За любовта

Да, мое си е! И не си го давам!!!
Затова съм сложил и линка - там си пише кой е автора, но ти явно не знаеш, когато си бях с името и снимката тук, в бг-мама
Все тая как се казвам и кой го е писал...

Поздрави за възраждането на темата, но и аз не съм съгласен със статията (http://www.webcafe.bg/id_1886833157_Zashto_parviyat_brak_ubiva_lyubovta)...

...но ТОНИ,явно пак е в низ от лабиринти на размишления ,,защо точно това или той...'''

http://www.webcafe.bg/id_1886833157_Zashto_parviyat_brak_ubiva_lyubovta

На каква възраст, е автора на тази статия? Написана е много клиширано и хаотично, да не говорим пък за заглавието...   Означава ли, че при всеки следващ брак, любовта ще расте прогресивно?
И трябва ли да стигнеш до олтара, за да осъзнаеш, че не си готов...като на филмите...?!


Ти, вече го даде! 

  Съгласна съм; и на мен не ми хареса статията. Но си мисля, че в нея са изписани част от причините, поради които често бракът свършва с олтара.

Първо: несподелянето. Всеки от двамата "влюбени" е имал някакви надежди, мечти, очаквания от брачния живот, които обаче са си останали негови, скрити, неизказани, несподелени. Един вид - всеки си е правил сам сметките.
Бракът се случва. Но тия неизказани очаквания и мечти не се случват. И вече съвсем невлюбените откриват вината винаги в другия. (В статията страховете настъпват още при сключването на брака, но в действителност мисля, че "какво направих" идва след медения месец, година-две в съвместен живот)

За мен също при истинската любов няма очаквания от партньора. Но идват моменти, когато човек открива, че е наранен от излъгани очаквания - значи такива е имало, дълбоко стаени или явни...
Любовта е да обичаш и да обичаш, и пак да обичаш... Но какво се получава, когато те заболява от любимия? Защо те заболява? Защото не си очаквал това и това, нали.

Второ: самозаблудата, че обичаш избраника си. Колкото и да е глуповата статията, при много двойки се получава именно това. Ако единият е способен още на олтара да се запита "Какво правя; наистина ли съм готов затова?" - значи любов няма. Ако имаше любов - нямаше да съществува този страх и този въпрос. Ако единият (в случая жената) си мисли повече за материалната част от сватбата - също липсва любов. В противен случай всички посочени от автора мисли не биха се появили в мозъка на дамата...

Трето: страх от действие, страх от себеизява. Спомняте ли си "Булката беглец"? При нея ставаше обратното - бягаше. В тази статия бъдещият съпруг се пита дали наистина иска това и дали е готов за това, но си остава със скритите си въпроси, притаената несигурност в избора си.


И така - по няколко причини, понякога или често, хората сключват неподходящи бракове. После, окайвайки нещастната си съдба, се питат "къде отиде любовта", а любовта просто не е съществувала.

Трудно ли е да обичаш?

  

Впечатлява ме колко упорита може да бъде любовта. Несподелена, разбила сърцето ти, много години след раздялата без да сте се виждали оттогава, при съществуваща втора любов, онази все не умира и не умира. Безцелна, безполезна и невъзможна, но все още жива, проклетницата.

БРЕХ,отново ме вкарвате в многоликови мисловни напъни....а това е страшно,'щото ми е празна главата
...и изобщо не съм съгласна,че задавайки си въпроса ,,"Какво правя; наистина ли съм готов затова?" ,отричаш чувствата в себе си...Напротив именно тази дребнава въпросителна поражда увереност и отговорност към следващата стъпка,без да обърква битийната същност на поривите.Или излагайки своето съмнение преодоляваме себе си,защото все пак преобръщаме живота си.А брака поне за мен винаги е бил и отговорност и  съвкупност от разнострания и несъгласието със собствените въжделения би довело нещастието и отрицанието...мдааа и аз бях поразена от тези въпросчовци преди брака,дори си тръгнах....но маладоженеца ме простреля с един изгарящ поглед и сега горя,в огъня на своите пламъци

А иначе именно несподелянето е едно от крайъгълните камъни на раздялата,защото предизвиква дислокация от погубване на същности и мечти....

  Ех Мари я, как да те пропусне човек  Само, че при мен дислокацията се изразява в озверяване.    Дивото зове.

Не мога да се съглася с това.
Мисля,че всеки поне малко мислещ човек би трябвало да си зададе този въпрос.И то не пред олтара, в деня на сватбата ,а може би точно преди да каже "Ще се омъжиш ли за мен?"  или преди заветното "Да!"
Когато с моя мъж се събрахме да живеем заедно и горе долу решихме кога ще е сватбата ни, и на мен ми се случи.Ей,така ,една вечер си вечеряме,говорим си разни глупости,смеем се,и изведнъж като стрела ми мина мисълта "Боже,с този мъж трябва да преживея живота си оттук-нататък!Само с него,и днес,и утре ,и догодина ,и .....докато съм жива!"
Спрях да се храня,загледах го,а той ...."Какво ти става?" - с усмивка.
Нищо не му казах,само очите ми се насълзиха...
През следващите дни все още се питах дали наистина искам да съм с него цял живот...
Не помня всички мисли,които тогава ми се въртяха в главата, но ,да,знаех ,че искам да съм с него.
Е,човек няма как да е 100 % сигурен накъде ще тръгнат нещата и какво ще се случва, но се оказва ,че не съм сбъркала в избора и решението си.Поне досега ,вече 22 години,а и занапред ,надявам се.

Според мен не се замислят точно тези,които гледат повърхностно на нещата, не само на брака и любовта.

A m b e r  ....същото де.... ...

нали...

   Хубаво е нещо да потдържа огъня.    Това,че не съвпада с целите ,не я прави безполезна.

Дидидка, може да греша, но при описаната от теб - несподелена любов, играе роля невъзможността и. Кой знае дали ако беше осъществена, би била все още жива проклетница... Незживяването поддържа живота и. (което не означава, че изживяната трябва да има кратък живот!)


Мария, бракът и за мен е отговорност (липсата на отговорност проваля не един живот). И при мен имаше същите въпроси, но преди да кажа "да" на предложението за брак. Знам обаче, че ако сега имам друг шанс за споделяне на живот, тия въпроси няма да съществуват; на тяхно място ще е щастието. Дали съм станала безотговорна? 



  Много точно казано!
Преди време не знаех до какво може да води несподелянето. То бе част от мен, неосъзната част. Изобщо не се замислях, че мислите ми, касаещи и друг човек, трябва да бъдат изразени. Желанията ми, касаещи човека до мен - също.


краси.мира, съгласна съм, че не се замислят тези, които гледат повърхностно на нещата! 
Но не се замислят и други - тия, които знаят, че точно това искат и нищо друго Задаването на тия въпроси дали е само лична отговорност, или е свързано и с несигурност? Различни хора сме, надали отговорът е един...


A m b e r, М@я 

..някъде,четох ,че любовта е единственото ни приключение поради,което обичаме и се стремим неистово към нея ...и съм съгласна проследявайки моя собствен ловен път.И играйки правилата или превръщайки ги в мои дадености преоткривам себе си и аурата си.....а не потъвам във въжделенията на професорската аула

Молих се на Бога да придобия сила. Станах слаб , за да се науча смирено да се подчинявам…
Молих се за здраве , за да мога да извърша велики дела. Отредена ми бе немощ , за да върша по-добри неща…
Молих се за богатство , за да бъда щастлив. Обречен бях да живея в бедност , за да се науча на мъдрост…
Молих се за власт , за да заслужа похвалата на хората.Получих в замяна слабост, за да почувствам нуждата от Бог …
Молих се за всичко , което изпълва живота с радост. Дарен бях с живот, за да мога да се радвам на всичко…Не получих нищо , за което се молих , а всичко, за което се надявах. Въпреки че почти не ги съзнавах , неизречените ми молитви бяха чути. Аз съм сред най-благословените хора !
(Рой Кампанела)