към партньора, към децата си, към близките, към всички и всичко.
 
Лесно е да се казва "Аз обичам". По-трудно е да се прецени докъде обичам и защо. Защо обичам софрата с алкохол и мезета пред това да изгледам един филм, който да докосне сърцето ми. Пълен гардероб със скъпи дрехи ще изпълни ли празнотата в душата ми. В какво състояние е душата ми изобщо...

В любовта са нужни двама души, които да гледат в една посока и да виждат еднакви неща... Всички знаем колко различни сме всъщност жените и мъжете и колко е трудно да мислим и да действаме по еднакъв начин. От милионите възможни комбинации трябва да открием сродната душа, да я възприемем такава каквато е /с всичките й недостатъци, защото няма идеални хора/, без да се опитваме да я идеализираме и да я променяме по наш вкус и желание. Да даряваме любов безвъзмездно, защото така са ни учили и да чакаме същото да ни се върне...  И всичко това ми се струва толкова трудно постижимо, че чак ми звучи невъзможно... И все пак това "чудо" Любовта се случва и то на много хора по света... Само се питам богоизбрани ли са тези, които я срещат или всеки сам гради късмета и съдбата си? Или може би сме слепи да я видим... или прекалено грешни, за да се докоснем до Нея???

Любовта е сляпа и лудостта я води за ръка. 

Мдаааа. Разликата между двата пола е наистина голяма и често от тази разлика идват конфликти. Мъжете казват "Нали ги знаеш жените"; жените казват "Нали ги знаеш мъжете"...  И все пак любовта се случва. Според някой се привличат противоположностите; според друг - сходните души. Мисля, че за да се случи любовта се иска късмет, общуване и смелост - да се рискува.

Да се дава любов безвъзмездно е до едно време. По моя мерилник разбира се.

lunna pateka 



Ако е така, предпочитам да съм луда до края на живота си и да съм сляпа от любов (то какво ли има да видя извън любовта?) 

Сега покрай работата си общувам с много мъже /някои от тях женени от дълго време/ и си говорим за живота, любовта, брака и т.н. И се уверих колко сме различни всъщност жените и мъжете и колко различни неща очакваме от любовта и брака... Мъжете са много елементарни в желанията си и изискванията си към партньора, почти като животните са... За тях е достатъчно да угодят на първичните си нужди от храна, секс и домашна топлина... И някак си това е всичко, много не се задълбочават да анализират чувства, мисли и поведение.... Това е присъщо за жените, защото сме по-чувствителни и емоционални. Много е трудно понякога да разберем мъжете, а това е толкова важно за поддържане на огъня на любовта с годините.... Защото буйния й пламък в началото може да ни изгаря, но силата му намалява и след време може даже да не ни топли... Мъжете обичат някак си с разума си, докато жените със сърцата и това до голяма степен ни сближава, но и разделя.... Някъде по средата е може би баланса и успеха на трайната и истинската любов... Но колко е трудно да го разберем и да го постигнем в собствения си живот...

lunna pateka, днес сме мислили в една посока... (аз в работата си не общувам, но имам предостатъчно време да си мисля мои си работи  )
Ами то си имаше някаква приказка, че мъжете обичат със стомаха. Когато ми предстои сериозен разговор със съпруга ми, избягвам да го провеждам на празен стомах.  Има разлика във възприемането и общуването преди и след вечеря примерно.

Днес си мислех точно за поддържането на огъня на любовта с годините.
Първата фаза при запознанство, е свалянето. Няма нищо срамно в свалянето, в което вземат активно участие сексапилността, чара, интонацията и пр. И при животните има сваляне, та не обръщайте внимание на старите хора за деколтето ви или прехвърлянето на крак върху крак. 

Имам приятелка, която си е майстор в свалянето. Пуска си в действие чара и е способна да накара всеки да се влюби в нея. Ала...

Свалката е временен етап. При двойките, които са решили да споделят живота си, любовта често се слива с ежедневието; става част от него. Любовта се губи в ежедневието. Минава някоя друга година и мъжът се пита "Какво изобщо харесах в тази жена"; жената се пита "Луда ли съм била да избера този за свой партньор"... И тези мисли слагат началото на края...

Какво се иска, за да не спира огъня на любовта, да не се стига до разочарованието?

Мисля, че на първо място е желанието. Желанието да не загубиш човека до себе си. Това желание на моменти ще те изкарва от обятията на ежедневието. Това желание ще те кара да мислиш и измисляш варианти за разнообразяване на ежедневието. Така се избягва скуката, която най-често убива отношенията между двама души. (това желание трябва да е от страна на двамата )

Човек да успява да погледне нещата отстрани - по този начин правдата няма да е винаги на негова страна 

Вроденото ни желание за промяна, за търсене на нещо ново - да бъде насочено към нас самите, а не към партньора. Защото често се получава така: В началото всеки от двамата е приел другия с неговите плюсове и минуси.  С течение на времето, скуката и липсата на разнообразие, кара всеки от двамата да започне да се дразни от нещата, които не харесва в другия. И започва да иска другия да се промени.
Ако обаче промяната е вътрешна, ако човек си промени хобито, работата, дейността си през уикенда - така ще получи новото, от което има нужда. И в същото време пък партньорът му ще се докосне до нов облик на половинката си, тя за него ще стане отново интересна, ще прикове отново желанието му да я има до себе си. И за двамата това ще е една промяна, която ще ги сближи. И най-важното - която ще спре отдалечаването им.

Има и други детайли. Например: човек да не възприема партньора си като нещо свое, като вещ едва ли не. Или - да не заживява с мисълта, че завинаги е свързан с половинката си (това в определен момент тежи, усеща се като окова). И т.н.

 

Протестирам!
Предполагам, че има тема, където да пишете срещу мъжете. Моля тук пишете за любовта!!!
Благодаря предварително!
 

Да и аз мислех така, докато не навърших около 22г!  
Сега не виждам, как можете да слагате всички мъже/жени/ под общ знаменател?
Според мен, всичко е до време. Почти всеки мъж минава през горе споменатият период, до момента в който узрее, срещне сродна душа и се влюби истински!  
Съгласна съм! Кой ще пусне тема  "За мъжете"?  Определено има какво да се пише!  

  Свобода и избор (и тълкуване)



Лошото е, че като цяло ни е трудно да се обичаме. Не става въпрос само за мъже и жени и разликата между тях. Акцентува се върху тази разлика, когато се говори за семейство, за двойка партньори. Но нима отношението не е същото с представители на същия пол - позната, съседка, роднина...? Пак има дразги, пак има несъвместимост на характерите, скандали, неразбиране. Липсва ни грижа за другия, липсва ни търпение.

Благодаря на Passiflora за линка към тази тема!  

tonimar, мисля, че скандалите не са непременно съпроводени с липсата на обич. Понякога се правят въпреки нея. Просто зависи от хората, от ситуацията.... от много и комплексни фактори...

Поздравления за темата, в която попадам с няколко месечно закъснение. 

  О, напълно съм съгласна! Когато се правят въпреки нея, са преодолими в по-честите случаи. И не стават повод за край на връзката.

Това е - обичта на човек е насочена навътре (към себе си) и навън - към друг. Понякога или редовно - се появява противоречие между вътрешната и външна любов. В първата фаза на влюбването това противоречие почти липсва. Защо? И защо е невъзможно това да се запази и в следващите фази, когато вече не хвърчим из небесата?

Получава се някакво насищане, изчерпване на първоначалната сила на любовта. Идва разочарованието или желание за нещо друго, различно.

Какво различава гореописаното от вечната любов? Характера на човек, неговите търсения, доколко любовта е била в началото си наистина любов, а не авантюра?