За любовта

yasmina, A m b e r    колко човешки ми прозвуча това "здрасти"  


Бях писала някъде из темите за себезаблудата ми преди време. Ще опиша по-подробно тук.
Бях се юрнала преди време да чета т.нар. духовна литература. Започнах да искам да съм такава - духовна натура, както са описани духовните хора в езотеричните книги. Започнах и да се оприличавам на тях в желанието си да бъда като тях. И не усещах как по този начин се отдалечавах от себе си и от присъщото ми като човек. Приемах прочетеното за цел, а целта - за прогрес, ако бъде постигната.

Част от появилите се тогава стремежи в желанието ми да съм повече от това, което съм - беше цялостната любов, включваща и величието на платоническата любов. Колко чудесно звучи да обичам всеки и всичко наоколо! Как прекрасно звучи да мога да обичам някой, с който никога няма да бъда! Да го обичам въпреки всичко.

Е, този ми етап слава Богу, беше за кратко. Разбрах, че нещата не стават така. Разбрах, че това е един дълъг път (себеусъвършенстването) и не крайната цел е важна - да се оприлича на величията като Буда, Кришна, Далай Лама, Ошо, Христос.... а пътуването в живота. И докато трае това пътуване, е глупаво да се самолишавам от нещата, от които имам нужда, само за да отговарям на някакъв химерен образ.
Ето - аз имам нужда от любов. Такава, каквато я описах по-горе - да давам, но и да получавам. Тази любов ме обогатява, тази любов ми дава криле и ме прави щастлива. Не е нужно да бъда Христос! Всъщност точно това е хубавото - че не съм Христос примерно! Че аз съм си аз. Защото вселената ми е дала точно това - да бъда себе си. Да искам това, от което имам нужда, а не това, което в книгите е описано като ценно.

Дънов е казал, че прекалено се изхвърляме (не че той не го е правил според мен  ) - имаме 100 живота зад себе си, а искаме да сме като тия, които имат 777 живота зад гърба си. Та същата работа и за тогавашното ми залитане по възприети ценности.  


Днес си мисля така: Всичко, което ме кара да се чувствам щастлива - е това, от което имам нужда. И няма значение дали то отговаря на някакви закони, параграфи или табута. Защото животът какъвто и да е - е един. Същото е и с любовта - тя е само една!


Малко поздравче:


http://www.youtube.com/watch?v=Nbitkyp9lrQ

http://www.youtube.com/watch?v=KBd-ENN7aIQ&NR=1

Здравейте любовчии и любовчийки
Не съм съгласен с никой, защото според мен платоническата любов е да обичаш една вътрешна представа за избрания обект. Усещанията ми бяха моя трепет по идеала, като фетиш. Разбира се това е моя личен опит с този вид любов
Платоническата любов, ако не се развие и прерасне в реална може да просъществува много дълго време, защото не е задължително да е споделена...
Поздрави и правете любов, не война

ПП Пък дори и да е платоническа!!!

За мен, категорично НЕ МОЖЕ да просъществува, ако не е споделена! Това си е жив мазохизъм - не е любов, а болест!
Фетишизма го има предимно при мъжете...не знам, аз съм жена и не съм много запозната...
А, що се отнася до платоническата любов - тя винаги е с надеждата, да прерастне един ден в реална, поне на подсъзнателно ниво, именно от там тя се "храни", особено ако е споделена!
ЧОВЕК, разбира се, това е моят скромен опит!  

Като оставя настрана мазохизма, за който вече е писала  daindi, все пак кое предпочиташ, ЧОВЕК, - вътрешната си представа и трепет по идеала (неосъществимия), или една реална любов, в която има даване и получаване?
Иначе съм съгласна - платоническата любов може да просъществува дълго време, особено ако човек се хване за нея като за спасителна сламка. Тази любов може да не бъде изконсумирана дълго време, но времето консумира мен/нас. 

Здравейте
Дайнди,
За това съществува един израз - "болен от любов"... С фетишизма и аз не съм запознат, но според мен всеки има или е имал една представа в себе си - идеал - към който се стреми(л) или с който сравнява(л) любимия човек. Когато нуждите от идеал и от сравнаване отпаднат - тогава любовта пораства, защото човек не обича своите представи, а именно човека, който обича. За мен любовта е да приемеш любимия човек такъв какъвто е, без да се опитваш да го променяш...
За мен също любовта не може да се дели на мъжка или женска. За мен любовта е човешка - преди всичко състочние на духа или изживяване на душата...

Тони за мен любовта е естествена, когато е споделена, взаимна, с даване и получаване.

Обичам да обичам
 

Усмихната и весела седмица, изпълена с много любов!!!

  Вътрешната представа, трепета, идеализирането е част от магията на любовта. Тя повдига нивото на енергия на обекта и на субекта. Този, който обича се стреми да достигне представата, а обекта  също е завладян от новата си визия и се опитва да я реализира. Колкото по нагоре, толкова по добре.Реалноста е тъкан, която подлежи на промяна.

Благодаря, написахме го заедно.

Съгласна съм с вас. Че който обича, иска да има, да докосне, да почувства, да го изрази по някакъв начин и да му отвърнат отсреща. Нормално.
Обаче аз исках да засегна друг аспект: тази любов, която може да бъде консумирана... (не живеем в приказка, затова ще го изкажа), тя може да бъде изчерпана. Това звучи грубо, един вид, а и не винаги вярно, защото при някого (голям късметлия) консумираната любов може и никога да не утихне. Но в повечето случаи тя отшумява, прераждайки се в нещо не по-малко красиво. В уважение, познаване, в обич (правя разлика с любов), в топлина и подкрепа... През цялото време говоря за онази изпепеляваща любов, която е в началото, която те кара да вършиш чудеса, която поражда пеперудите в стомаха ти и притъпява апетита ти...
Докато платоническата любов, онази "недокосната", неподправена, неизказана, непризната част от душата ти, която те кара да вършиш чудеса пак, само че вече периодът е може би по-дълъг. Тя не е ли еквивалентна по сила и мощност на първата, само че е някак... по-чиста. И не е нужно да обичаш някакъв твой неопознат всъщност идеал. Може да познаваш човека много по-добре от всеки друг. Но, щом не си изказал никога нищо, щом никога не е споменавана тази част, значи е платоническа. Но това не значи, че е нереална и неравностойна на консумираната любов, нали? Това, че някои такива любови не са споделени от другата страна, прави ли ги по-слаби всъщност? Какво общо има това дали е споделена или не? Сякаш не си способен да обичаш, без да бъдеш обичан? Нали към това се стремим всъщност.. да раздаваме любов..

А да бъдеш обичан?





 



Относно идеализирането - добро е в смисъла, който ти влагаш в него. Лошо е в случаите, когато  обекта се оказва вън от идеала и субекта се разочарова. И това става повод за разпадане на любовта.

При мен се получи така, че нямах време да идеализирам обекта.  В самото начало той ми се представи с всички светлини и сенки. Така, избягвайки първоначалното идеализиране, го приех с цялата му сложност и простота.

September, за мен платоничната любов е частично реална, защото не е изразена. Зависи и от разстоянието между обекта и субекта. Ако ти виждаш и разговаряш с обекта - получава се някакъв израз, някакъв контакт - чрез очите, чрез интонацията, приятното усещане за близост - навлиза повече в реалността тази платоничност. Може би точно затова, че не е напълно реална, платоничната любов изглежда по-чиста, недокосната, кристална.

Поне при мен платоничната любов също е била силна, но и също е избледнявала с годините и се е превръщала в приятелство и обич. Несподелянето не прави чувствата по-слаби, но спира потока. Чувствата си се самозахранват определено време, но това "само-" също ги консумира.
При някои платоничната любов е за по-дълъг период, при други - не. Зависи от човека, от силата на чувствата му, от хората, които среща, от значението на човека, към който изпитва тази платонична любов.

Дали несподелените чувства са по-слаби? Не. Но може да е слабост несподелянето им.

пп По-късно ще напиша нещо по повод последното ти изречение.

Още едно пп: 


"По принцип не е важно кой, защо и как обичаш - важното е да обичаш!" (днес ми го казаха  )

И за една реплика от филм се сещам:


"Най-важното е да откриеш онова, което ще стопли сърцето ти!"


По този повод - платоничната любов е любов и топли сърцето 

Наскоро разбрах за една от грешките, които допускам. Накараха ме да си представя известна картина. След което ме попитаха какво виждам в левия горен ъгъл на тази картина. Отговорих: "Нищо. Нямам абсолютно никакъв спомен за някой от ъглите; виждам само в центъра; само там си спомням картината - основния нарисуван образ". Отговорът беше: Тони, всяка една картина има много, страшно много детайли! (разбирайте - житейска картина, ситуация, човек и пр) С една дума - аз не обръщам внимание на детайлите. Аз забелязвам важното за мен, това, върху което се спират очите ми; а детайлите остават незабелязани.

Та в този аспект да попитам: Защо, как и по какъв начин се стремим да раздаваме любов? Защото по някакъв начин отвън ни е било внушено, че раздавайки любов ще бъдем по-добри? Или защото това съкровено желание спонтанно се е появило вътре в нас; това желание извира от нас самите?

Как се стремим да раздаваме любов? Самият глагол "стремим" не ни ли поставя в рамка? Ако това се е превърнало в наша цел - дали си даваме сметка за всички детайли или се концентрираме само в желанието да раздаваме любов? По какъв начин се стремим към това - също е свързано с детайлите.

И тъй като може и други като мен да не обръщат внимание на малките незначителни детайли, нека опитаме да го направим. Защото в противен случай се получава мацаница. Все едно да тръгнем в тъмна стая да търсим ключа за осветление и да се претрепем нанякъде, мислейки единствено за достигането до ключа, не и за предметите в стаята.

Един от детайлите по мое виждане, е: Преди да сме тръгнали да раздаваме любов - дали сме обгърнали с любов себе си? На колко процента - 30, 50, 80, 100? В състояние ли сме да си отговорим точно, да сме честни, да сме достатъчно наблюдателни над себе си?

Това на няколко пъти да се пише "обичам да обичам" като човек не включва себе си в това число - не означава ли нещо? На какво се дължи да не се изписва "обичам да обичам и да бъда обичан"? Дали не е някакъв начин на самоотричане или желание любовта да бъде само изразена, дадена, не и приета?

Това, че някои не държат на облеклото и външността си - не се ли дължи на липса на достатъчно уважение към себе си? (Същото важи и за тия, които пък се престарават в това отношение...) Има ситуации в живота, при които човек, за да оцелее, се дистанцира от тялото си, приема го като нещо второстепенно, не важно, странично, нещо, към което сме равнодушни - дали не ни се е случило точно това, за да не обръщаме внимание на външността си; или някой комплекс като куфарче си носим в ръка?


Какво общо има дали любовта е споделена или не? Да видим какво се получава при споделената и несподелената любов:

Един от силните моменти в книгата "Селестинското пророчество" беше, когато учеха автора да предава любов и енергия на растение. Тогава аурата му стана по-голяма и чувството на любов, което той насочи към растението, обгърна цветето. От своя страна аурата на цветето също се увеличи, доближавайки се до човека. Ето една открита, споделена любов.

При хората, при двама души е същото. Само че ние нямаме толкова силни сетива, за да усетим и приемем в същата степен като растението енергията на насочената любов. Ние - хората, имаме нужда от думи, докосване, милване, поглед... Това е начина да разберем, че към нас струи любов. Това е начина насочената към нас любов да ни даде криле, да увеличи аурата ни, да промени цвета и, да ни даде усещане за живот и безвремие...

ще продължа романа по-късно. моля никой да не приема написаното като лично отношение - не е!

Добро утро!  
Четейки всичко, написано от теб, Тони, мозъкът ми се размъти и хиляди мисли, които искам да споделя, нахлуват за секунда, после изчезват... Така че ще давам накъсано, пък дано някой разбере поне дума

Обичам себе си. Някога някъде бях чела, че няма човек, който да не обича себе си повече от всичко друго. Така ни било заложено... Аз не съдя по това какво съм чела, за да твърдя, че се обичам. Знам го, чувствам го - за себе си правя и бих направила всичко (както и повечето от нас го правят постоянно) (как звучи само )
След това (не влагам никаква градация), обичам най-близкото ми обкръжение от хора - тези, които винаги са били до мен и които винаги ще бъдат там, както и аз за тях. За тях също бих направила всичко на света! (Ако някой дори мислено постави тук ултиматума: Тогава избирай - те или ти, така ще се разбере всъщност кого обичаш - себе си или тях! - Ще кажа, че на никого не бива да се поставя този ултиматум, просто не е естествено заложено във Вселената, в природата..)
"Обичала" съм и дърво дори! Чувството да ги прегръщаш, чувството да "размениш" енергиите си с тях е невероятно! Малко хора са го усещали. Някои са ми се смяли, други накарах да прегърнат дърво и бяха удивени! Това не може да докосне всеки, човекът трябва да бъде предразположен, на енергийно ниво може би.
Не мисля, че ако не съглеждаш облеклото си, не се обичаш. Любов и суета, дори минималната доза, заложена у всеки, са различни неща. На подсъзнателно ниво ти обичаш себе си, харесваш себе си най-много. (Това също го бях чела някъде)
За раздаването на любов - права си, по-скоро е наложена от вън рамка, която следваме, често без да разбираме защо. Но дори това е нещо. Във всеки случай е по-добре, отколкото да не разбираме нищо и да не се стремим към нищо такова.
Вчера имах разговор на маса за някакъв такъв тип неща, от сорта на разни загадки, Вселената, Извънземен разум, създаването на човечеството, целта на живота ни и т.н. - неща, все взаимно-свързани и неделими. С един човек успявахме да разменяме мисли и да говорим нормално по тези въпроси, но с останалите... Просто бяхме на различно ........ няма да го напиша, защото не съм никой да определя това. Гледаха ни като полезни изкопаеми, та чак ми стана неудобно от собствените ми вярвания и разсъждения. После, естествено, се успокоих, казвайки си, че не всеки е длъжен да вярва. Отново не се изразих както трябва, умишлено. И тук ми дойде хрумването, че булшинството от хората гледат как да се наядат, наспят, напият, напушат, да си почешат т.нар. Его и после могат да си легнат доволни и наплюскани. И докато това болшинство смята, че това е целта на живота ни, няма да има нужната на останалите, вярващи, промяна. Ще има да чакаме.
Относно "Обичам да обичам" - самото чувство, че обичаш, те окрилява. И то по-скоро ти харесва, харесва ти да обичаш. Защото е приятно и защото кара душата и тялото ти да се чувстват добре, да се чувстват пълноценни. Не е редно да търсим логика във всичко, което чувстваме. Не е редно да го асимилираме и да го тълкуваме на думи. Чувствата са по-скоро за подсъзнанието, което ни диктува доста неща, без дори да усетим нещо.

Хубав ден на всички!!!

Здравейте възлюбени!
Самите изразни средства - думите - написани или изречени, са вид ограничение в общуването. Ако кажа:
"Обичам да обичам и да бъда обичан"
защо "да бъда обичан" е на второ място?
В потока на думи можем да изразим мислите и чувствата си само като ги канализираме в потока на думите. Затова неограничения обмен на любов и чувства ни се случва на друго ниво. На ниво усещане, погледи, докосване и всичко и всякак. Така и секса с любим човек се явява едно изживяване, което е трудно да се опише с думи. Аз пиша стихове и харесвам поезията, но и чрез изкуството е трудно да предадеш или да опишеш чувствата си. Губя време и енергия за да се опитам да изразя емоциите си дори сега и тук. Колко по-естествено е да почувстваме и да усетим...
Примера на Тони с картината е мн. удачен и провокира размисли. Доколко детайлите са важни? Защо за един е важно едно, за друг друго? Защо доста често гледаме, а не виждаме? Слушаме, а не чуваме...

Пожелавам изпълнен с любов ден, седмица, месец, сезон, година и ЖИВОТ!!!